Кейлъб Кар
Господарят на времето (42)

42

Стаята на Малкълм на острова беше още по-спартанска от кабината му на кораба. Тя не предлагаше почти никакви удобства, които не биха могли да бъдат открити на рядко населената Хирта преди двеста години. На отсрещната стена един прозорец гледаше към загадъчния скалист бряг, а пред него Малкълм седеше в инвалидната си количка, наслаждаваше се на мекото слънце на Сейнт Килда и наблюдаваше стотиците чайки по скалите със същия искрен ентусиазъм, който на няколко пъти бях забелязал на лицето му. Това бе красноречив знак, че момчето, влязло преди години в онази адска болница, не е унищожено напълно. И все пак, колкото и парадоксално да беше, тъкмо този детински израз би трябвало да ми напомни колко много зависи той от сестра си и да ме убеди, че е изключено да одобри бягството ми с нея.

Малкълм почувства присъствието ми, но не се обърна към мен.

— Гидиън — каза той с глас, който се опитваше да прозвучи по-силно.

Спря за миг и аз се приготвих да кажа каквото си бях намислил, но преди да отворя уста, Малкълм попита:

— Нали още разполагате с материалите за Вашингтон?

Зяпнах от изненада и челюстта ми увисна.

— Моля? — едва успях да продумам.

— Планът „Вашингтон“ — повтори той, без да сваля очи от птиците. — Кога ще може да се осъществи?

Не знам как успях да се съвзема достатъчно, за да отвърна:

— Не говориш сериозно.

Все така без да се обръща, Малкълм кимна. Беше очаквал такъв отговор.

— Ти смяташ, че след Москва трябва да изоставим работата си. Мислиш, че може отново да се случи.

В този миг у мен се изпари и последната капчица самозаблуда. Направих няколко несигурни крачки към махагоновия стол и рухнах в него. Внезапно осъзнах колко погрешни са плановете ми и колко отдаден е Малкълм на своето начинание. Нямаше смисъл от емоционални протести и декларации, затова се постарах да придам на тона си възможно най-сериозни и рационални нотки:

— Малкълм, ти сам каза, че в нашата работа са залегнали сериозни вътрешни проблеми.

— Не, аз казах, че я вършим прекалено добре. Дов Ешкол го доказа.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Да. Определено го доказа.

— Значи си вземаме поука и продължаваме. — Все още не беше готов да ме погледне в очите. — Както вече говорихме, трябва да направим всичко възможно бъдещите ни проекти да бъдат разкрити в кратък срок. Ще оставим намеци, не само намеци, а очевидни грешки, така че дори и най-недосетливите…

— Малкълм? — прекъснах го аз твърде шокиран, за да продължа да го слушам. Все още се опитвах да говоря директно и спокойно. — Малкълм, не мога да продължа да участвам в това. То не е просто дръзко, а е невъобразимо опасно. Сигурен съм, че и ти го съзнаваш. — Той не отговори, а аз не можех да повярвам. — Възможно ли е да се опитваш да го отречеш? Тази твоя работа, тази твоя игра може да ти се струва управляема, но милиони хора трябва да осмислят хиляди късчета странна информация всеки ден и нямат време или възможност да отделят истината от грубата фалшификация. Светът е стигнал твърде далеч, хората са готови да вярват на всичко и нямаме представа какво ще накара следващия лунатик да откачи. Ами ако изпълним последния си план и някой луд противник на корпорациите и правителството — а такива в Съединените щати колкото щеш — го използва като оправдание, за да взриви поредната федерална сграда? Или дори нещо по-голямо? — Млъкнах за миг и смених тона, като се опитах да отклоня разговора от морално-политическата диалектика, която Малкълм владееше толкова добре. Вместо това се спрях на искрената ми загриженост за него и останалите. — Докога смяташ, че ще успявате да се измъквате? Виж колко трудно ни се размина и колко ни струваше това. Трябва да потърсиш друг начин, това не е…

Спрях, когато видях Малкълм да вдига бавно ръка.

— Добре — каза той със задавен от мъка и съжаление глас. — Добре, Гидиън.

Най-сетне той завъртя количката си и оброни глава толкова ниско, че брадичката му опря в гърдите. Когато отново вдигна очи, все още не искаше да срещне погледа ми; лицето му бе сгърчено от болка. Не ми беше лесно да го гледам.

— Какво ли не бих направил, за да предотвратя смъртта на Лион — каза тихо той. — Но всеки от нас знае какви са рисковете…

— Знае какви са рисковете? Малкълм, това не е война, за бога!

