Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (26)

26

Корольов, Русия

14 август

Тао и Килкъни излетяха от Хийтроу преди обяд и кацнаха на летище „Шереметиево-2“ около четири следобед. Но това, което сочеха часовниците, нямаше нищо общо с вътрешната нагласа на организмите им, принудени за кратко време да се борят с пресичането на осем часови пояса. По тази причина спаха почти през цялото време на полета.

И тук, както в Лондон, пристигането им беше максимално улеснено от Барнет, който си беше направил труда да завърти съответните телефони. Броени минути след приземяването на самолета те вече пътуваха по Северната околовръстна магистрала на Москва, настанени удобно в кола с дипломатически номера.

Шофьорът спря пред скромна дача в северните покрайнини на Корольов, едно от сателитните градчета около руската столица. Къщата представляваше проста едноетажна постройка от дърво, зад която имаше нещо като гараж. На покритата с чакъл алея отпред клечеше старо Жигули, а парцелът беше плътно залесен с брези и борове. Зеленината беше толкова гъста, че съседните вили изобщо не се виждаха.

— Ще ви трябва ли преводач? — попита шофьорът.

— Мисля, че не — отвърна Килкъни. — Доколкото ни е известно, човекът говори английски.

Откъм задната част на къщичката долиташе приглушен джаз и те се насочиха към гаража.

— „Птицата“ от Чарли Паркър — безпогрешно определи Тао. — Човекът има вкус…

— Грин отдавна се опитва да ме запали по джаза, но без успех — промърмори Килкъни. — И в крайна сметка ме обяви за еснаф…

— Има право.

Килкъни не обърна внимание на закачката и почука на вратата. Музиката утихна и той почука още веднъж. Отвътре се дочуха провлечени стъпки, после вратата се открехна. Човекът зад нея им хвърли един загрижен поглед, но не каза нищо.

— Юри Задкин?

— Да.

— Анди Хешъл ви изпраща поздрави…

Задкин помълча няколко секунди, очевидно за да превключи на чуждия език, после лицето му просветна.

— Вие сте американци?

— Да. Не ви ли казаха, че ще дойдем?

— Някой може и да е звънял, ама аз не чувам телефона…

— Може ли да влезем? — попита Тао.

— О, извинете. Заповядайте…

Вътрешността на гаража се оказа доста просторна, а отгоре според Килкъни имаше таванче със скосени стени, най-вероятно използвано за килер или склад. Тук спокойно можеха да се поберат две коли, но Задкин го беше превърнал в работилница с най-различни инструменти по стените.

Домакинът свали два сгъваеми стола от куките до вратата и ги предложи на гостите си, а самият той се настани на ниска табуретка до работната маса. Беше облечен в износен комбинезон, а ръцете му бяха изцапани с машинно масло. Въздухът беше напоен с характерната за работилница миризма.

— Сядайте, сядайте — покани ги Задкин, взе някакво желязо от масата и започна да го търка с напоен в разтворител парцал. Миризмата беше остра, но Килкъни с облекчение видя, че прозорците са отворени. — Защо ви изпраща старият ми приятел Хешъл?

— Във връзка с „Мир“ — меко отвърна Тао. Хешъл ги беше предупредил, че руснакът насреща им е много чувствителен на тази тема.

— Че какво друго? — сви рамене домакинът. — Хешъл беше там и през цялото време ме подкрепяше… Без резултат, естествено. Официалната версия гласи, че „Мир“ е свалена по перфектен начин, истински триумф за руската наука…

Килкъни хвърли кос поглед към Тао, насърчавайки я да продължи.

— Искаме да разберем какво всъщност се случи при свалянето на станцията — все така внимателно допълни тя.

— Удари ли я нещо? — добави Килкъни.

Задкин престана да търка металната част и му хвърли предпазлив поглед. По време на операцията по свалянето на „Мир“ той бе изразил мнение, че станцията е била улучена от неизвестен космически обект. Според него физическото състояние на корпуса потвърждавало тази версия — силен удар от външно тяло е бил причина станцията да напусне орбитата си и да навлезе в неконтролируем свредел. Ръководителите на проекта — в по-голямата си част политически фигури, а не учени — отхвърлили версията му с тезата, че е статистически невероятна. В крайна сметка хвърлили цялата вина върху него и кариерата му в руската космическа промишленост приключила.

— Хешъл твърди, че нещо е станало по време на последната фаза преди изгарянето — продължи Килкъни. — Нещо, което е накарало „Мир“ да излезе от орбита и да започне да пада. Какво беше това според вас?

— Според контролната комисия това е резултат от моята некомпетентност. Ти си отговорникът, Юри… — проточи с изтънял глас Задкин. — Поради твоя грешка това нещо замалко не се стовари над Чили, Юри… Резултатът го виждате. Клеча си тук без работа, без пенсия… Напълно опозорен.

— Контролната комисия не е била там, Юри — погледна го открито Килкъни. — За разлика от вас. Вие сте инженер, обяснете ми какво се случи…

Очите на домакина продължаваха да се местят от него на Тао и обратно, но не откриха нищо, което би могло да се възприеме като обвинение. Напротив, любопитството на гостите му изглеждаше съвсем искрено, примесено с някакво нетърпение.

— Защо се интересувате от тази забравена история? — попита с по-мек тон той.

— „Либърти“ — кратко отвърна Килкъни.

Задкин затвори очи, на лицето му се изписа тъга. После се приведе напред, опитвайки се да събере мислите си.

— „Мир“ правеше последната си обиколка и всичко изглеждаше наред. Аз дадох нареждане за последна корекция на „Прогрес“.

