Кейлъб Кар
Господарят на времето (18)

18

Успях да игнорирам воя на сирената на кораба няколко минути, преди той да бъде придружен от силно чукане по вратата на кабината ми. Изправих се на крака и скоро се озовах пред широкото брадато лице на Жулиен Фуше. Беше облечен в бронирания си костюм, а на кръста му беше препасано оръжие.

— Време е, докторе — каза той и ми подаде гащеризона, ботушите и същия зашеметител, който Джона ми беше показал в оръжейната. — Американците ще атакуват скоро, а явно нашите мюсюлмански приятели не искат много да ни сътрудничат. Ситуацията е деликатна. Малкълм смята, че твоята подкрепа на земята ще бъде от голяма полза.

— Моята ли? — попитах аз, докато се опитвах да се вмъкна в гащеризона. — Но защо?

— Водачът им е ужасно невротичен и непредсказуем човек, който изглежда напълно готов да приеме ролята на мъченик, което би било приемливо за нас, ако не беше убедил жените и децата си да останат с него срещу обещание за запазени места в рая. Малкълм мисли, че може да го убедиш да промени решението си. — Докато наблюдаваше несръчната ми борба с гащеризона, Фуше започна да ми помага да го облека. — По дяволите, Гидиън, човек ще каже, че никога не си се обличал!

Направих по-сериозен опит да се съсредоточа и тогава ми хрумна въпрос:

— Жулиен, едно не мога да разбера. Нали китайците са убили президентката Форестър, а не афганистанците? И затова сме тук. Но какво е накарало китайците да го направят?

— Вашата госпожа президент притежаваше нещо подобно на скрупули — отвърна Фуше, — макар и добре прикрити. Когато й показват снимки от унищожаването на сектата Фалун Гонг през две хиляди и осемнайсета, тя съобщава на кабинета си, че смята да представи търговския статут на Пекин за преразглеждане в Конгреса.

— На нейния кабинет? Че как са разбрали китайските сили за сигурност?

— Гидиън — смъмри ме Фуше, като ме поведе през коридора, — наистина ли си толкова наивен? От началото на века китайците гледат да държат поне един американски министър в ръцете си — още едно доказателство, че разрастването на търговията им с външния свят с нищо не променя начина, по който те си вършат истинската работа, само че никакви пари не биха предотвратили кризата, ако се разбереше истината за убийството. Една война между Америка и Китай би била…

— Катастрофална — кимнах аз. — Значи затова Малкълм е подправил кадрите.

Фуше се усмихна.

— Справедливите пакости го привличат неудържимо.

Стигнахме до централната част на долното ниво на кораба и Фуше протегна ръка към една картина в златна рамка, за да докосне скритото до нея командно табло.

— Другите тръгнаха напред да проправят път, а Лариса ще ни прикрива от кулата.

Внезапно една част от кърмата под мен започна да се надига и разкри люк, от който се спускаше сгъваема стълба почти до земята. През люка до мен долитаха викове и бръмченето на хеликоптери и дизелови двигатели.

Но най-силно впечатление ми направи адската топлина, която струеше от земята: тя далеч надхвърляше всичко, което очаквах или пък можех да си обясня.

— Да — каза Фуше, като усети вцепенението ми. — Апаратът е включен. Разполагаме с по-малко от час.

— До какво? — осведомих се нервно аз, докато той слизаше по стълбите.

— Докато всеки, който има глупостта да остане тук, не изгори като хартийка — отвърна Фуше, като скочи на земята и ми махна да го последвам. — Хайде! Нямаме време!

Пейзажът около кораба не беше много по-различен от този в много страни от „аналоговия архипелаг“, държавите, които бяха толкова изостанали в дигиталната технология, че се бяха отказали от надпреварата. Но хаосът, обхванал тази ивица от долината на Амударя, беше необикновен дори за най-западналите нации. От широки входове на тунели, поддържани от огромни дървени трупи и укрепени с чували пясък, излизаха множество хора — някои във военни униформи, а други в ислямски одежди. Те тичаха към многобройните автобуси, хеликоптери и джипове. (Много жени носеха деца, повечето от които пищяха, и нищо чудно: шумът и жегата заедно с надвисналия силует на кораба на Тресалиан можеха да ужасят много по-стари и разсъдливи души. Като мен например.)

