Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (2)

2

Кейп Канавъръл, Флорида

1 август

Цял живот съм чакала този момент. Келси Нютън излезе от сградата на Контролно-пропускателния пункт и вдигна глава към нощното небе: черно и напълно лишено от блясъка на звездите. Всъщност те може би си бяха там, но яркото осветление над Космическия център й пречеше да ги види. По време на редовната метеорологическа сводка тя заедно с останалите членове на екипажа на „Либърти“ получи информация, че през нощта се очаква област на високо атмосферно налягане и изчистване на небето — един факт, който силно увеличаваше шансовете за незабавен старт.

Крачеше бързо въпреки тежките доспехи в оранжев цвят. Светкавиците на фоторепортерите заслепяваха екипажа, насочил се към специалния автомобил „Астрован“, който щеше да ги отведе на стартовата площадка. Горди от предстоящата мисия, астронавтите весело махаха с ръце. Келси навреме съзря снимачния екип от родния й Мичиган и започна да гледа къде стъпва, за да не се препъне точно пред него. Приличаше на млада булка, която крачи по червената пътека към олтара. Това беше първата й мисия и тя искаше да демонстрира професионално поведение, но радостното очакване победи и на лицето й изгря широка усмивка.

Още като момиче изпитваше чувство на гордост и възхищение от Сади Райд — първата американка, летяла в Космоса. И се зарече да повтори подвига й. На възраст, на която връстничките й мечтаеха единствено за рок звезди, тя пое по трудния път на овладяването на точните науки, най-вече на математиката. В този път нямаше място за „Дюран-Дюран“, но за сметка на това имаше физически натоварвания — бягане и плуване, които я поддържаха във форма. През последната година на следването си в Мичиганския университет стана капитан на отбора по плуване, с който спечели първото място на националното студентско първенство. Прие това като част от пътя към голямата цел.

Кариерата й продължи в областта на експерименталната физика, защити докторска степен и спечели специална стипендия за научни изследвания. Работата й върху свръхбързата оптика доведе до създаването на светлинно базиран компютърен процесор, а впоследствие това отприщи цял поток от парични награди и дялови участия. По този път тя си създаде много връзки в НАСА, помагайки на други физици при експериментите им. През 1999 г. стана член на групата на космонавтите като бордови специалист за Международната космическа станция (МКС), спокойно очаквайки своя ред за пътуване в Космоса.

Пълното завършване и оборудване на МКС задвижи плановете за по-смели научни мисии, а заедно с тях нараснаха и шансовете на Келси за практическа работа в Космоса. Изобретеният от нея детектор за космически частици беше избран за монтаж на станцията, а качването му в нея трябваше да стане с полет „СТС-173“. Най-после настъпи и нейният час.

Три бяха основните задачи на този полет: извеждане в орбита на комуникационен спътник, инсталиране на споменатия уред и смяна на екипажа на МКС. Келси и други две жени от екипажа на „Либърти“ бяха първата тройка от шестчленния изцяло дамски екип, който щеше да работи на станцията през следващите пет месеца — смяната им се планираше за началото на септември. Преди да се стигне до това решение, световните медии обсъждаха възможностите за съставяне на екипаж от Съединените щати, Европа, Русия и Япония. След трескавите вълнения покрай „Купата на Америка“, спечелена от изцяло дамски екип, НАСА правилно оцени рекламния потенциал на този факт и бързо стигна до решението да подбере шест отлично подготвени и интелигентни жени от целия свят, които на практика щяха да стигнат до най-високата точка на професионалното си развитие. След което стартира и селекцията на кандидатките.

Седемчленният екипаж на „Либърти“ се състоеше от две групи: първата щеше да се върне на Земята след двуседмичен престой в орбита, а втората щеше да остане на борда на МКС до края на годината. Но подготовката за мисията беше организирана така, че в случай на нужда двете групи можеха да разменят местата си.

