Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (25)

25

Лондон

13 август

След продължителен нощен полет от Вашингтон Килкъни и Тао кацнаха в Лондон в късния предобед на следващия ден. На летището ги посрещна представител на британското правителство, който имаше грижата да ги преведе през митницата и паспортния контрол — една любезност, на която се радват всички приносители на дипломатически паспорти. Навън ги очакваше лимузина на посолството, която ги откара до хотела.

По-късно следобед същата лимузина ги отведе на Лайм стрийт и безшумно спря до тротоара. Над главите им се извисяваше модерна постройка от стъкло и бетон, в която се помещаваше централата на застрахователната компания „Лойдс“ — едно творение на съвременната архитектура, което бе на светлинни години от бившия склад за кафе на Тауър стрийт на брега на Темза, в който през XVII век Едуард Лойд стартира най-голямата застрахователна компания в света.

Представиха личните си документи и охраната на входа веднага им издаде временни пропуски. Оттам влязоха направо в стаята — огромното общо пространство на приземния етаж, което включваше и няколко галерии на мецанина. Високо над главите им — на нивото на 12 етаж — блестеше овален атриум, под който, окачена на солидни стоманени колони, висеше прочутата камбана на „Лутайн“ — британски боен кораб, потънал през 1799 г. край бреговете на Холандия. В продължение на двеста години тази камбана е била използвана с една-единствена цел — да бие два пъти при добра новина — например завръщането от далечно плаване на някой търговски кораб; и да бие само веднъж при лоша — както се случи съвсем наскоро, след загубата на космическата совалка „Либърти“.

В стаята цареше обичайната делова атмосфера, приглушени разговори и жуженето на офис техниката. Подобно на фасадата и интериорът беше оформен с вкус и сдържана елегантност, които подчертава солидността на институцията.

Следвайки инструкциите на входа, двамата посетители прекосиха оперативната зона и се насочиха към Търговската зала, в която брокери и посредници обслужваха клиентите си от всички области на транспортния бизнес: морски, автомобилни и въздушни превози, включително и на фирми, ангажирани в овладяване на космическото пространство. Там ги посрещна слаб и висок мъж с посивели бакенбарди и безупречно скроен костюм.

— Виждам, че сте се справили — топло се усмихна Девън Флийтуд. — По това време на деня трафикът в Лондон е нещо ужасно…

— Нямахме проблеми — отвърна Тао и стисна протегнатата му ръка.

Приключиха с представянето и Флийтуд ги покани в кабинета си — малка стая с ламперия от скъпо тъмно дърво.

— Моля, седнете — галантно рече той. — И извинете за бъркотията.

Килкъни се огледа. Под бъркотия домакинът вероятно имаше предвид няколкото пластмасови папки върху писалището, защото останалата част от помещението беше чиста и подредена като аптека.

— Рано тази сутрин ми се обади сър Даниел Лонг, който помоли за тази среща и използва случая да ви изпрати най-сърдечните си поздрави.

— Благодарете му от наше име — отвърна Килкъни.

— Доколкото разбирам, вие сте личен приятел с министъра, нали?

— Запознахме се преди няколко години, по време на последното ми посещение в Лондон — кимна Килкъни.

— С какво мога да ви помогна? — премина на делова вълна Флийтуд. — Сър Даниел намекна, че се интересувате от застраховането на спътници…

— Косвено — кимна Тао. — В момента разследваме загубата на космическата совалка „Либърти“.

— О, това ли — направи тъжна гримаса Флийтуд. — Голяма трагедия. Беше голям удар и за бизнеса.

— По какъв начин? — попита Килкъни.

— Като всяка инвестиция застраховането е свързано с известни рискове. А ние, застрахователите, определяме застрахователните такси според степента на риска, който поемаме. Като цяло бизнесът има достатъчно капацитет да се справи със загубата на няколко спътника годишно, при това, без да повишава таксите. Но трагедията с „Либърти“ разтърси нашата малка ниша на пазара със силата на земетресение. А таксите скачат, когато нашите колеги и последователи станат нервни…

— Признавам, че това с последователите ме хвърли в пълно недоумение — въздъхна Килкъни. — За мен застраховането е свързано единствено с колата ми. Подписвам с някоя компания, плащам си и предявявам иск в случай на нещо неприятно. Не е ли същото и при спътниците?

