Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killing Time, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Зорница Димова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Свръхестествен трилър
- Социална фантастика
- Технотрилър
- Характеристика
- Оценка
- 3,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2020 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- NomaD (2021 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2021 г.)
Издание:
Автор: Кейлъб Кар
Заглавие: Господарят на времето
Преводач: Зорница Димова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Балканпрес“ АД — София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-009-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10990
История
- — Добавяне
5
След още едно ужасно пътуване с такси се върнах при Макс. Намерих го да включва системите, с които се пазеше от подслушвателни устройства. После ме заведе до един куп апарати за идентифициране на ДНК, разположени до прозорец с прекрасен изглед към реката.
Намерих няколко косъма по тухлената стена на местопрестъплението — обясни той, като посочи бръмчащата апаратура. — Пуснах ги през дистанционния си терминал, докато бяхме там, но резултатът беше алогичен и исках да го мина и през голямата машина. Пак излезе същото. Някои косми принадлежат на Джон Прайс, но останалите? Останалите са на човек, който е в затвора.
В затвора ли? Че тогава как…
— Недей още да ми задаваш въпроси, Гидиън, или няма да свършим до утре. И значи, докато се чудя как може този тип хем да е в пандиза, хем да пречука нашия човек, намирам това. — Той ми подаде няколко метални конфети с размерите на миши изпражнения. — Говорят ли ти нещо?
— Не — отвърнах замислено аз.
— И на мен не ми говореха, докато не ги проверих за петна. По тях има следи от кръвта на Прайс. — Макс си пое дълбоко дъх. — Нали знаеш в какво състояние беше тялото му?
— Ченгетата казаха, че било на кайма.
— Ей това го е накълцало — продължи Макс, като взе една от конфетите и я разгледа. — Знаеш ли колко бързо трябва да се движат, за да подредят така човешко тяло?
— Наистина ли могат да го направят?
— О, да. Теоретически. Ако хвърля по теб парченце олово, то няма да те убие. Ако го изстрелям от пистолет обаче, това е друга работа. Ако нещо придаде на тези конфети достатъчно висока скорост, тялото ти, кажи-речи, може да се изпари. Но това е адски висока скорост. А никой не е чул изстрел, дори и портиерът. Или поне така казва.
— Тогава какво може…
— Гидиън, казах ти да изчакаш с въпросите. А сега… — Той се върна при компютрите. — Отне ми доста време, но все пак най-накрая разбих кода на Прайс за втория запис върху диска, макар че не мога да си обясня защо толкова се е старал да скрие това.
Макс натисна един клавиш и на екрана се появи следният образ: стар зърнест филм, на който личеше нещо много подобно на… всъщност точно това си беше — немски концентрационен лагер от средата на XX век. Близък план на измършавели работещи затворници, после камерата обхвана няколко есесовци, а после в по-далечен план… един силует. Сивкав човешки силует, който се движеше, но оставаше също така неопределим като празното очертание във втората версия на убийството на Форестър.
— Добре — каза Макс, като гледаше смаяното ми лице. — Сега вече можеш да задаваш въпроси.
Поех си дълбоко дъх.
— Дахау? — попитах аз.
— Право в десетката, професоре — отвърна Макс. — Преди половин час свалих същите кадри от интернет. Нищо ново. С изключение на тайнствения гост там.
Продължих да зяпам силуета.
— Нещо в него ми се струва познато — казах аз. — Ето, когато се обръща в профил…
— Добре. Значи тогава може би ще ми кажеш какво общо има това с някакъв тип, който вече е в затвора, и с някакво супероръжие, което явно е направило Джон Прайс на желе без никакъв шум.
Не можех да откъсна очи от монитора на Макс, където продължаваше да се върти същият откъс от филма.
— Как се казва онзи в затвора?
— Макс отиде до една маса в другия край на стаята.
— И това намерих. Разбих защитата на списъците със затворници. А, ето го — Куперман. Илай Куперман.
Моментално се обърнах.
— Антропологът Илай Куперман?
— Същият. Познаваш ли го?
Поклатих глава.
— Познавам обаче работата му. Доста противоречива, но иначе блестяща. Произходът на примитивните култури.
— За това са го опандизили. Бил на някакво индианско гробище във Флорида. Разкопавал гробовете, или поне така твърдят шефовете на резервата. Куперман въобще не е обожавал. Племето се съгласило с присъдата — пет години в местния държавен затвор. — Изразът на Макс стана още по-озадачен, а гласът му — по-тих. — Странното е, че на втория ден след като влязъл в затвора, само преди една седмица, индианците залели с бетон цялото гробище. Толкова за свещеното…
— Може би не са искали повече светотатства.
— Може би — сви рамене Макс. — Въпросът е какво търси косата на Куперман на мястото на убийството.
— Сигурен ли си, че е негова?
Макс отново сви рамене.
— Универсалната база данни с ДНК не лъже. Стига да няма брат-близнак…
— Тъкмо това имам предвид.
— Какво по-точно?
— Куперман — казах аз, без да вярвам докрай на обърканото изражение на Макс — има брат-близнак.
Макс преглътна.
— Майната ти, Улф.
— Ама наистина! Джона Куперман е археолог, не по-малко известен от брат си.
— Е, на мен не ми излезе нищо такова.
— Господи, Макс — казах аз и се върнах до анализатора на ДНК. — Нали уж цялото човешко знание е в проклетия интернет? Как са могли да пропуснат толкова основно нещо?
— Хей, не се заяждай пак с мен за мрежата, Гидиън, няколко случайни провала още не значат…
Внезапно прозорецът с прекрасния изглед пред мен се разби на стотици парченца. Инстинктивно се хвърлих на пода; но когато вдигнах очи, видях Макс все още да стои прав — глупаво, както ми се стори тогава. Изкрещях му да клекне, но той само се олюля странно на фона на бледото сияние на монитора си. Тогава забелязах на челото му капчица кръв; а когато погледнах край него, видях, че екранът на монитора е изпръскан с нещо далеч по-съществено и незаменимо от кръвта. Запълзях на четири крака по пода, докато той рухна с мрачна грация на колене. Падна напред точно когато стигах до него и ми позволи да видя, че елегантно пробилата челото му конфета на излизане е отнесла със себе си повечето от мозъка и немалка част от черепа.