— Какво е „Прогрес“? — попита Тао.

— Безпилотен космически кораб. Използвахме такива за превоз на провизии до станцията и за прибиране на отпадъците. Последният се качи горе празен със задачата да я свали. Когато двигателите му се включиха, „Мир“ забави скоростта си и навлезе в горните слоеве на атмосферата. Веднага след това електрозахранването изключи и ние изгубихме връзка със станцията. Включихме компютрите на „Прогрес“ и установихме, че станцията се търкаля през глава. Когато най-сетне навлезе в атмосферата, траекторията й нямаше нищо общо с набелязания район за приземяване. Няколко едри парчета от нея паднаха в океана, съвсем близо до бреговете на Южна Америка.

— А възможно ли е въртенето да е било предизвикано от първоначалното навлизане в атмосферата? — попита Тао.

— Ако се вземе под внимание конфигурацията на станцията — да, но „Мир“ започна да се върти, преди да навлезе в атмосферата. Ако не бяхме включили двигателите на „Прогрес“, положително щеше да остане в орбита още една седмица. Проучих телеметрията и мога да твърдя, че един от модулите — „Квант-2“ или „Кристал“ — е бил улучен от нещо с огромна разрушителна сила. Именно от този удар се е изключило електрозахранването и станцията е влязла в свредел.

— Можем ли да получим копие от данните и вашите изчисления? — попита Килкъни. — Сигурен съм, че американското правителство ще оцени качествата ви на консултант и ще ви възнагради по съответния начин.

Задкин наведе глава, но не успя да скрие смущението си. От всичко, което беше загубил след „Мир“, най-болезнено беше липсата на уважение и доверие в професионалните му качествата.

— Разбира се, стига моите анализи да ви бъдат от полза — отговори след кратко мълчание той. — Но не виждам никаква връзка между „Мир“ и това, което се случи с „Либърти“…

— Ние също не сме сигурни, че има такава — призна Тао.

Устните на руснака се разтеглиха в горчива усмивка.

— Усещам, че искате да проверите някаква своя хипотеза — подхвърли той. — За съжаление моето правителство отказа да провери хипотезите, които имах аз…

— А как биха могли да го направят? — попита Килкъни.

— Да потърсят и да открият доказателствата. Шестте големи парчета от станцията, паднали в океана близо до Чили. Един кратък анализ на тези останки би бил достатъчен, за да се разбере дали „Мир“ е била улучена от нещо или не…

Тао погледна Килкъни, който кимна с глава. Идеята не беше лоша. Задкин улови размяната на погледи, надявайки се, че е разбрал правилно тяхното значение.

— Но има и още нещо, което ми се струва странно — продължи той. — Земната обвивка на ниска орбита представлява едно огромно пространство, в което два летящи обекта нямат почти никакъв шанс да се срещнат. Това беше един от аргументите срещу мен.

— Почти никакъв не означава никакъв — подхвърли Тао.

— Вярно. Но не мислите ли, че вероятността два космически апарата да бъдат разрушени от случаен сблъсък в толкова кратък отрязък от време трябва да бъде изчислена по математически път? Като продукт на съветската система аз не мога да не се запитам дали тази малка вероятност не е била подсилена от умишлени действия…

Килкъни реши, че разговорът поема в неприятна посока, огледа се и махна с ръка към машинните части, разпръснати върху работната маса.

— Какво майсторите?

— Късче от историята — отвърна Задкин. — Преди да изгубя работата си, това ми беше нещо като хоби. А сега ми помага да съхраня разума си. Това току-що го започнах, но по-добре да ви покажа…

Остави почистената част на масата и им кимна да го последват към вътрешността на работилницата. Там дръпна някакво платнище и отдолу проблеснаха никелираните части на стар мотоциклет.

Солидната рамка и изпъкналият резервоар бяха боядисани в матовозелено, а от двете страни на резервоара блестяха петолъчките на Червената армия. Вдясно от предния калник имаше ламаринена кутия за амуниции, а вляво — кожен калъф за пушката на водача. Моторът беше двуцилиндров, V-образен, с излъскани до блясък цилиндри. Ниско монтираният двоен ауспух също беше никелиран.

— Може ли? — подхвърли Килкъни, изчака домакинът да кимне с глава й възседна кожената седалка. Спартанската машина нямаше нищо общо с модерните мотоциклети, с които беше свикнал. Оборудването му се изчерпваше със скоростомер, монтиран в центъра на резервоара, плюс два ключа за светлините и запалването. Скоростният лост беше монтиран на специална планка встрани от резервоара.

— Как се сменят скоростите?

— Предпазливо — отвърна Задкин. — Наричат го „лост самоубиец“, защото за да превключиш, трябва да пуснеш кормилото.

— Това не е за хора със слабо сърце — промърмори Килкъни.

В центъра на резервоара имаше метална табелка с инструкции за поддръжка, написани на английски.

— Това е американски мотор? — изненадано вдигна глава той.

— Да. „Харли-Дейвидсън WLA“, модел 1942 година. По време на Великата отечествена действаше една програма, наречена „ленд-лийз“. Вашият президент Рузвелт ни изпрати хиляди такива машини, за да се бием по-добре срещу германците. Тази я получих преди няколко месеца и все още беше в движение…

— Изглежда така, сякаш току-що е излязла от завода.

Лицето на Задкин светна от похвалата.

— Напоследък разполагам с много свободно време — усмихна се той. — Онези части на работната маса са от „Цюндап“, модел 39-та, който е бил на въоръжение в немската армия. