Кейлъб Кар
Господарят на времето (46)

46

Естествено, след тази вечер в лагера на Дугумбе отношението към мен се промени. Разбира се, аз спорих с вожда по този въпрос в продължение на много вечери. Но като цяло той смяташе моите твърдения за забавни, макар че на няколко пъти сериозно се раздразни. Според него жена, която изпитва физическо удоволствие от секса, не би могла да бъде контролирана и щяла да скита от палатка на палатка като блудница, а той не искал блудници в лагера си. Освен това той каза, че макар компанията ми да му харесвала и да ценял помощта ми към племето, било добре да подбирам поводите си за спорове по-внимателно. Той не търпял неуважение от никого, още по-малко от бял човек, а не искал да ме превръща в пример за назидание. Знаех, че прикритата му заплаха е искрена, затова оставих темата и реших тихомълком да науча майките да дават болкоуспокояващи и по възможност опиати на дъщерите си преди ужасната церемония. Но в действителност много от тези жени, преживели същото изтезание, не искаха да облекчат страданията на собствената си плът и кръв; затова осакатяванията продължиха както преди.

Използването на моя зашеметител остана без последствия. Знаех, че присъствалите на церемонията войници ще съобщят на Дугумбе за него (макар че шаманът едва ли им бе повярвал, за да не признае, че някой е по-могъщ от него). Затова още същата вечер излязох извън лагера и изпразних батериите на оръжието. Когато Дугумбе поиска да го види, аз му го предложих като подарък; когато видя, че няма никакъв ефект, той ми го хвърли обратно и заяви, че стражите били глупаци, а Ама е припаднала от болката. Така се оказах само със смъртоносното си оръжие; затова трябваше да се сдържам, да избягвам споровете (което значеше да избягвам и шамана) и да се опитам да се съсредоточа само върху лекарските си задължения.

Но разочарованието правеше този живот все по-труден и не след дълго започнах да се чудя дали с идването си в Африка съм успял да избягам от пороците на „информационната епоха“. Какво беше събраната от хората на Дугумбе мъдрост, ако не „информация“? Незаписана, наистина, но въпреки това могъща и манипулируема. Нима онази вечер в палатката си Мутеса не се беше опитал да повярва в нещо, което дълбоко в сърцето си смяташе за лъжа, но което трябваше да приеме, за да запази мястото си и вярата си в племето? Нима не би могъл с право да изпише Mundus vult decipi над входа на палатката си? Нима пороците, от които се бях опитал да избягам с френския самолет, не бяха всъщност човешки пороци, неподвластни на времето и технологиите, предавани навсякъде, където властваше човешкият род?

И нима Малкълм не беше прав да смята, че това няма да се промени, докато не успеем да променим миналото?

Тези мисли ме изгаряха не само наяве, но и насън; а една нощ кошмарите ми бяха озвучени от монотонния тътен, с който корабът на Малкълм плашеше враговете си и дестабилизираше съоръженията им. Събудих се с мисълта, че това е само игра на подсъзнанието ми. Едва когато Мутеса ме разбуди напълно и ми предаде слуховете за странния самолет, който се приближавал към лагера ни от североизток, аз разбрах, че не съм сънувал.

— Казват, че търси теб, Гидиън — допълни изплашено той. — И че може да унищожи цели поля, цели гори и дори села, като накара слънцето да грее по-силно.

Седнах на нара си и се опитах да проумея какво става. Очевидно корабът идваше насам, и то заради мен: посоката на движение показваше, че следва същия маршрут, по който бях дошъл тук. Разбира се, пътят ми през Европа към Африка не би могъл да остане скрит от приятелите ми на борда. Като се има предвид какво мислех напоследък за лагера на Дугумбе и за архипелага с аналогови комуникации като цяло, това ми се стори хубаво и желано. Но когато съзнанието ми се проясни, изпитах дълбок ужас.

Защо всъщност идваха? Скъсването на отношенията ми с Малкълм беше пълно, а го познавах твърде добре, за да очаквам да приеме някой, който е изразил сериозни съмнения към работата му. Това се отнасяше и за другите, колкото и силна да беше привързаността им; дори Лариса не бе изразила желание да остана, ако не можех да повярвам в това, което правехме. Защо тогава? Не притежавах някакви особени технически познания, от които да имат нужда, и успешното им прилагане на плана „Вашингтон“ го доказваше. Какво искаха от мен?

Всички възможни отговори водеха до едно и също заключение: Малкълм ми бе казал искрено, че не иска да „се скитам по белия свят“ с неговите тайни; тази уязвимост сигурно бе започнала да гложди нестабилния му ум до такава степен, че сега младият Тресалиан идваше да сложи веднъж завинаги край на това притеснение.

През следващите два дни, тоест през последните два дни, докато гръмовният тътнеж продължаваше да отеква в планините, а съобщенията от селата по долните склонове ставаха все по-многобройни, аз напразно се опитвах да намеря друго обяснение, каквото и да е то. Не знам защо Лариса или другите биха участвали в убийството ми, освен ако Малкълм със своето красноречие не бе успял да ги убеди. Може би дори беше изфабрикувал доказателство, че съм ги предал. Какъвто и да бе отговорът, сигурно никога нямаше да го науча; знам само, че не можех да позволя хората, които ми дадоха подслон, да станат случайни жертви на тази нестихваща лудост. Трябваше да си тръгна оттук.

Зазорява се и чувам как Мутеса стяга багажа си пред палатката ми. Той настоява да ме придружи до брега отчасти от приятелски чувства и отчасти поради благодарността (която изразява с очи, но никога с думи), задето облекчих страданията на бедната Ама. Трудно ще ми бъде да се сбогувам с него и семейството му, но почти нищо друго няма да ми липсва. Мъдрите думи, които понякога осеняваха Дугумбе и особено предупреждението му, че информацията не е знание, за съжаление не могат да оправдаят действията му. И макар да съм признателен за грижите му за моята безопасност, тук мога да споделя, че в крайна сметка собствената му дефиниция за знание не прави чест нито на племето му, нито на света. Казах му, че ако корабът дойде, не трябва нито да влиза в битка, нито да се колебае да каже на пилотите му къде съм. Надявам се да ме послуша, стига войнствената му гордост да не му попречи.

Мутеса шепне името ми през брезента; трябва да тръгвам. Ако стигнем до брега, решил съм да пусна този документ по интернет. Дано поне има малка полза от него. След това нямам никакви илюзии: мога да се опитам да бягам и ще го направя, но ако Малкълм и останалите искат смъртта ми, значи вече съм мъртъв.