Кейлъб Кар
Господарят на времето (25)

25

Колко оригинален и жизнен ни изглеждаше тогава планът, който ние с полковник Слейтън разработихме през следващите дни, и колко горд бях аз, че работех заедно с човек, чиито дела са вдъхновявали момчета и засрамвали зрели мъже! Макар че никога не беше ставало въпрос за някакво равенство в нашето партньорство, Слейтън беше повече от любезен (макар и на моменти строг) учител и ние бързо установихме ефективен ритъм на работа, който ни позволи да начертаем плана за нападение през първите двайсет и четири часа. Следващите четирийсет и осем буквално отлетяха и в края на третия ден бяхме убедени, че разполагаме с план, който ще постигне много повече от замисленото, но не можехме да бъдем сигурни, преди да сме го изпробвали върху колегите си.

Изчакахме още около един ден, докато Тарбел се върне от екскурзията си. Разтегнал устни в доволна усмивка и крачещ с изтощена, накуцваща походка, Лион влезе в стаята, където всички (освен Малкълм) се бяхме събрали за вечеря, за да обяви, че е готов за едно свястно ядене — „Как шотландците издържат с такава храна?“ — и ползотворен разговор (явно можеше да разсъждава смислено само след като прекараше няколко дни с жени с „изключителен сексапил“). След това уверение Слейтън кимна към мен: бяхме решили аз да съм този, който ще обяви плана, тъй като той бил по действието, а не по думите и само щял да оплете конците. Престорих се, че не съм забелязал обидния подтекст, тъй като знаех от кого идва, и започнах да описвам накратко какво сме измислили.

Като начало отбелязах, че досегашните успехи на екипа според мен се дължат преди всичко на един елемент: правдоподобността. Всяка измама биваше приета, защото съдържаше някаква фундаментална логика. За мнозинството американските политици не бяха много повече от чучела, показвани по телевизията; а всеки, който познаваше забележителния ум на Уинстън Чърчил и готовността му да жертва човешки живот за политическите си цели, лесно можеше да повярва на писмата до Принцип. Що се отнася до Христос, за неговия живот можеха да се докажат много малко неща; а дори и хилядите вкаменелости, открити от археолозите и антрополозите, не бяха дали никакво неопровержимо доказателство за човешката еволюция. А по отношение на филмовите кадри с Форестър хората винаги са били склонни да обвиняват за всичко ислямските терористи. Затова първата ни цел беше да изградим плана си върху здрава историческа основа, за да запазим същото ниво на правдоподобност.

Останалите го приеха без особен коментар. След това нещата малко се усложниха. Обявих, че ние с полковник Слейтън смятаме да използваме за отправна точка убийството на Джордж Вашингтон. Думите ми бяха приети с всеобщо недоумение, което подсказваше, че или колегите ни не знаят, че Джордж Вашингтон е убит, или са забравили тази история. Обясних им, че е естествено, защото убийството е грозна страница от американската история, която обикновено се прикриваше с някаква обща психологическа нагласа. Но, продължих аз, той наистина е бил убит: заболял от инфекция на гърлото, за която няколко лекари му предписали кръвопускане. Тези лекари обаче били тайно подкупени от група бизнесмени и политици, между които и някои от другите Основатели, които искали Бащата на нацията да замлъкне завинаги. През последните месеци от живота си Вашингтон започнал да разбира до каква степен едва стъпилите на крака Съединени щати са продадени на банкерите и търговците и смятал да каже нещо по този въпрос, и то публично. Само че силните на деня, които удивително приличали на днешните, нямало да му позволят. Резултатът: убийство с нож за пускане на кръв.

Фуше заяви, че тази история предоставя чудесна основа за измама, тъй като се отнася до раждането на самите Съединени щати и в същото време съдържа огромен потенциал за спорове. Но каква, попита той, е измамата, която смятаме да сътворим? В този момент трябваше да си признаем, че самата история е измамата. Двамата със Слейтън бяхме установили, че макар убийството на Вашингтон от корумпирани политици под диктата на дебелите портфейли да представляваше подходящ паралел със сегашното състояние на Съединените щати, то не беше исторически факт. Последва миг тишина, след което масата избухна в мощен смях и престорено възмущение, последвани от сърдечни аплодисменти. Лариса, която никога не се предаваше, обяви, че от самото начало знаела, че лъжа; но не издържа дълго и когато всички се успокоиха, започнахме да обсъждаме защо идеята има такъв потенциал.

Преди всичко, ако целта ни беше да нанесем удар върху американската морална самомнителност, нямаше смисъл да клеветим съвременните политически лидери. Гражданите на Съединените щати отдавна знаеха, че техните национални и местни представители са такива, каквито ги нарече Слейтън, платени слуги на корпоративната класа, и всеки опит да се разпали широка философска криза, като им се припишат долни или подкупни мотиви, беше обречен на провал. Нито пък можехме да използваме слабо известни факти и личности, имайки предвид колко малко държеше на историята широката общественост. Но макар повечето хора да не можеха да кажат как и кога са се родили Съединените щати, огромното мнозинство от тях все още смятаха, че това раждане е било нещо хубаво, а Джордж Вашингтон е имал централна роля в него. Поиграй си с тези идеи с безсрамието на жълтата преса, и полученият скандал като нищо може да прикове вниманието на цялата нация и да накара американците да погледнат другояче на страната си.

Един заговор за убийство щеше да свърши най-добра работа, по-добра дори и от сексскандал. В края на краищата думите „президент“ и „сексскандал“ отдавна бяха неразривно свързани в представите на обществото, докато насилствената смърт — както доказваше ефектът от кадрите с убийството на Емили Форестър — все още предизвикваше драматични емоции и всеобщ интерес. И тъй като фактът, че Джордж Вашингтон като толкова свои (а и наши) съвременници е бил убит от некадърни лекари, беше добре известен, новото „разкритие“, че всичко е било резултат от заговор, едва ли щеше да предизвика повече скептицизъм по света, отколкото сред моите сътрапезници. Накратко, правдоподобността за пореден път щеше да посее съмнения.

Към края на вечерта всички се съгласиха, че планът е достатъчно добър, за да бъде представен на Малкълм. Слейтън се зае с тази задача, която изпълни на следващия ден. Докато той се беше затворил с болния ни шеф, аз крачех из стаята си, а Лариса лежеше на леглото и ме уверяваше, че всичко ще мине добре. И май така и стана: Слейтън излезе от срещата много доволен и ми каза, че Малкълм одобрил идеята и поискал другите да започнат да подготвят документите, които щяха да ни трябват.

И все пак ми се струваше странно, че Малкълм не беше излязъл от уединението дори за миг, за да даде одобрението си лично. Попитах Слейтън дали е напълно доволен от реакцията на водача ни и той каза, че всичко било наред; и все пак си личеше, че е леко разочарован от начина, по който беше посрещната идеята ни. И макар да се опитвах през следващите натоварени дни да припиша тези чувства на здравословните проблеми на Малкълм и свързаната с тях емоционална и физическа неустойчивост, съмнението не ме напускаше напълно: през редките свободни мигове често ми се искаше да го попитам какво се крие зад поведението му.

Такава възможност не ми се удаде, преди отново да се качим на кораба и да се отправим към Атлантика, за да променим представите на света за раждането и националния характер на Съединените щати. По време на това пътуване щях да открия, че привидната липса на интерес у Малкълм няма нищо общо с нашия план, а се дължи на много по-съществени тревоги, които скоро щяха да бъдат потвърдени от същия онзи диск, който намерих в джоба си.