Най-сетне хипнотичните, но смущаващи сини очи срещнаха втренчения ми поглед.

— Така ли? — попита той и затърси патериците, прикрепени към облегалката на количката му. — Ти смяташ, че този начин на справяне с проблема не действа — продължи той, повишавайки тон. Мъчеше се да се изправи на крака и макар повече от всякога да исках да му помогна, аз отново се сдържах. — Мислиш, че светът е твърде болен за подобен лек. Така да бъде. — Той направи няколко крачки към мен. — Ти какво би предписал?

Просто не можех да споря с него на такова ниво и казах това ясно:

— Малкълм, тук не става въпрос за „болести“ и „рецепти“. Цивилизацията ще следва своя ход, а ако се опиташ да й попречиш, само ще предизвикаш нови нещастия. Може би си прав, може би информационното общество наистина ни води към високотехнологично мракобесие. А може и да не е така. Може би просто ние не го разбираме. Може би Жулиен греши и това не е „прагов“ момент, може би навремето хора като нас са си седели в своите усъвършенствани каляски, докато Гутенберг е отпечатвал първата си Библия, и са крещели: „Това е! Всичко свърши!“ Не знам. Но въпросът е, че и ти не знаеш. Знаем само, че не можем да спрем промяната, нито пък ще спрем развитието на техниката. Нищо в миналото не подсказва подобна възможност.

Докато говорех, Малкълм се обърна бавно — почти като стрелка на часовник — и отново се загледа в птиците.

— Вярно е — промълви той.

Бях толкова готов да продължа спора, че съгласието му ми дойде като гръм от ясно небе.

— Нима? — казах объркан аз.

Малкълм кимна.

— Да. Нищо в миналото не говори, че това е възможно… засега. — Той се върна до прозореца, а аз го последвах. Нещо не беше наред.

— Какво искаш да кажеш с това „в миналото“, „засега“? Малкълм, не звучиш логично.

Докато се опитваше да ми обясни, Малкълм сякаш все повече забравяше кой съм аз, забравяше дори, че не е сам в стаята; а празният блясък, който пламваше в очите му, докато те гледаха също толкова изумително синьото небе над океана, за пръв път подсказваше за умствено разстройство.

— Ами ако ти кажа, че през тази стая — започна той, като посочи едно съседно помещение в посока към лабораторията си — зад една много дебела врата има устройство, което може да преобразува и дори да разруши историята и времето, поне в досега познатия им вид?… И че съвсем скоро ще стане възможно да се движим през времевия си континуум и да променяме миналото, така че „историята“ да не бъде повече създаден веднъж завинаги хронологически архив, а жива лаборатория, в която да провеждаме експерименти, за да подобрим настоящето на своята планета и на своя вид?

Ако ми беше хрумнало да приема думите му на сериозно, може би щях да припадна; но аз само все повече се убеждавах, че приятелят ми се е побъркал.

— Слушай, Малкълм — сложих ръка на рамото му аз. — Опитай се да разбереш, че като лекар аз съм длъжен да ти кажа, че си преживял нервен срив. Вероятно в остра форма. И като знам какво преживяхме, не се учудвам. Твоите приятели в Единбург сигурно имат болници, които можем да използваме тайно. Ако ми позволиш да проведа няколко теста и да ти предпиша курс на лечение…

— Още не си ми отговорил на въпроса, Гидиън — каза Малкълм. Гласът му бе все така безчувствен.

— На въпроса ти ли? — попитах аз. — Онова за разходките напред-назад във времето ли ти е въпросът?

Той поклати бавно глава.

— Не напред и назад. Никой не вярва сериозно, че можем да създадем затворени времеобразни криви, които да ни позволят да се движим в едната посока и да се върнем в същата точка, откъдето сме тръгнали. На този етап това не е постижимо.

— А, значи в едната посока е постижимо, така ли?

Малкълм не обърна внимание на сарказма ми.

— Физическият проблем не е особено странен или сложен — каза той. — Както повечето неща той е въпрос на мощност — електромагнитна мощност. А единственият начин да се генерира подобна мощност…

— … са свръхпроводниците — потръпнах внезапно аз, спомняйки си една статия по този въпрос, която ми беше попаднала преди няколко месеца. Погледнах надолу, все така невярващ, но, кой знае защо, разтреперан. — Миниатюризирани свръхпроводници — добавих аз. Започвах да проумявам и вече не можех с лекота да отхвърля думите му.