През вдигнатия от перките прах зърнах Слейтън, Тарбел и братята Куперман. Движеха се към точно определен вход и използваха зашеметителите, за да обезвредят заблудени терористи, които, вземайки ни за част от приближаващите американски сили, бяха тръгнали към нас, за да ни спрат. Докато двамата с Фуше ги следвахме към тунела, аз извиках:

— Жулиен! Какъв е всъщност този „апарат“?

— Евфемизъм, а? — засмя се Фуше. — Оръжие, което военновъздушните сили на вашата страна започнаха да разработват в края на двайсети век, но така и не успяха да построят успешен прототип. Полковник Слейтън донесе чертежите, Малкълм и Лариса ги изпипаха и гледай — късче от ада!

— Но как действа? — попитах аз.

Осъзнах, че макар слънцето едва да се беше показало над източния хоризонт, температурата се покачваше невероятно бързо с всяка изминала минута.

— Разрушава озоновия слой над ограничена област — извика Фуше. — Американците така и не успяха да запазят дупката стабилна или да я затворят когато поискат.

— А вие можете — казах удивен аз. — Но къде е проклетото нещо?

— Проекторът е на острова на Малкълм в Северно море. Работи чрез серия сателити — сателитите на Тресалиан!

Внезапно съвсем отблизо долетя острият пукот на автоматично оръжие. С невероятна скорост Фуше се спусна към мен, обви ме с големите си ръце и двамата пъргаво се претърколихме зад близките скали. Когато вдигнахме очи, видяхме, че стреля един мъж, който се опитваше да попречи на хората да се качват в и без това претъпкания му хеликоптер. След няколко секунди машината се отлепи от земята и полетя на югоизток.

— Не ставай, докато полковникът не каже, че е чисто.

Като дишах тежко и клатех глава, огледах за миг спътника си.

— Жулиен — казах запъхтяно аз, — какво, по дяволите, правиш ти тук?

Той отново се усмихна.

— В момента ти спасявам кожата, Гидиън.

— Знаеш какво имам предвид — настоях аз. — Какво търпим с тези хора? Ти беше един от най-известните и уважавани учени в своята област.

— Да — кимна той. — И един от най-нещастните.

После, като забеляза сигнала на полковник Слейтън, той ми помогна да стана. Тонът му се смекчи донякъде, докато продължихме да се придвижваме през праха и жегата към входа на избрания тунел.

— Знаеш ли, Гидиън, жена ми беше една от първите жертви на стафилококовата епидемия. — Опитах се да изкажа съболезнованията си, но той махна с ръка. — Милиони хора преживяха същата трагедия. Но най-силно ме разтърси това, че тя още преди години беше предрекла как ще умре. Работеше като хирург. И неведнъж ми беше казвала, че икономическият натиск кара колегите й и сестрите да се грижат за толкова много пациенти, че са започнали да пренебрегват основни правила, които отнемат безценни минути — като миенето на ръцете например. Знаеш ли, Гидиън, че упадъкът на болничната хигиена е основната причина за чумата през две хиляди и шеста? И защо? Защо хора като лекарите и сестрите, от които зависи животът ни, чувстват такъв натиск?

Той плю на земята. Скръбта му беше примесена с гняв.

— Защото нашият свят се стреми не към успех, а към богатство. Не към достатъчност, а към излишество. И нищо не въплъщава и пропагандира тази философия повече от интернет и всичко, което последва. Цялата тази безмозъчна, безкрайна реклама на безполезни стоки пред онези, които нямат нужда от тях, които не могат да си ги позволят, притъпява вниманието ни, докато един ден състраданието не бъде напълно разрушено от обезумялата алчност. Политици, застрахователни компании, та дори и лекари и сестри така се увличат в желанието си за печалба и придобивки, че забравят първото си задължение — да служат на хората, да ги лекуват. Забравят всички основни принципи и правила, дори нещо толкова просто като миенето на ръцете…

Това било значи. От всички на борда Фуше беше човекът, чиито мотиви ми бяха най-неясни, просто защото молекулярната биология сякаш нямаше никаква видима връзка с прекрояването на историята и битката с информационното общество. Оказа се, че професорът е избрал активното изгнание не от професионални, а от лични подбуди.

