Кейлъб Кар
Господарят на времето (40)

40

През следващите няколко часа надеждите, породени от възхитителния план на моите спътници, бяха набързо попарени от сякаш неизтощимата хитрост на Ешкол. Скоро стана ясно, че блестящият му план за бягство се основава на четири основни съждения: първо, че силите на ООН няма да позволят някой да напусне Малайзия с бомбардировач B-2, който може и да бе остарял като техника, но все пак беше опасен, без се опитат да го пленят или в краен случай унищожат. А във въздушен бой Ешкол нямаше никакви шансове пред изпратените срещу него ескадрили усъвършенствани самолети. Затова единственото му истинско оръжие беше самият бомбардировач: ако летеше в небето над по-гъсто населени области и се въздържаше да влиза в пряк сблъсък, никоя държава в света не би рискувала нейните въздушни сили да залеят земната повърхност с пламтяща маса отломки, които щяха да отнемат живота на стотици, а може би и на хиляди хора. Освен това тактиката на Ешкол спрямо нашия кораб щеше да бъде също толкова ефективна, защото, макар да бяхме замислили по-безопасен начин да прекъснем полета му, възможността една авария в електрическите системи на бомбардировача да доведе до не по-малко опасна от всяка битка катастрофа спираше и нашите действия.

Ситуацията ставаше двойно по-опасна, защото, докато следвахме Ешкол на сравнително ниска надморска височина във въздушното пространство на Тайланд, където той се стараеше да лети колкото се може по на север над многолюдните предградия на Банкок, американският флот явно беше предал сложната си система за проследяване и на английските въздушни сили: корабните дула, които така ни бяха стреснали на излизане от Малакския проток, бяха заменени от оръдейния огън на изтребители, които се опитваха да принудят и нас, и Ешкол да се приземим без бой (ракетите им останаха неизползвани може би поради същия страх от евентуални странични поражения, който ги възпираше да взривят терориста). Отначало решихме, че това положение ще продължи само докато сме в обсега на първата изпратена срещу нас ескадрила; но докато минавахме над Бангладеш, видяхме нови ескадрили да излитат от самолетоносачи в Бенгалския залив и разбрахме, че съюзниците възнамеряват да направят всичко възможно, за да спрат онова, което без съмнение смятаха за голям терористичен заговор.

Затова продължихме към залеза над Индия, докато самолетите на съюзниците ни обстрелваха почти непрекъснато, а Ешкол хитро избираше курс над най-гъсто населените местности на земята. Явно се движеше главно на северозапад, макар да беше невъзможно да отгатнем крайната му цел заради необичайната му траектория. Естествено, че се бояхме да не тръгне към Русия. Страховете ни се потвърдиха, когато той се насочи към Кавказ; след това обаче неочаквано зави на запад към Турция и прелетя над градовете по черноморското крайбрежие в посока Истанбул.

— Възможно ли е той наистина да иска само да избяга? — попита Жулиен, който стоеше до братята Куперман, аз и Лариса зад Малкълм, а полковник Слейтън до пулта за управление.

Джона сви рамене.

— Възможно е да иска да изчака, за да изпълни плана си без свидетели.

— Дано да е така — отвърна Малкълм, без да сваля очи от голямото черно крило, което летеше пред нас, но малко по-ниско. Бомбардировачът се виждаше все по-трудно на фона на тъмната земя. Макар и не особено важен, този факт изглеждаше донякъде обезсърчителен. — Но нека не се заблуждаваме — продължи Малкълм. — В душата си Ешкол е терорист и като такъв бленува за публичност. Боя се, че фактът, че го наблюдават, само ще го направи още по-опасен.

— Трябва да започнем да обмисляме възможностите си — каза полковник Слейтън с прекалено безстрастен дори за него тон; явно положението беше толкова тежко, колкото го описваше Малкълм. — Знам, че не искаме да го свалим над населена местност, но да не забравяме какво носи със себе си. Ако сложим край на бягството му, може би ще ограничим загубите, вместо да ги предизвикваме.

— Помислих си го, полковник — отвърна Малкълм. — Ако той продължи към Русия, може би ще бъдем принудени да изберем този вариант. Но докато не ни хрумне по-добра идея…

Малкълм беше прекъснат от една експлозия близо до кораба, която показваше, че пилотите на съюзниците са стигнали до заключението на полковник Слейтън: те вече използваха ракети и ги взривяваха достатъчно близо до нашия кораб и бомбардировача, за да ни сплашат. Разбира се, нищо не се получи. Магнитните полета на нашия кораб можеха да разстроят насочващите системи на всяка ракета въздух-въздух, а в момента нищо не беше в състояние да сплаши Ешкол. От друга страна, тъкмо провалът на този опит беше опасен, защото вбеси американските пилоти и ги тласна към безразсъдство. Те започнаха все повече да се приближават към бомбардировача, като значително увеличаваха възможността за катастрофа; докато летяхме над Балканите в посока Полша, положението все повече се изостряше. Подложен на постоянен ракетен и оръдеен обстрел, дори полковник Слейтън не можеше повече да избягва и Ешкол, и американските самолети. Затова Лариса зае мястото му на пулта. Колкото и силни да бяха чувствата и доверието ми в нея, тази смяна не ме успокои, защото знаех, че Слейтън никога няма да се поддаде на гнева си, докато Лариса… Както бе казал Малкълм, когато за пръв път ми обясни смъртта на Джон Прайс, „Ами Лариса…“

Не мисля, че в този момент останалите се чувстваха по-сигурни, освен, разбира се, Малкълм; затова тъкмо той забеляза, че курсът ни се е променил драстично.