— Звучи познато, нали? — продължи Малкълм, като все по-трудно сдържаше емоциите си. — Представи си, че не сме длъжни да приемем настоящето такова, каквото ни е завещано. И че притежаваш способността да създадеш съвсем различна съвкупност от исторически фактори. Казваш, че съвременният свят не може да бъде спасен с работата, която вършим сега, Гидиън, че болестта му не се поддава на лечение. Е, и на мен ми хрумна същата мисъл преди една година. Но видях, че отговорът не е в това да прекратим работата си. Трябва да я променим малко, затова потърсихме теб. Но освен това трябва да постоянстваме, докато не дойде денят, в който ще можем да променим действителните обстоятелства в настоящето си, като преобразуваме миналото. — Той подпря главата си с ръка; очевидно чувстваше ефекта от контролираната, но не по-малко пламенна страст, с която изложи възгледите си. — Този ден не е далеч, Гидиън. Никак дори.

Отново седнах. Най-лошите форми на лудост често се проявяват в привидна рационалност; и аз си казах, че това е причината за момент да се почувствам несигурен и дори склонен да му повярвам. Съзнавах също, че не мога да му наложа програмата от почивка, лекарства и психотерапия, от която той очевидно се нуждаеше. Въпреки това направих един последен, плах опит да му повлияя.

— Малкълм, не знам дали съзнаваш какъв език използваш. И дали това ти подсказва нещо. — Той не отвърна и аз приех мълчанието му като знак, че е готов да ме изслуша. — Ти говориш за „пресъздаване на миналото“ — продължих аз. — Тези думи не са ли твърде многозначителни предвид собствената ти история? Не се съмнявам, че искаш да промениш настоящето, което ти е било „завещано“. И имаш напълно основателни причини да го направиш. Но трябва да ме послушаш. — Аз станах и отидох до него. — Можеш да използваш разработените от баща ти инструменти, за да разрушиш създадения от него свят. Можеш да всееш объркване в обществото, да го накараш да повярва в твоята версия на историята, дори да гледаш как се унищожават хора и градове и можеш да си казваш, че всичко това е необходим и благороден кръстоносен поход. Но в крайна сметка ще продължаваш да си бъдеш същият човек — все така ще си болен, все така ще се движиш с патерици или с инвалидна количка и все така ще се мяташ между мъката и гнева. Ти не искаш да промениш миналото, Малкълм. Ти искаш да промениш своето минало.

Няколко минути никой от нас не проговори; после Малкълм присви блесналите си очи и кимна един-два пъти, докато се връщаше към количката си. Седна бавно, вдигна очи към мен и попита:

— Имаш ли да добавиш още нещо, Гидиън, което да не е напълно очевидно?

Обидите от страна на пациенти с грандомански заблуди не бяха нищо ново за мен; но трябва да призная, че тази ме засегна.

— Как можеш да го наричаш очевидно и да продължаваш да следваш плана си? — попитах аз, опитвайки се да овладея гнева си.

Малкълм се изсмя презрително.

— Гидиън — поклати глава той, явно разочарован. — Нима смяташ, че не съм мислил за всичко това? Че не съм минал през предлаганите от теб програми? Като момче опитах всичко: психотерапия, електрошок, лекарства, всичко, с изключение на по-нататъшна генна терапия. Смятам, че за последното може да ми бъде простено. И наистина разбрах какво ме мотивира, колко дълбок е гневът в мен. Знам, че мотивите ми не са само философски, а и лични. Но накрая ще ти кажа онова, което съм казал на всеки лекар, при когото съм ходил. — Очите му загубиха част от маниакалния си блясък и се изпълниха с неподправена тъга. — Това всъщност нищо не променя, нали?

— Нищо не променя ли? — повторих удивен аз. — Господи, Малкълм, след като знаеш, че действаш под влиянието на лични предразсъдъци и неразрешени проблеми…

— О, те са разрешени, Гидиън — отвърна той. — Аз съм решил, че мразя света, създаден от баща ми и другите като него, свят, в който мъжете и жените си играят с генетичната структура на децата си просто за да подобрят коефициента им на интелигентност, така че след време да измислят по-добри и удобни начини да задоволят жалките апетити на обществото. Свят, в който интелигентността се измерва със способността да складираш информация, която няма никакъв контекст, никаква цел освен собственото си разпространение и въпреки това човечеството й служи сляпо. И известна ли ти е суровата истина, Гидиън, защо информацията властва над нашия вид? Защото човешкият мозък я обожава. Той си играе с получените късчета информация, подрежда ги и ги трупа като доволно дете. Но мрази да се задълбочава в тях и да си дава труд да ги събира в цялостни системи на познание. Но тъкмо тази работа носи знание, Гидиън. Останалото е просто… забавление.