Постоянният екипаж на „Либърти“ беше в състав Дик Лънди — капитан на полета, Стоши „Тош“ Ямага — пилот, и бордните специалисти Керълайн Евънс и Пит Уошъбау. Капитанът Лънди беше слаб и длъгнест 55-годишен военен пилот от Айова с оредяла коса и солиден опит в Космоса, придобит от три предишни мисии със совалката. Тош — наперен американец от азиатски произход с прошарена коса и достатъчно опит като пилот на изтребител във ВМС, приемаше предстоящото излизане в орбита — второ за него, като поредна възможност да докаже уменията си в управлението на космически кораб. Керълайн Евънс и Пит Уошъбау бяха включени в екипа като цивилни космически инженери с общо дванадесет излизания в открития Космос зад гърба си. Висока метър и петдесет и тежка петдесетина кила с мокри дрехи, Керълайн беше най-дребният астронавт на активна служба в НАСА. Пит беше другата крайност и далеч надхвърляше нормативите: висок почти метър и деветдесет и с твърде широки рамене, той се нуждаеше от специален орбитален костюм, изработен по поръчка. Но извън ръстовите проблеми, и двамата бяха доказали изключителните си умения при работа в открития Космос.

Трийсет и пет годишната Келси беше най-младият член на екипажа на полет „СТС-173“ и единствено тя щеше да лети за пръв път. Останалите две жени — Моли Пек и Валентина Шишкова, имаха зад гърба си общо пет полета в космическото пространство.

Като най-старша, Моли бе определена за командир на петмесечната експедиция. Израсла в западните части на Ирландия в семейство на обикновен рибар, тази симпатична жена с огненочервени коси беше първият командир на МКС, излъчен от Европейския космически корпус.

Четиридесет и четири годишната Валентина беше бивша гимнастичка, завършила биохимия. Ветеран в Космоса, излитала както от космодрума Байконур в Казахстан, така и от Космическия център „Кенеди“. Докато специализираният автомобил се насочваше към площадка 39А, тя дари Келси с успокояваща усмивка, но в кафявите й очи се долавяше същото вълнение, което присъстваше в очите на по-младата й колежка. Вероятно си спомняше за собствения си дебют в Космоса.

Пътуването до стартовата площадка отне едва петнайсетина минути, но хората в микробуса имаха чувството, че времето е спряло. Пред полетната карантина в Кейп Канавъръл ги беше изнервила предостатъчно, но сега, броени минути преди старта, адреналинът започваше да спада.

Техниците по изстрелването им помогнаха да излязат от микробуса. Пред очите на астронавтите се разкри внушителната гледка на совалката, издигаща се високо в нощното небе. Вероятно по този начин се бяха чувствали всички дръзки пътешественици в човешката история, изправени пред корабите, които ще ги понесат към неизвестното.

Совалката сияеше под ярката светлина на прожекторите — стотици изкуствени слънца, осигуряващи възможност за работа на десетки мъже и жени. Външният резервоар димеше като пробуждащ се вулкан, а от недрата му долиташе глух тътен. Причината бяха двата милиона литра гориво, проникващи вътре под формата на втечнени и силно запалителни газове.

— Изглежда, сте хвърлили много сили, за да я подготвите — обърна се към началника на площадката Лънди. — Благодаря ви.

— Успешен полет, капитане — усмихна се той и кимна с глава. — Горе ви чакат…

Използвайки специалния асансьор, астронавтите се издигнаха до ниво 195, прекосиха металното мостче и влязоха в стерилно помещение с бели стени. Там ги очакваха няколко души от техническия персонал, облечени от глава до пети в стерилни костюми. Задачата им беше да ги преведат през входния люк и да ги настанят във вътрешността на совалката. Четиримата членове на екипажа на „Либърти“ заеха местата си в пилотската кабина, а останалите бяха настанени в общата част.

Келси се отпусна в полегатото кресло с дебела тапицерия, а техниците затегнаха предпазните колани и я включиха във вътрешната съобщителна система на „Либърти“. В ушите й екнаха гласовете на хората от контролния център, които вече бяха установили връзка с екипажа. Спокойни, професионални и ободряващи гласове. Келси вдигна палец в знак, че всичко е наред, и техниците се отдалечиха към входния люк. Ключалките изщракаха. До старта оставаха два часа и половина.

Направи опит да се отпусне, но предстоящите събития пробудиха първичното в душата й и то реагира по единствения възможен начин: подготвяйки се както за победа, така и за поражение. Вероятно защото споменът за трагичната загуба на „Колумбия“ все още беше жив, а само шестнадесет месеца по-късно дойде и катастрофата с „Шенджоу-7“… Тези две събития, случили се за толкова кратко време, бързо прогониха самодоволството, породено от дългата серия успешни космически полети с хора на борда.

