Кейлъб Кар
Господарят на времето (39)

39

За нашето бягство на безопасно разстояние мога да кажа малко, защото шокът бе замъглил разума ми. Затварянето на люка след завръщането ни на борда и реактивирането на пълната холографска проекция около кораба явно обърка „осите“ достатъчно, за да ни позволи да стигнем брега и да се гмурнем в Малакския проток; но все пак четирима от нас бяха несъмнено разпознати. Не стига, че щяха да разкрият Слейтън, но присъствието на Лариса несъмнено щеше да подскаже на противниците ни някои неудобни въпроси за Малкълм, а също и за Сейнт Килда, тъй като неизбежно щяха да открият, че той е собственик на островите. И все пак въпреки тази опасност и дълбоката му скръб за смъртта на Тарбел Малкълм реши да останем близо до Куала Лумпур, докато не разберем накъде се е отправил въоръженият вече Ешкол. Системите на кораба бяха нагласени да следят въздушния трафик, и военния, и гражданския, както и морския транспорт, частните безжични разговори, електронната поща, секретните интернет сървъри и дори радиопредавателите на малките рибарски корабчета. Ешкол можеше да бъде навсякъде в Малайзия, но все пак щеше да тръгне за някъде и тогава ние незабавно щяхме да го последваме.

Отначало участието ми в това начинание бе механично и донякъде лишено от ентусиазъм. Обстоятелствата около гибелта на Тарбел, както и смъртта на Макс, ми показаха една страна от човешката природа, която ми се струваше по-лоша от всичко, с което се бях сблъскал през дългогодишните си изследвания върху криминалното поведение. Но ако убийството на Макс ме беше изпълнило с желание да търся обяснение и мъст от хората, които бяха злоупотребили с властта си, съдбата на Лион сякаш потвърждаваше онова, което вече бях започнал да подозирам: че игра с такива високи залози дори и при най-добри намерения може да се окаже не само катастрофална, но и покваряваща. Накратко, трагичните събития бяха дело на общото желание на всички играчи, а не само на Дов Ешкол, да наложат своето понятие за добро.

— Какво искаш да кажеш, Гидиън! — попита Лариса, докато лежахме в кабината ми след дванайсетина часа сравнително безмълвно бдение в кулата. — Че не сме по-добри от Ешкол?

— Не — отвърнах аз, като се обидих леко на язвителното й опростяване на думите ми. — Но не можеш да отречеш, че ако не се бяхме намесили, той щеше да бъде убит тихомълком в боулинг залата на генерал Саид. Ами ако Малкълм изобщо не беше поръчвал кадрите със Сталин? Ешкол щеше да продължи да се занимава с онова, което стотици разузнавачи правят всеки ден. Нямаше да има никаква криза.

Лариса седна в леглото.

— Никога не съм смятала, че има полза от подобни спекулации — сряза ме тя. — В такива ситуации, пък и във всички, в които става въпрос за власт и сила, добродетелта е нещо относително. А в това отношение ние сме единствените, които се опитват да направят нещо добро.

Аз се загледах в тавана.

— Как беше — най-добрите винаги причиняват най-големите беди?

Лариса изглеждаше още по-ядосана; може би защото в сърцето си бе съгласна с мен.

— Зависи кой е авторът на подобни стари сентенции.

— Мисля, че беше Хенри Адамс — казах аз. — Който, признавам, е предпочел да бъде само наблюдател в играта на власт. За разлика от предшествениците си.

— Именно — отпусна се Лариса, като се опитваше да потуши искрата на пламналото между нас недоразумение. — Въпросът не е, че Лион умря, Гидиън, важното е, че смъртта му беше достойна. — Тя се усмихна сърдечно. — И определено типична за него…

Засмях се с нея — тихо и тъжно.

— Той беше наистина невероятен. Дори когато изпитваше удоволствие от нещо, се отнасяше с такова… презрение към него. Впрочем знае ли някой откъде е? Няколко пъти го питах, но той все отбягваше въпроса.

— Веднъж ми разказа нещо — отвърна Лариса. — Нямам представа дали е истина. Беше малко след като дойде при нас и мисля, че се опитваше да ме съблазни, като ме разчувства. Сексът беше единственото, което можеше да го накара да покаже тази страна от себе си. Той каза, че майка му била сибирска проститутка във Владивосток, а баща му висш служител на английска телекомуникационна компания, дошъл там по работа. Майката била убита по време на руска бомбардировка. После баба му го отвела в Индонезия, за да го спаси от войната. За да го прати на училище, работила в завод за микрочипове. Това в крайна сметка я убило. Той започнал да краде и по-късно да фалшифицира, за да завърши образованието си.

Замислих се над думите й.

— Е — въздъхнах аз, — това поне обяснява донякъде характера му. А ако не е вярно, само човек като него би могъл да измисли нещо подобно.