— И какво общо има това със съзнанието ти за личните ти мотиви? — попитах аз, без да правя опит да скрия отегчението си.

— Гидиън, това са личните ми мотиви сега — поклати глава Малкълм. — Разбирам, че според теб имам нужда от лечение, но аз съм минал по този път. И знаеш ли какво? Той ме отведе точно там, откъдето бях тръгнал. Признавам, че след като го извървиш, знаеш къде е тази точка и какво има около нея. Но все пак си там. Така че какво очакваш да направят хората, които съзнават личните си мотиви? Да спрат да играят някаква роля в света? Коя личност в историята не е била водена от собствените си мотиви? И как би имало някакво развитие без тях?

— Не е там въпросът — възразих аз. — Ако наистина съзнаваш какво правиш, можеш да промениш поведението си.

— А, мантрата на психолога! — Тонът на Малкълм се извиси смущаващо. — Да, Гидиън, мога да го променя, но какво поведение да избера? Да се правя на Христос и да подложа другата си буза на алчността, експлоатацията и разрухата? Да гледам как светът гори, защото се боя, че мотивите ми може да не са сто процента обективни? Честно казано, по-скоро бих се хвърлил в това море отсреща! Защото ти не говориш за промяна, Гидиън. Ти предлагаш парализа!

— Не — казах аз. — Предлагам да търсим решение на проблемите, което да не води до смъртта на милиони хора.

— Не аз разруших този град! — изкрещя Малкълм. Тялото му затрепери така, че предусещах пристъпа; но за свой срам трябва да призная, че бях твърде отвратен от думите му, за да направя нещо по въпроса. — Не аз обучих Дов Ешкол и го насъсках срещу света. Не аз създадох общество, което е толкова полудяло от алчност, че отказва да регулира и най-опасните форми на търговия! Но ще ти кажа какво направих. Аз преживях неща, които ми дават уникална позиция, от която да гледам и може би да влияя на това общество. Нима трябва да откажа да го правя, защото мотивите ми имат лично измерение, което тревожи хора като теб? Чуй съвета ми, Гидиън, мисли за чистотата на собствените си мотиви и остави моите на мира. — Той завъртя количката си към прозореца и вдигна юмрук. — Знам защо съм такъв, но няма да оставя онези, които ме докараха дотук, да се радват на моето примирение, докато превръщат света в огромен кошер, в който хората си играят до безкрайност с информация, от която печелят скритите им господари. И при това не научават нищо.

Стори ми се, че тази последна съдбовна дума сложи край не само на нашия разговор. Не спорих, защото не виждах смисъл да се боря с такава дълбока психоза. Някои от думите му бяха безспорно верни, макар че не можех да определя кои точно. Знаех със сигурност единствено онова, което бях дошъл да му кажа: че не мога повече да стоя на този остров и да участвам в плановете му и че исках Лариса да дойде с мен. Притесненията ми се бяха стопили от неговия налудничав монолог и изтърсих всичко това с дързък тон; но щом го направих, чертите му се свиха толкова заплашително, че съжалих за смелостта си.

— Не съм сигурен, че одобрявам идеята да те пусна, Гидиън — каза с премерен тон Малкълм, — след като вече знаеш всичките ни тайни. И наистина ли смяташ, че Лариса ще дойде с теб?

— Ако ти не й попречиш — отвърнах аз колкото можах по-смело. — А що се отнася до тайните ти, какво те притеснява? Не забравяй, че съм престъпник и не държа да се срещам с властите. Пък дори да го направя, кой ще ми повярва?

Малкълм наклони замислено глава.

— Може би…

Внезапно той си пое рязко дъх, а ръцете му полетяха към слепоочията. Понечих да му помогна, но Малкълм ме спря.

— Не! — просъска той, като скърцаше със зъби и ровеше в джоба си за инжекцията. — Не, Гидиън, това вече не е твоя работа. Вземи си крехката съвест и се махай, още сега!

Какво ми оставаше, освен да се подчиня? Всяко сбогуване би било неуместно, дори гротескно след всичко, което бяхме преживели, и след думите, които си бяхме казали. Просто отидох до вратата и я отворих. Целият ми гняв беше стихнал, цялото ми съчувствие беше притъпено. На излизане се обърнах и видях Малкълм да седи свит, с инжекцията във вената си, и да си мърмори нещо през зъби.

Неволно си помислих колко бе жалко, че неговите приказки за пътуване във времето са пълна илюзия; защото в края на краищата настоящето не му предлагаше почти нищо.