Кейлъб Кар
Господарят на времето (4)

4

Същата вечер Макс прегледа всеки сантиметър от тротоара пред къщата на Прайс на Сентръл Парк Уест, а аз се качих в апартамента да видя овдовялата съпруга. Намерих s свита с дъщеря си в огромната всекидневна с изглед към парка и й съобщих, че според мен съдържанието на диска оправдава страховете й, но трябва да знам кои са „онези“, за които ми беше говорила толкова настоятелно същия следобед. Тя ми обясни, че като намерила диска, първата й работа била да отиде във ФБР; но те само го конфискувани веднага и недвусмислено й намекнали, че ако спомене нещо за него на когото и да било, ще изложи на риск и себе си, и дъщеря си. Когато намерила резервното копие, мисис Прайс решила, че няма към кого да се обърне, и била на път да го унищожи, когато си спомнила за моето интервю по националната телевизия.

Попитах я дали знае, че на диска може да има и още нещо. Тя каза, че не знаела, но не се учудвала. Закодирането му също не я изненадваше. Напоследък съпругът й работел много за някакъв частен клиент и макар да не й казвал нищо за естеството на работата си, явно получавал за нея астрономически суми. Това означавало много за човек, който и без това получавал достатъчно, за да поддържа огромен апартамент на Сентръл Парк Уест, старинна импозантна къща в Лос Анджелис и една от малкото вили по крайбрежието в Хамптънс, които устояли на ураганите през 2005-а. Но макар да събуди любопитството ми, мисис Прайс не можа да ми каже нищо повече. Затова оставих скърбящите съпруга и дъщеря, след като получих обещанието им за един на свой ред астрономически за скромните ми стандарти хонорар.

Щом се върнах на улицата, Макс припряно стисна врата ми с тежката си ръка.

— Да се махаме оттук — каза той, като изгледа първо портиера, а после тъмния парк от другата страна на улицата.

— Защо? — запрепъвах се аз, докато той ме влачеше към едно свободно такси.

— Защото си ме забъркал в адски идиотска каша, Улф — каза той, скочи до мен и нареди на индонезийския шофьор да ни закара обратно в офиса му.

На път към центъра Макс категорично отказа да обсъжда друго освен каква вечеря да си вземем за вкъщи, което накара шофьора да почне да изтъква достойнствата на родната си кухня. Тези неканени коментари неизбежно доведоха до монолог за несправедливото превръщане на страната му в американски протекторат след пълната й деградация към анархия и насилие през 2007-а. Макс му каза да млъкне и да кара, след което дребният човечец с помощта на волана и спирачките направи всичко по силите си да ни прилошее. Докато стигнем до офиса на Макс, бях объркан, ядосан и готов да повърна. Настроението ми не се подобри, когато приятелят ми изскочи от колата, затвори вратата под носа ми и каза:

— Ще ми трябват няколко часа. Върви си вкъщи, аз ще ти се обадя.

Преди да успея да възразя, той си влезе вкъщи и ме остави сам с фанатика индонезиец. Реших да платя на шофьора и да опитам късмета си с друго такси за обратния път до Трайбека. Но светът е пълен с озлобени хора, голяма част от които карат такси в Ню Йорк. Пътуването по горното ниво на супермагистрала Уест Сайд не се оказа по-приятно от връщането от Сентръл Парк.

Докато влизах в мансардата си, още си мислех за тия злобари. За да убия времето до обаждането на Макс, включих компютъра и разпечатах първата част на вечерния брой на „Ню Йорк Таймс“, след което се разположих на канапето с бутилка литовска водка и запрелиствах вестника. Днешните събития ми пречеха да приемам новините с обичайната си доверчивост. Всяка информация ми се струваше съмнителна и си спомних предупреждението на Томас Джеферсън, че който иска да бъде информиран, не трябва да чете вестници. По-конкретно „Таймс“ изреждаше подробности за половин дузина горещи точки на планетата, където нашата страна беше дипломатически или военно замесена; след историята с Калдун ставаше все по-вероятно и Афганистан да бъде прибавен към списъка. Чудех се дали съществуват компютърни дискове със странна, неизвестна информация за другите кризи; и така се унесох в неспокоен сън.

Няколко часа по-късно ме събуди прахосмукачката, която излезе от килера и следвайки разположените под килима електронни датчици, тръгна да изпълнява почистващата си програма. Това напоследък се случваше все по-често; тъй като не бях кой знае какъв чистник, бях похарчил сума пари за един от онези „умни апартаменти“, който през следващите няколко седмици полудя в опитите си да чисти, да прави кафе, да настройва осветлението и бог знае какво още по всяко време на денонощието и със смайваща неефективност.

Като проклинах онзи тарикат, който смали микрочиповете до размерите на молекули и направи тези уж „умни“ системи възможни, хукнах да гоня прахосмукачката из мансардата. Едва бях успял да докопам и да изключа това чудо, когато телефонът иззвъня и аз все пак смогнах да стигна до него, преди секретарят ми, почти толкова умен, колкото и прахосмукачката, да е прехвърлил разговора към безжичния ми телефон.

Вдигнах слушалката и отново чух гласа на Макс.

— Идвай тук. Разбих кода и открих сума гадости. Господи, Гидиън, тръпки ме побиват от тази работа.