Кръвта пулсираше в ушите й, вероятно защото главата й беше затворена в тясното пространство на шлема. Затвори очи и започна серия от дълбоки вдишвания и издишвания. Организмът й бавно се освободи от напрежението, тревогата намаля. Беше жертвала много, за да стигне до това кресло. Имаше право да се наслаждава на момента. Преследването на дългогодишната мечта и работата на експериментален физик не бяха оставили много място за личен или социален живот. Разбира се, родителите й не бяха особено доволни, защото като всички родители вече мечтаеха за внуци. Но те добре разбираха какво означава астронавтиката за тяхната дъщеря. И се гордееха с нея. Тя знаеше, че в този момент те са в галерията за зрители, очаквайки изстрелването със затаен дъх.

Помисли си и за Нолън. Сигурна беше, че и той наблюдава отнякъде това, което предстои. Връзката й с него датираше още от времето, когато бяха деца и играеха заедно в кварталната градинка на Ан Арбър. И никога не беше прекъсвала, независимо от времето и разстоянията, които ги деляха.

 

 

Нолън Килкъни бе изпаднал в положението на човек, който е напуснал рая, за да се озове в ада. След тежък и продължителен полет от Хавайските острови той пое на изток по експресната магистрала Билайн, в посока Кейп Канавъръл. Водила тежка и продължителна битка с горещината и влажния въздух, климатичната инсталация на наетата кола почти сдаде багажа, особено в задръстеното движение в околностите на Космическия център „Кенеди“. Бързо разбрал, че няма никакъв смисъл да пълзи като охлюв през целия остров Мерит, той последва съвета на един патрулен полицай от Флорида и се насочи на юг към Кокоу Бийч.

Добра се до Джети Парк в ранния следобед. Там вече имаше малка, но бързо увеличаваща се тълпа. На свечеряване паркът беше претъпкан с народ и купонът по случай изстрелването течеше с пълна сила. Веселата компания наблизо, изглежда, бе решила да докаже, че знае наизуст всички песни от последния диск на Джими Бъфит. Килкъни запази спокойствие, търпеливо наблюдавайки островчето край северния бряг на река Банана. Мислеше си за Келси и предстоящото приключение — най-голямото в живота й.

Очите му попаднаха на едно малко момиченце, което предпазливо пристъпваше по брега и спря на няколко сантиметра от тъмната и очевидно студена вода. Детето се поколеба дали да направи още една крачка, после се наведе, загреба шепа пясък и го запрати във водата, разтваряйки пухкави пръстчета. Но ветрецът поде песъчинките и част от тях попаднаха в очите му. Нолън скочи на крака още преди издайническото потрепване на детските устни.

— Спокойно, миличка, всичко е наред — успокоително подхвърли той. — Това е само пясък…

Наведе се и внимателно почисти песъчинките, а момиченцето бавно отвори големите си кафяви очи.

— Тамара! — прозвуча глас зад гърба му. — Какво има, скъпа?

Нолън вдигна поглед и видя една жена в напреднала бременност, която бавно се надигна от постланото на тревата одеяло.

— Това ли е мама?

Момиченцето се обърна по посока на гласа и посочи с ръка. Сълзите още се търкаляха по бузките му. Нолън го взе в прегръдките си и тръгна срещу разтревожената жена.

— Нищо сериозно — успокоително подхвърли той. — Само малко пясък в очите…

Момиченцето протегна ръце и ги уви около шията на майка си. Върху лицето на жената се изписа видимо облекчение.

— Много любезно от ваша страна — усмихна се тя.

— Няма нищо. Притежавам известен опит в тази област…

— Имате ли деца?

— Още не, но в продължение на доста време пясъкът в очите беше част от работата ми. Няколко години бях военен водолаз…

— Тамара, кажи благодаря на този добър чичко…

— Флагодая — прошепна момиченцето, налапа палец и се сгуши в прегръдката на мама.

Нолън се усмихна и се върна на мястото си. Ако не беше обаждането на НАСА, сега двамата с Келси положително щяха да се изтягат на някой плаж, насочили всички мисли към новия живот в утробата й. Част от съзнанието му все още отказваше да приеме тази мисия, заради която бяха принудени да отложат следващата, най-важната фаза от съвместния си живот. Той обичаше Келси и беше готов да стане съпруг и баща. Дълго време бяха отдавали цялата си енергия на избраните професии, дълго време се бяха лишавали от радостите на живота. Но сега, когато резултатите вече бяха налице и им носеха достатъчно удовлетворение, и двамата разполагаха със свободата да планират общото си бъдеще.