Макар, струва ми се, да искаше, Лариса не можеше да остави моят миг на съмнение да отмине, без да попита:

— В такъв случай смяташ ли, че за теб ще бъде проблем? Това, което предстои да направим?

Замислих се сериозно за няколко минути.

— Не отричам, че имам известни въпроси — отвърнах аз. — Но освен това знам, че след като поне отчасти сме виновни за тази ситуация, ние трябва да я разрешим. Може би не би трябвало да се замесваме в нея, но нещата няма да се оправят, ако просто се измъкнем.

Лариса ме придърпа към себе си.

— Така е…

Не мисля, че беше напълно успокоена от гръмките ми думи; във всеки случай аз не бях. Но разговорът беше стигнал до задънена улица и затова се зарадвах, когато в този миг по интеркома се разнесе гласът на Малкълм, който ни извика да идем при него на кърмата на кораба. Явно най-малкото бяхме открили някаква следа, в която незабавно се вкопчихме; докато двамата с Лариса успеем да стигнем до кърмата, корабът вече се носеше бързо към повърхността и ние се присъединихме към останалата част от екипажа (без Жулиен, който още беше в една от лабораториите) тъкмо навреме, за да видим как се стрелваме в небето над протока. В този момент обаче целият оптимизъм от съобщението на Малкълм изчезна безследно.

Водата точно под нас беше пълна с американски кораби, които веднага започнаха да ни обстрелват. Електромагнитните полета около кораба успяха да отклонят снарядите или да ги накарат да избухнат на безопасно разстояние, но това не обясняваше как въобще военната флота ни е открила.

— Най-сетне започват да поумняват — каза Слейтън от командния пулт, докато притеснено направляваше кораба под неспирния обстрел. — Проследили са дирята, която оставяме във водата, както и смущенията във въздуха след излизането ни на повърхността. После са открили огън във всички посоки.

— Но така не рискуват ли да улучат свои кораби? — попитах аз. — Или други, по-далечни?

— Разбира се — каза Малкълм, като придвижи количката си към полковника. — Но явно са готови повече от всякога да поемат този риск. Което не ме учудва.

За миг се обърках, но Илай бързо се обърна, за да ми обясни.

— Преди петнайсетина минути уловихме малайзийско съобщение, според което някой е отлетял с единствения им останал бомбардировач, съхраняван в една далечна база, защото единственият малайзийски пилот, който можел да го управлява, бил убит. Чухме много несвързани, ужасени крясъци, които споменаваха ядрено устройство.

— Ешкол — каза Лариса. — Значи този негодник може да пилотира самолет?

— Той е съвършеният таен агент — кимна Джон. — Ние сме по следите му, но малайзийците споменаха и за вас четиримата, както и за онова, което са видели от кораба ни. Ако съдим по съобщенията им, американците са заключили, че загадъчната машина, с която се сблъскват през последните месеци, има пръст в тази работа. Затова сега ще стане много напечено.

— Но защо? — попитах аз. — Нали не могат да ни следят.

— Така е — продължи Джона, — но ние трябва да следваме самолета на Ешкол…

— Който е стар американски модел — каза Слейтън — и военновъздушните сили на САЩ знаеха как да се справят с антирадарните му системи още докато го използваха. Те смятат, че нашият кораб не преследва Ешкол, а го ескортира.

— В такъв случай трябва ли да сме близо до Ешкол? — попита Лариса. — Можем да го проследим от стратосферата…

— Но ще бъдем твърде далеч, за да му попречим да извърши каквото е намислил — намеси се Малкълм.

Лариса кимна замислено.

— Тогава да го взривим.

— Американците може да са готови да рискуват с последиците от един ядрен взрив, но аз не съм — отвърна Малкълм. — Не, този път се боя, че идиотите ни хванаха натясно. Засега.

— Само засега ли? — попитах аз, стреснат от експлозиите около кораба, но по-разтревожен от признанието на Малкълм, че поне за момента сме в неизгодно положение. — Какво искаш да кажеш? Какво можем да направим по-късно?

— Зависи от ядреното устройство на Ешкол — рече Илай. — В момента Жулиен изучава плановете. Ако има електронни компоненти, които могат да бъдат обезвредени без странични ефекти…

— Знаем, че самолетът му има такива компоненти — добави Джона.

— В такъв случай можем да го свалим с пулс.

— Какво? — попитах аз, защото в първия момент си помислих за сърдечен пулс; после си спомних на какъв кораб се намирах. — Електромагнитен пулс! — възкликнах аз и задишах по-леко при мисълта, че може би наистина имаме шанс.

Това чувство се усили, когато от коридора внезапно влетя Жулиен.

— Дявол да го вземе! — извика той, сам удивен от онова, което бе постигнал. — Ще стане!