— Летим на изток — каза той толкова тихо, че едва го чух сред гърмежите и рева на двигателите. — Той зави на изток!

Полковник Слейтън се наведе над един от навигационните монитори, а тонът му за мое удивление стана още по-премерен.

— Ако запази този курс, пред него е практически права линия гъсто населени райони — Бялисток, Минск, Смоленск… — Той отправи поглед към бомбардировача на Ешкол, без да назове последното звено във веригата.

— Москва — съобщи бавно Малкълм, а лицето му стана пепеляво. Следващите му думи бяха кратки, но натъртени: — Лариса, Гидиън, най-добре веднага идете в кулата.

Лариса нямаше нужда да я убеждават повече. Тя скочи на крака и ме задърпа към вратата.

— Ще изчакаме да мине Смоленск — извика след нас Малкълм. — Ако не се отклони от курса си…

Лариса се обърна.

— Така не рискуваме ли прекалено много, братко? При скоростта, с която се движи…

— При скоростта, с която се движи, сестричке, по-добре се постарай изстрелът ти да е точен.

Останалата част от разказа ми е невероятно проста. Всичко стана толкова бързо; бих могъл да забавя темпото, но това не би променило изхода. Двамата с Лариса заехме позиции в кулата почти без да разменим и дума. През следващите четирийсет и пет минути, докато Източна Полша и Западна Русия проблясваха неразгадаеми под нас, над прозрачното полукълбо продължаваше да цари тишина, която вече не бе нарушавана от ракетен взрив, защото самолетите на съюзниците бяха спрели да ни преследват дълго преди да навлезем в непредсказуемото въздушно пространство на непредсказуемата рухнала Руска империя. Не знам какво мислеше тогава Лариса, защото през следващите дни не се сетих да й задам този въпрос; що се отнася до мен, аз се питах какво чувства, докато се подготвяше да отнеме живота на още един човек. Това ни се струваше наложително: от момента, в който разбрахме за Ешкол, неговото поведение не ни оставяше никаква друга алтернатива, освен да го унищожим. Докато чакахме в кулата, аз разсъждавах, че сега можехме единствено да се надяваме да раним или убием възможно най-малко хора на земята.

Изобщо не предполагах, че самолетът на Ешкол може просто да изчезне; но някъде между Минск и Смоленск се случи именно това. Нямаше никаква следа от него нито на моята апаратура, нито, както скоро ни уведоми Малкълм, на другите датчици на кораба. Бях напълно объркан, докато Лариса не ми посочи най-простото обяснение: катастрофа. Тази мисъл накара сърцето ми да трепне, но си наложих да погледна на нея скептично: защо не бяхме видели пламъците? Защо не бяхме забелязали падането? Пък и Ешкол щеше да се катапултира при опасност, нали? Не е задължително, отвърна Лариса; самолетите можели да катастрофират и без големи експлозии и толкова внезапно, че падането им да не може да се проследи. А през нощта условията на полета можели да бъдат толкова объркващи, че обреченият пилот дори да не разбере, че е в опасност. Въпреки това трябваше незабавно да огледаме местността и данните от системите на кораба ни, така че двамата с Лариса се върнахме на кърмата. Но целият ни екипаж не можа да намери нито някакви следи по земята, нито някаква авария в апаратурата на борда. Изглежда, самолетът на Ешкол наистина бе пропаднал, може би в някое поле или гора, където нямаше да бъде открит поне до зазоряване.

Откъде можехме да знаем? Какво би ни подсетило отново да се заслушаме в съобщенията от Малайзия, от които можехме да научим, че Ешкол е откраднал не само бомбардировача? А дори случайно да бяхме разбрали, че на същия този самолет е била инсталирана свръхсекретна американска антирадарна система, дали бихме успели да се справим с нея навреме? Всички тези въпроси са ужасно спорни. Над всички тях оттогава до днес тегне следният факт.

Тъкмо когато всеки от нас започна да вярва, че късметът ни най-сетне е проработил, хоризонтът на североизток се обагри в красива ярка светлина. Тъй като нищо не препречваше видимостта, внезапното сияние беше достатъчно, за да прикове вниманието на всички ни. Замръзнали от ужас, наблюдавахме безмълвно, докато характерният облак, блеснал гневно с ужасните цветове на експлозията, започна бавно да се оформя над онова, което някога беше Москва.