Изтекоха дванайсет месеца, остават само пет, въздъхна Нолън и отново вдигна очи към хоризонта.

 

 

Девет минути преди старта подготовката навлезе във финалната си фаза. Приключили с всички проверки, контрольорите от Центъра за управление трябваше да вземат най-важното решение — да се разреши ли излитането или не. Жуженето на близо триста гласа в залата стихна до шепот в момента, в който Хал Атууд, главен тест директор на НАСА, взе микрофона в ръка.

— ТеПе? — попита той.

— Тестове за поддръжка окей.

— ОТе?

— Орбитални тестове окей.

— ТеГеЕр?

— Тест горивни резервоари окей.

Проверката продължи, докато всичките единадесет контролни системи дадоха положителен отговор.

— Вашето мнение, Хюстън? — попита Атууд, обръщайки се към Фред Джизъп, ръководител на Космическия център „Джонсън“.

— Центърът за контрол на полета готов — отговори Джизъп.

Атууд кимна на хората в отделението за старт на двигателите.

— „Либърти“, имате готовност за изстрелване. Всички ние в Кейп ви желаем успех, да ви закриля Бог.

— Контрол, тук „Либърти“ — екна в репродукторите ясният глас на Лънди. — Благодарим за всичко. Нощта е чудесна за летене.

 

 

Клетъчният телефон на Нолън се разтърси от вибрации, после засвири „Чисто нов кадилак“ на група „Клаш“. Той отговори, преди клипът да прозвучи втори път.

— Килкъни.

— Там ли си? — попита тих и самоуверен женски глас.

— А ти как мислиш?

— Ако си дори два пъти по-малко умен, отколкото се представяш, трябва да си някъде около онази совалка — отвърна Роксан Тао.

— Намирам се на максимално близкото разстояние до космическия център, до което може да се добере човек без специален пропуск.

— Браво на момчето. Днес е най-великият ден в живота на Келси и ти трябва да си там. Дължиш го колкото на нея, толкова и на себе си.

— Нямам възражения по този въпрос.

— Ако случайно имаш, бързо ще ги оборя.

— Вероятно — съгласи се Нолън. — Хей, пак ти благодаря за помощта. Без теб нямаше да оправя нещата с Келси.

— О, напротив. Щяхте да се оправите и сами. Аз само поускорих процеса. Ако не беше магарешкият ти инат, изобщо нямаше да се стигне до моята намеса.

— Вярно е.

— А ако разгледаме нещата от положителната им страна, ти все пак научи нещичко за предбрачното планиране.

— Най-вече да не си пъхам носа в тези неща.

— Точно така. Етикетът е категоричен — младоженецът е гост със специална покана и нищо повече. Но да се допусне, че момичето ще обърне гръб на мечтите си и просто ще пристане на любимия, защото така е по-удобно? Не, момчето ми, това просто е невъзможно!

— Защо имам чувството, че ще чувам тези думи, докато съм жив? — промърмори Нолън.

— Защото наистина ще ги чуваш. А ако на този свят все пак съществува справедливост, историята ще стигне до твоите наследници, а те ще я разказват на своите. Защото е урок за мястото на мъжа в една интимна връзка.

— Морална сага за падението и изкуплението, а?

— Именно. Нервен ли си?

— Защо трябва да съм нервен? Само защото любовта на живота ми и бъдещата майка на децата ми е привързана към ракета, чиято енергия се равнява на енергията на тактическо ядрено оръжие със среден обхват?

— Нещо такова. Не съм суеверна и по тази причина не вярвам лошите неща да идват накуп. Келси ще бъде добре.

— Знам.

 

 

Две минути преди старта Келси спусна визьора на скафандъра и включи подаването на кислород. Мостчето за достъп беше изтеглено, след което „Либърти“ започна да се освобождава и от останалите си връзки със Земята. Главните двигатели се включиха и совалката се разтресе от могъщите им вибрации.

Петдесет секунди преди изстрелването се включи вътрешното захранване.

