Кейлъб Кар
Господарят на времето (11)

11

— Афганистан… — повторих аз поразен. — Но защо? И как, по дяволите, получавате тези кадри?

— По сателита — отговори просто Тресалиан. — Наши собствени сателити.

Мозъкът ми направи светкавична връзка. „Сателити… сателити!“ Тресалиан — Стивън Тресалиан, изобретателят на четиригигабайтовата сателитна система, създателят на съвременния интернет!

— Той беше баща ми — призна с двусмислено кимване моят домакин. — И този грях наистина беше негов, заедно с много други. Но накрая той плати за прегрешението си, а парите му ни позволиха да предприемем всичко това.

— Но какво правите, за бога?

— По-важният въпрос точно сега е какво прави вашето правителство — отговори уклончиво Тресалиан.

— Моето правителство ли? Не е ли и ваше правителство?

Леко развеселен, Тресалиан поклати глава.

— От доста години вече не е. Всички на борда са се отказали от всякаква националност — най-вече заради този тип национално поведение. — Той посочи екраните.

— Какво искате да кажете? — попитах аз. — Какво правят те?

— На пръв поглед изглежда, че най-сетне са се заели да изкоренят внушителния подземен комплекс, който служи за основна тренировъчна база на ислямските терористи през последните две десетилетия.

Отново погледнах към оживлението по екраните.

— Отмъщение за убийството на президентката Форестър?

Тресалиан кимна.

— Все пак във вашата страна предстоят общи избори. Само че има един малък проблем с решението на правителството; имам причини да вярвам, че то е започнало да подозира за неговото съществуване, но политическата реторика, довела до това нападение, няма да позволи на човек като вас да открие този проблем. Нали разбирате, Тарик Калдун не е терорист и определено не е убил президентката Форестър.

— Но дискът…

— Човекът на този диск — Тресалиан натисна един клавиш на масата и отново върна кадрите от убийството, които двамата с Макс бяхме изучавали часове наред — всъщност беше актьор от афганистански произход, постигнал незначителен успех в индийската филмова индустрия през последните години на двайсети век. Ние… взехме назаем неговия образ. — Тресалиан сви рамене с усмивка. — Откъде можех да знам, че съществува някакъв афганистански дипломат в Чикаго, който би могъл да бъде негов двойник? Не се притеснявайте, ние сме уредили бягството на мистър Калдун. Във всеки случай истинският убиец на оплакваната от всички президентка беше — той докосна друг клавиш и на екрана пред мен се появи втората версия на видените от мен събития, в която лицето на убиеца беше азиатско — ето този човек. Хун Тинсин, майор от китайските сили за сигурност.

Замълчах, напълно забравил за танца на огъня и смъртта отвъд прозрачната черупка над нас.

— Нарочно сте променили фактите?

— Боя се, че да.

— Значи Прайс е създал тези кадри за вас — вие сте били „частният клиент“, за когото ми каза жена му.

— Пак познахте. Всички съжалявахме за смъртта на мистър Прайс, докторе, но той се опита да ни изнудва. После, когато Лариса и Джона се опитали да го предупредят да не го прави, той станал агресивен. Блъснал Джона и една стена и би стигнал по-далеч, но… Лариса…

Всички късчета от загадката около смъртта на Джон Прайс си идваха на мястото, но нито едно от тях не обясняваше защо, за бога, Тресалиан прави всичко това, така че отново го помолих за обяснение.

— Имам си причини — въздъхна той отново. Този път обаче въздишката му беше по-тежка и тялото му потрепна. — Имам си… — Очите му се разшириха. Явно внезапният пристъп на болка се засилваше. — Трябва да ми… простите, докторе. Аз май… — Изведнъж той сграбчи главата ги и силно изстена. Преди да успея да му помогна, полковник Слейтън се бе озовал до него.

— Полковник, струва ми се, че е по-добре малко да си почина — процеди през зъби Тресалиан. — Ако нашият гост ме извини… — Дишането му стана по-трудно, докато Слейтън прехвърли едната му ръка през раменете си и повдигна сакатото му тяло, сякаш беше леко като перце. — Съжалявам, докторе, знам, че търсите отговори — задъхваше се Тресалиан. — На вечеря… ще поговорим. Засега помнете…

Той вдигна глава и ми отправи поглед, в който се съдържаше цялата закачливост на сестра му, но в същото време имаше и някаква тъмна, ужасна настойчивост.

— Не забравяйте какво пише на вратата… — продължи той. После полковник Слейтън го дръпна да побърза.

Внезапният пристъп на Тресалиан заедно с образите на екраните и битката навън — без да забравяме и факта, че бях останал сам — превърнаха растящото ми безпокойство в състояние, което скоро щеше да прерасне в паника. Опитах се да се успокоя, като се съсредоточа върху думите на Тресалиан. Мъчех се да си припомня изучавания толкова отдавна латински, за да разгадая тайнствения надпис на вратата.

Не знам колко дълго стоях, гледах как Лариса разбива преследвачите ни и си мърморех под носа като идиот. Mundus vult decipi, повтарях непрекъснато аз, докато около кораба летяха снаряди. Mundus, светът. Vult, желае? Иска? Но какво…

И тогава замръзнах, стреснат от воя на алармения сигнал, който отекна из кораба; не беше много пронизителен, но достатъчно силен, за да ми покаже, че става нещо сериозно. Огледах хоризонта във всички посоки, за да видя каква може да бъде причината. Отговорът беше пред мен.

На хоризонта се беше появила безбрежната шир на Атлантическия океан.

Обърнах се рязко, когато гласът на Жулиен Фуше ме настигна през интеркома.

— Трийсет секунди до превключване на системата… двайсет и пет… двайсет…

Нямаше никакви признаци на забавяне на скоростта, с която се движехме към водата. Гласът на Фуше продължаваше да отброява секундите до „превключване на системата“, каквото и да означаваше това; а после замръзнах удивен, когато сред растящия си страх успях да си преведа надписа.

— Mundus vult decipi — казах аз на глас. — Светът иска да бъде мамен.

Без да съзнавам заплахата, която криеха тези думи, ме обзе чувство на триумф, който скоро се превърна в ужас, когато корабът прелетя над бреговата линия и се гмурна в открито море.