— И да, и не — отговори Флийтуд. — Вашата кола е една малка част от огромния автомобилен парк. Застрахователните такси, които плащате, зависят от типа на автомобила, провиненията ви зад волана и района, в който живеете. Това са рисковите фактори, които вашият застраховател взема под внимание при определянето на цената. При спътниците положението е друго: там рисковете, свързани с отделна бройка, са твърде високи във финансово отношение, а собствеността върху нея се променя в момента, в който тя напусне завода и се вдигне в Космоса. За да се справим с това положение, ние предлагаме отделни застрахователни полици за различните собственици за точно фиксиран срок. „Предстартовата“ застраховка покрива спътниците и ракетите само докато са на Земята. „Стартовата“ ги покрива от момента на изстрелването до отделянето на спътника от ракетата носител, а „Следстартовата“ полица се отнася до спътника, който вече е в орбита, плюс тестовите изпитания там. Едва тогава идва ред на „Орбиталната“ полица, която покрива спътника през цялото време на живота му в орбита — при условие че той функционира според техническите предписания. Има и редица допълнителни застраховки: такива, които покриват само научната апаратура, повреди по вина на производителите, рискове по изстрелването и отговорността на трети страни.

— И всичко това се предлага от „Лойдс“, така ли? — попита Тао.

— Очевидно продължавате да мислите, че „Лойдс“ е една монолитна застрахователна структура — поклати глава Флийтуд. — На практика обаче ние сме по-скоро пазар… И когато сме изправени пред необходимостта да застраховаме скъпа собственост — независимо дали става въпрос за спътник, петролен танкер или въздушна флотилия — ние сме изправени пред високорискова инвестиция, която не е по силите на един отделен застраховател. Това би означавало да сложим всичките си яйца в една кошница. Всичките посредници, които работят в това помещение, са представители на сдружения на физически лица или корпорации. Тези сдружения поемат част от риска и съответно получават част от печалбата — в случай че всичко завърши благополучно.

— А в случай на застрахователно събитие поемат и част от отговорността — подхвърли Тао.

— Абсолютно вярно. Вместо дял от собствеността членовете на нашите сдружения поемат дял от риска. Именно те осигуряват финансовите средства, необходими за дейността ни.

— За какъв обем на капитали говорим? — попита Килкъни.

— Този обем непрекъснато варира, както е на фондовата борса. В края на 90-те капацитетът на бранша като цяло възлиза на около един милиард и триста милиона долара и това позволява покритие от около 400 милиона за всеки отделен сателит. Но след зачестилите аварии със спътници напоследък и най-вече след 11 септември парите започнаха да изтичат от нашия бранш. В момента застрахователният ни капацитет е едва 50 процента от това, което беше преди десет години, а премиите на някои застрахователи се увеличиха с 50–75 процента.

— Дали една совалка струва два милиарда долара? — попита Килкъни.

— Предполагам — кимна Флийтуд. — Но когато става въпрос за флотилията от космически совалки и спътници с военно предназначение, правителството на САЩ прибягва до самозастраховане. Нашият бранш покрива само търговските товари.

— Като например спътника на „ЗитаКом“ — подхвърли Тао.

Флийтуд кимна и продължи:

— Не знам как ще се отрази това върху становището на НАСА по отношение на търговските товари. Те прекратиха приемането им още през 86-та, след катастрофата с „Чалънджър“, а го възобновиха едва след изграждането на МКС, при това в много ограничен мащаб. От наша гледна точка в качеството на застраховател тепърва ще се реши дали загубата на „ЗитаКом“ попада в категорията на осигурените космически товари.

Килкъни хвърли кос поглед към Тао, след което отново насочи вниманието си към домакина.

— Но вие не можете да изпратите в Космоса своите експерти за оценка на щетите, нали така?

— Имам известни разсъждения по тази тема, но за момента предпочитам да не ги споделям — засмя се Флийтуд. — Моля, продължавайте…

— Предполагам, че проверявате всички контакти между спътника и наземния контрол…

— Точно така. В повечето случаи поддържаме своя връзка със спътника, която, макар и частична, може да ни информира за евентуален проблем в комуникационната система. Някои спътници имат проблем с дефекти в системата за контрол, на други слънчевите панели се износват прекалено бързо. По отношение на „ЗитаКом“ можем да извършим само кратки телеметрични измервания за времето непосредствено преди замлъкването му…

— Мисля, че с това стигаме до причината за присъствието ни тук — кимна Килкъни. — Интересува ни информацията за други спътници с подобни проблеми, с която вероятно разполагате… Да речем, за един период от десет години насам…

— Какво по-точно ви интересува? — погледна го с интерес Флийтуд.

— Някои отговорни фактори в НАСА смятат, че „Либърти“ е била улучена от микрометеорит или от отломка със земен произход. А ние търсим по-конкретни данни, за да установим същността на проблема.

— Разбирам — промърмори домакинът, но от изражението му личеше, че приема обяснението с доста резерви. Орбиталните сблъсъци бяха един от рисковете, които се оценяват от застрахователните компании.

— Ето ви спецификациите — добави Тао и му подаде един лист.

Флийтуд хвърли бегъл поглед върху написаното и кимна с глава:

— Това не би трябвало да е проблем. Надявам се, че ще споделите с нас резултатите от проучването си. Винаги проявяваме интерес към информация, която ще ни помогне да определим степента на риска…

 

 

Ернст Унгер влезе в помещението с небрежна походка и дружелюбна усмивка на обветреното си лице. Беше дребен, но жилав мъж, който обичаше да катери планините при всяка открила се възможност. Имаше тъмни очи и чуплива, гарвановочерна коса.

— Добър ден, Аманда — топло подхвърли той. В речта му изобщо не се долавяше немски акцент.

— О, Ернст, стари негоднико! — кокетно се усмихна служителката на рецепцията. — Къде се губиш?

— Никъде не се губя — влезе в тон Унгер. — Просто ми се е паднал един тираничен работодател, който не ми позволява редовно да се радвам на красотата ти.

— Ах ти, сладкодумен омайник! — засмя се момичето. — Казвай какво те води насам.

— Работа, както обикновено. Бях наблизо и реших да се отбия да поздравя Девън, но виждам, че има посетители…

— Да, в момента провежда среща с двама американци. Нещо спешно. Не знам колко време ще продължи, но Девън ми нареди да отменя всичките му ангажименти за следобеда.

— Разбирам — кимна Унгер. — Нищо важно, просто исках да му кажа здрасти. Кажи му, че съм идвал…

— С удоволствие, хубавецо.

Унгер си тръгна, а Аманда започна да набира краткото послание в електронната поща на Флийтуд. Напуснал сградата, посетителят извървя стотина метра по тротоара на Лайм стрийт и хлътна в купето на едно БМВ Х5. От мястото си на предната седалка имаше отлична видимост към колата на посолството, която беше докарала гостите на Флийтуд.

 

 

След като им предостави архивните папки на „Лойдс“, Флийтуд завъртя няколко телефона на колегите си от другите водещи компании в областта на космическото застраховане. В резултат само няколко часа по-късно на бюрото му имаше пълен списък на застрахованите обекти в орбита. Подчертани с червено бяха онези от тях, по които имаше искове за предявени щети.

— Е, това ще създаде достатъчно работа на Грин — подхвърли Тао на излизане от модерната сграда.

— Не можем да сме недоволни от количеството на необработените данни — кимна Килкъни. — Страхувам се обаче, че ще се заровим в огромна купчина информация, която може да се окаже безполезна…

Тао добре разбираше какво го тревожи. В отчаяните си усилия да открият нещо за оръжието, убило шестима астронавти в орбита, а също и за онзи, който го е вдигнал там, те сляпо посягаха към всичко, което може да им помогне. Знаеше и друго — Килкъни много се притесняваше, че Келси Нютън се намираше на МКС.

Шофьорът ги видя и слезе да им отвори вратите.

— Обади се Джаксън Барнет с молба веднага да се свържете с него — съобщи той. — Можете да използвате телефона на колата, който е закодиран.

Колата потегли, а шофьорът деликатно вдигна междинното стъкло. Килкъни изрови листчето с телефона на Барнет, набра цифрите и включи високоговорителя.

— Как е Лондон? — прозвуча гласът на Барнет.

И двамата пътници в колата си дадоха сметка, че директорът на ЦРУ едва ли се интересува от времето в английската столица.

— Добре, сър — отвърна Килкъни. — Получихме това, за което дойдохме.

— Браво. Преди малко ми се обади Хешъл. По всички личи, че след отлитането ви за Лондон се е сетил, че пропуска нещо важно…

— Не сме получили сведения за всички спътници? — попита с тревога в гласа Тао.

— Напротив, и именно в това е проблемът на Хешъл. Според него сведенията са били твърде ограничени, защото засягат само спътниците…

— Че какво друго може да има там, горе? — учуди се Килкъни, след което почти си прехапа езика. — Управляем космически кораб?!

— Хешъл си спомнил за учебните стрелби на Роксан — продължи директорът на ЦРУ. — И в тази връзка се сетил за един обект, който не попадна във вашия списък. Става въпрос за „Мир“…

— Но това ни връща доста назад — ако не се лъжа, някъде към пролетта на 2001-ва — отвърна Килкъни.

— Двайсет и трети март, ако искаме да бъде точни. Хешъл е присъствал лично в руския команден център по време на свалянето на станцията. Официално всичко е преминало нормално.

— А неофициално?

— Според него всичките му другари се насочили към близкия бар в момента, в който последните отломки на „Мир“ паднали в Тихия океан. Което означава, че маршрутът ви ще претърпи промяна. Заминавате за Москва. Искам да се срещнете с човек на име Юри Задкин. Той е бил ръководител на програмата по свалянето на „Мир“.

 

 

БМВ-то на Унгер следваше тъмносинята кола на посолството по пътя й на запад по Хай Холбърн в посока на Оксфорд стрийт. Това беше най-прекият път към посолството на САЩ в английската столица. На задната седалка на джипа се беше разположил един от неговите сътрудници, който боравеше с малкия джойстик на сателитния приемник, монтиран на покрива. Лазерният му лъч беше закован в задното стъкло на дипломатическия автомобил, а в слушалките на Унгер ясно се чуваше всяка дума от разговора между пътниците в него и директора на ЦРУ.

В момента, в който колата спря пред посолството на Гровнър скуеър, Унгер направи знак на шофьора да продължи, прекъсвайки електронния контакт. Бавно смъкна слушалките, извади мобилния си телефон и набра един записан в паметта му номер.

— Унгер — представи се кратко той в момента, в който Оуен Моу вдигна слушалката. — Според мен двойката, която ви интересува, няма нищо общо с консултантската дейност в полза на НАСА.

— До какво се добрахте?

— Килкъни е бивш тюлен от специалните части на ВМС. След шест години служба напуска и постъпва на работа в един високотехнологичен консорциум в Мичиган, начело на който е баща му. Преди известно време участва в разбиването на мрежа от промишлени шпиони тук, в Лондон. Спътницата му е малко или повече загадка. Роксан Тао е президент на малка фирма за рискови инвестиции, която е частично финансирана от ЦРУ. Имат съвместен бизнес.

— Какво търсят в Лондон? — нетърпеливо го прекъсна Моу.

— Ще стигна и до това. На летището бяха посрещнати от човек на МИ-6, който ги преведе през митническия контрол. Забавиха се само минута, за да им ударят печати на паспортите. Поеха ги дипломатически коли, но само една от дестинациите им представлява интерес: направиха посещение на Девън Флийтуд в „Лойдс“.

— По дяволите!

— Сега идва най-интересното. Не знам какво са си говорили с Флийтуд, но на път към посолството успях да прихвана телефонния им контакт с директора на ЦРУ Джаксън Барнет. Докладваха му какво са свършили във връзка със спътниците, а той им нареди да заминат за Москва и да се свържат с човек на име Задкин, бивш ръководител на програмата за сваляне на международната космическа станция „Мир“. По всяка вероятност на тази станция е възникнал някакъв проблем, който Барнет нарече „учебна стрелба“…

— Продължавайте да ги държите под наблюдение, съберете екип. Не ми харесва посоката, в която поема това разследване.

 

 

Пенг и шофьорът му гледаха как голямото БМВ се плъзга покрай американското посолство и изчезва в оживения трафик. Те го засякоха след Килкъни и жената, идентифицирана като Роксан Тао, още на магистралата, водеща от летище Гатуик към центъра на града. Шофьорът беше майстор на проследяването и Пенг установи този факт, защото имаше възможност да наблюдава и двете коли едновременно. Разбира се, той се възползва от този факт, за да реализира и собствените си задачи.

Докато чакаха пред офис сградата на „Лойдс“, помощникът му успя да снима един от хората в джипа и да препрати снимката му в компютъра на посолството. Не знаеше кой е той, но в доклада до министерството, изпратен още същата вечер, не пропусна да отбележи, че този човек има свободен достъп в прочутата застрахователна компания, включително и в зоната, в която бяха поканени Килкъни и спътницата му. Кратка справка в уебсайта на „Лойдс“ разкри, че става въпрос за отдела, който се занимава със застраховки на космически обекти.

Докладът на Пенг завършваше с информация от гишето за продажба на билети на една от големите авиокомпании, според която разследването на американците поемаше в нова посока — към Москва…