— Във всеки случай — продължи той, — когато преподавах на Малкълм и на братята Куперман, отначало ги помислих просто за забавни студенти шегаджии. Но когато по-късно разбрах колко дълбоки са убежденията им, реших да си опитам късмета с тях. А ако успеем — може би Малкълм е прав и основната част от населението на света е способно да види опасностите на нашия век, — тогава може би и смъртта на милиони хора в такива кошмари като епидемията ще придобие някакъв смисъл.

Той присви очи и продължи да гледа другите, а после гласът му набра сила.

— А! Виждам, че пътят към тунела е свободен. Време е за пръв път да излезеш на голямата сцена, Гидиън!

Събитията през следващия час наподобяваха странна, но вълнуваща комбинация от посещение в болница за душевноболни престъпници и оживял приключенски роман. След като оставихме братята Куперман да пазят входа на тунела, Слейтън, Тарбел, Фуше и аз тръгнахме надолу през подобното на лабиринт подземно леговище на ислямските терористи към едно огромно помещение, окичено с копринени знамена. До стените седяха млади жени, които дори и през фереджетата си изглеждаха изключително красиви, както и десетина деца. А на няколко възглавнички, подредени върху плюшено килимче в центъра, седеше единственият мъж в стаята, спечелил печална слава по света под амбициозното име Сюлейман ибн Мохамед. По всичко личеше, че Мохамед твърдо вярва в полигамията; а по погледа му се виждаше, че е страстен почитател на опиума, чийто сладникав дъх се смесваше със силния мирис на пръстта и създаваше потискаща атмосфера.

Очевидно Ибн Мохамед не беше на себе си, така че насочих вниманието си към жените му. С помощта на Тарбел, който се оказа и отличен лингвист във връзка с работата си на ненадминат фалшификатор, аз им описах какво ще се случи наоколо, като използвах епитетите за божествения огън, които можах да си спомня от един студентски прочит на Корана. Докато говорех, температурата, дори и толкова дълбоко под земята, продължи да се покачва с обезпокоителна скорост и аз изтъкнах, че това няма нищо общо с американците, тоест ако жените и децата загинеха, нямаше да влязат в рая като мъченици. Ибн Мохамед се опита да протестира, но говореше безсмислено, така че в крайна сметка жените взеха децата си, последваха ни навън, качиха се на последните останали превозни средства и оставиха водача си да се опече в онова, което скоро щеше да се превърне в подземна пещ.

Нашият екип се върна бързо и без проблеми на кораба, където ни посрещна Малкълм. Състоянието му се беше подобрило значително. Докато корабът се оттегляше на север, той ме заля с порой въпроси за мисията, но аз бях напълно изтощен и му казах, че не мога да говоря, преди да си почина по-добре, отколкото сутринта. Довлякох се по коридорите до кабината си и я заварих тъмна, като се изключи сиянието на една свещ върху старинното нощно шкафче…

А до светлината на това изключително нискотехнологично приспособление видях Лариса да лежи в леглото ми гола под одеялото и да ми се усмихва с най-чаровната си усмивка. При нормални обстоятелства никак не бих възразил срещу подобна гледка; но като се има предвид какво бях чул тази сутрин, в ситуацията нямаше нищо нормално.

Лариса мигновено прочете уплахата по лицето ми.

— О, боже — въздъхна тя. Сребристата й коса се стелеше около лицето й, а тъмните й очи блестяха. — Виждам, че момчетата са се разприказвали.

— Да — казах аз.

Тя ме изгледа внимателно и зад сдържаността й сякаш усетих истинско разочарование.

— Изплашиха те, нали?

— Не съм сигурен. Но ми е любопитно, Лариса. Нали разбираш, те не ми разказаха единственото, което наистина трябва да знам.

— Нима? — Тя потопи пръст в разтопения парафин на свещта. — И кое е то?

Пристъпих колебливо през вратата.

— Какво накара теб и брат ти да извършите всичко това? Искам да кажа, откъде тръгна всичко? Съжалявам, но съм психиатър. Сигурно си знаела, че ще попитам. Малкълм определено знаеше.

Лариса продължи да се усмихва.

— Да. И двамата бяхме наясно. Е… — Тя вдигна одеялото, с което беше покрита. — По-добре ела да си легнеш, докторе, и ще ти обясня.

Влязох вътре и затворих вратата тъкмо когато в далечината зад нас първият от безпилотните американски бомбардировачи започна да хвърля товара си и да сее апокалиптично разрушение по вече пламналата афганистанска равнина.