Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (63)

63

„Акватус“

— Нещо ново? — попита за стотен път Килкъни.

Грин беше потънал дълбоко в богатия репертоар от програмистки трикове, опитвайки се да помогне на Рейни да заобиколи кодирания достъп до оперативната програма на „Зевс-2“.

— Става въпрос за кодове на ядрено оръжие, Нолън — промърмори той, без да отделя очи от екрана.

Това не беше извинение, а установяване на фактите. В очите на Килкъни Грин беше най-надареният програмист на света, въпреки че познаваше куп гениални хлапета от МИТ, които по-лесно общуваха на компютърен език, отколкото на нормален английски. Беше абсолютно убеден, че ако разполага с достатъчно време, приятелят му ще пробие сложната система от математически формули, стояща зад кода, и щеше да установи контрол над спътника убиец. За съжаление времето им застрашително намаляваше.

„Союз“ бавно изчезна от погледите им, превръщайки се в малка ярка точица сред милиардите звезди, обсипали черното небе. Екипажът на МКС бе изстрелял единствения си заряд срещу настъпващия враг и играта на дебнене започна.

Четиримата астронавти се затвориха в жилищния модул — вероятно защото той най-много приличаше на дом сред всичките работни помещения на орбиталната станция. Само тук можеха да се радват на известни удобства. Всички мълчаха, запазвайки страховете за себе си. Мислеха предимно за близките си, които щяха да осиротеят, ако нещата се развиеха зле.

В космическия вакуум смъртта настъпва мигновено. В момента, в който корпусът бъде пронизан и въздухът го напусне, телесните им течности щяха да кипнат, образувайки подкожни джобове от пара. Емболията в коремите и сърцата им щеше да настъпи в рамките на двадесет секунди, но те нямаше да усетят нищо, тъй като мозъците им ще бъдат парализирани от кислороден глад. А след това щеше да дойде смъртта.

Обсъдиха обличането на скафандри, но в крайна сметка се отказаха. Това само щеше да удължи агонията. НАСА би могла да изстреля спасителна совалка най-рано след два дни, което беше безнадеждно късно.

— Имам една идея — обяви Валентина.

— Да я чуем — погледна я Пит.

— Онзи спътник ще знае къде сме, нали?

— Да — кимна Келси. — Нашата телеметрия е лесна за проследяване.

— Ами ако не сме там? Той ще знае ли къде да ни търси?

— Това е най-голямата глупост, която… — Пит не довърши изречението си, тъй като Келси го прекъсна.

— Нищо подобно! — извика възбудено тя. — По-скоро е лъч надежда. Ние не знаем как това нещо открива мишените си, но то несъмнено има нещо общо с телеметрията. Иначе просто няма как да стигне до купона…

— Точно така — кимна Валентина. — Какво ще стане, ако изместим станцията от мястото на този купон?

— Може и да сте прави — бавно кимна Пит, включвайки в действие инженерните си познания. — Трябва да изчислим орбитите на двата обекта и да видим къде се пресичат те, а след това да решим дали да намалим, или да увеличим скоростта си.

— В такъв случай защо висим на едно място? — подхвърли Моли. — Дайте да го направим!

На 1450 километра над повърхността на Земята „Зевс-2“ приключи самоориентацията си на полярна орбита. Всички системи на борда функционираха нормално, оръжието влезе във фазата на пълна активация.

Източното полукълбо беше в сянка, а линията между деня и нощта минаваше над Атлантическия океан, съвсем близо до бреговете на Европа. Не след дълго „Зевс-2“ щеше да прелети над Гренландия и Северния полюс, след което в обсега на радарите му щеше да се появи целта.

— Готови за включване двигателите на „Прогрес“! — обяви Валентина. — Три… Две… Едно…

Скачен със задната част на сервизния модул „Звезда“, товарният кораб „Прогрес 12 С5-80“ оживя. От дюзите му излетя облаче нагорещени газове и МКС се насочи към по-ниска орбита, увеличавайки скоростта си.

С всяка изминала секунда станцията набираше скорост и губеше височина — комбинация, предназначена да скъси времето на околоземната й орбита и напускане на точката на прицел на спътника убиец.

— Стоп двигателя на „Прогрес“! — извика Валентина.

— Височина 298 километра — обяви Моли. — Скорост 32 000 километра в час.

— Това едва ли е достатъчно да изчезнем в Космоса, но да се надяваме, че ще ни задържи на една крачка пред вълка — промърмори Келси.

„Зевс-2“ прекоси полюса и активира системата за засичане на целта. Проектирайки последното местоположение на станцията в орбита, спътникът убиец автоматично избра една точка на разстояние десет минути, в която щеше да има оптимална позиция за стрелба.

Радарите му сканираха космическото пространство, в което би трябвало да се намира МКС, но не откриха нищо, което да засекат. Компютърът моментално започна да претърсва вкараната в паметта му орбита, търсейки в нея всички обекти с изкуствен произход — особено най-големия от тях, сглобен някога в околоземното пространство.