Келси слушаше отброяването на секундите с разтуптяно сърце. Сетивата й се изостриха до крайност, времето сякаш престана да съществува. Същата смесица от вълнение и страх беше изпитала в барокамерите на Сидър Пойнт. Там я бяха предупредили какво да очаква, но усещанията й в момента бяха доста по-различни.

Тридесет секунди преди старта бордният компютър на „Либърти“ пое контрола на изстрелването.

Четиринадесет секунди по-късно в шахтата под ракетата се изляха един милион и двеста хиляди литра вода, за да омекоти чудовищния рев на двигателите.

На шестата секунда от обратното броене се включиха трите главни двигателя на самата совалка. Ракетата се разтресе, с мъка удържана от осемте гигантски, извити като куки странични стабилизатори, които я придържаха към Земята. От шахтата започнаха да излизат огромни облаци пара.

Келси се вкопчи в страничните облегалки на креслото. Огромната ракета под нея гърмеше и се тресеше от напрежение. Изтичаха последните пет секунди преди старта.

Двата двигателя с твърдо гориво се включиха в момента, в който броенето свърши. В същия момент главните двигатели на „Либърти“ набраха 100-процентова тяга, а заключващите устройства на страничните стабилизатори се взривиха и гигантските им човки отскочиха назад. Совалката се стрелна към черното небе.

Келси стисна зъби и замръзна от напрежение. Корпусът бясно се тресеше от огромната мощ на освободената енергия. Оглушителните вибрации погълнаха всичко, включително и човешките гласове в слушалките й. Отделила се от стартовата площадка, совалката осъществи маневра, която можеше да се окачестви като комбинация между скок, наклон и завъртане, описвайки широка дъга над Атлантическия океан. Келси усети само завъртането, тъй като страхотното ускорение я беше сплескало върху седалката и не й позволяваше да почувства страничния наклон. Крайниците й натежаха като олово.

Половин минута след старта совалката продължаваше да се бори с огромното въздушно съпротивление, но скоростта й стабилно се увеличаваше. Гласът на Лънди обяви, че намалява на 85 процента тягата на основните двигатели. Точно навреме, за да задържи налягането върху корпуса в границите на сигурността. Тридесет секунди по-късно гласът на командира се чу отново.

— Център, говори „Либърти“. Преминавам на максимално ускорение.

— Разбрано, „Либърти“. Газ до дупка!

 

 

С наближаването на старта купонът в Джети Парк постепенно затихна. Мнозина от присъстващите започнаха да отброяват на глас оставащите секунди — както го правеха по Нова година. Нолън мушна телефона в джоба си и остана прав и смълчан близо до ръба на водата, загледан в електрическото сияние отвъд мангровите горички на отсрещния бряг.

Совалката се появи в небосвода като изкуствена зора, оставяйки ослепителна огнена диря в тъмната нощ. Множеството я посрещна с възторжени овации. Усмивката на Нолън бе единственото свидетелство, че и той споделя радостта на тълпата.

А когато космическият апарат влезе в проектираната дъга на изток, той с изненада откри, че чува грохота на гигантските ракетни двигатели, въпреки че разстоянието до стартовата площадка беше поне десетина километра. Лесно различи четирите степени и изведнъж си даде сметка, че енергията, способна да изведе в орбита обект с размерите и теглото на 13-етажна сграда, няма как да го прави без съответния силен шум.

Тътенът връхлетя района на парка около тридесет секунди след като „Либърти“ изплува над мангровите дървета. Обзети от паника, птиците се разхвърчаха във всички посоки, а Нолън си помисли, че все пак е достатъчно далеч от стартовата площадка, за да види първо картината на изстрелването, а доста по-късно и да го чуе.

Очите му останаха заковани в огнената диря, която бавно се стопяваше в нощното небе. Шоуто свърши и публиката бавно започна да се разпръсква. Хората забързаха към колите, тъй като новият работен ден наближаваше.

Нолън прекрасно разбираше на какви опасности е изложена Келси. Дори дребна повреда в екипировката й може да завърши със смърт. Навремето, още докато служеше като „тюлен“ в специалните части на флота, той беше прекарал много време в затвореното пространство на подводниците, беше се промъквал по океанското дъно, за да изскочи на поредния враждебен бряг.

Слава Богу, че в Космоса никой не се опитва да те убие, помисли си с въздишка той и вдигна глава към тъмното небе. Брегът наоколо беше опустял.