Преминаващият над Каролинските острови модул „Союз-Цвики-Волф“ беше пълната противоположност на „Зевс-2“. Той не притежаваше оръжие със сензорно насочване, не носеше на борда си нито суперкомпютър, нито ядрен реактор. От всяка гледна точка беше един по-несъвършен космически апарат. Летеше в безвъздушното пространство съвсем безшумно, без да излъчва електромагнитна енергия. Ограничен до базата, върху която се гради всеки апарат в орбита, той беше по-скоро един снаряд, който се рее в Космоса.

Времето изтичаше. Килкъни продължаваше да виси над главите на Грин и Рейни, сякаш присъствието му щеше да им помогне. Това, естествено, изобщо не беше така, но двамата мълчаха, тъй като добре знаеха колко висок е залогът за приятеля им.

— Мамка ти! — изръмжа Грин, когато последният му опит да пробие дигиталната стена завърши с неуспех.

Беше изгубил цели десет минути, за да състави поредната комбинация и много разчиташе на нея. А до излизането на „Зевс-2“ на стрелкова позиция оставаше по-малко от минута.

— Съжалявам, човече — поклати глава той. — На ръба сме, но…

Съзнавайки, че вече е късно за каквото и да било, Килкъни кимна с глава и излезе на малкото балконче. Във водата плуваха телата на убитите и ранените матроси от „Саниа“, част от тях напълно обезобразени от взрива. В спокойното море шареха спасителни лодки, които все по-рядко се натъкваха на живи хора. Заплаха за тях представляваха само горящите петна разлято гориво, което продължаваше да изтича от утробата на потъващия кораб.

Корпусът на „Саниа“ вече почти не стърчеше над водата. В един момент се разнесе силно свистене, корабът потрепна и сякаш подскочи напред. Последните остатъци от въздух напуснаха трюмовете и тежестта на водата го повлече към дъното. Килкъни гледаше с широко отворени очи, чувствайки се така, сякаш и последната му надежда потъваше в студените океански дълбини.

Постоя известно време, без да помръдва, после бавно вдигна глава. Келси беше някъде там, отвъд искрящата синева на небето. Не можеше да види нито нея, нито кораба, но горещо се помоли тя и останалите членове на екипажа да са вече далеч от обречената космическа станция. Тао тихо се изправи до него и го прегърна през кръста. Не каза нищо просто защото нямаше нищо за казване.

„Зевс-2“ засече някакъв голям кръгъл обект, светкавично изчисли параметрите му и продължи търсенето. Не след дълго откри друг обект, който пресичаше екватора, далеч от мястото, на което би трябвало да бъде космическата станция. Той летеше на по-ниска орбита, но размерите му приблизително се покриваха с тези на МКС. Спътникът убиец се фокусира върху него и компютърът започна да изчислява траекторията на атаката.

Лишен от подобна възможност, „Союз-Цвики-Волф“ не беше в състояние да изработи план за атака. Единственото му оръжие оставаше надеждата да се окаже в подходящо време на подходящото място. В момента, в който пресече Тропика на Рака, бордният му компютър издаде последната си заповед към двигателната система на космическия апарат. Страничните ускорители се включиха за продължителен отрязък от време и „Союз“ рязко се завъртя по надлъжната си ос. Сферата на апарата за изследване на космическите частици с диаметър 30 метра последва въртеливото движение на руския кораб и сложната мрежа на антената й се завъртя като перките на вентилатор по посока на екватора.

С наближаването на целта реакторът на „Зевс-2“ превключи на максимална мощност. Жироскопите поддържаха оръжието заковано в мишената, преследвайки МКС както ловецът държи на мушка ято летящи патици. Орбитите на двата космически апарата постепенно се сближаваха. Станцията беше на по-малко от три хиляди километра и разстоянието продължаваше да се скъсява.

После „Зевс-2“ внезапно изпусна целта. Сензорите му заподскачаха между МКС и един друг неидентифициран обект, който се появи на много по-близко разстояние, частично скривайки станцията. Компютърът за „Зевс-2“ стартира операции за компенсиране на загубата, опитвайки се да открие пролука за стрелба. За тях му беше необходима точно една секунда.

Спътникът зае оптимална позиция и произведе изстрел. От коничното удължение на носа му излетя енергиен сноп с мощност шест мегавата, който яростно се стовари върху корпуса на „Цвики-Волф“. Покривната му конструкция се пръсна на дребни късчета, част от които връхлетяха като облак от шрапнели върху издължения корпус на спътника убиец. Освободен от бремето на антената, „Союз“ безпроблемно се размина с него.

„Зевс-2“ се разтърси като боксьор, получил серия тежки удари от противника си. Жироскопите полудяха. Компютърът автоматично превключи на операции за стабилизиране на полета, но когато те бяха извършени, МКС вече беше напуснала лазерния обхват.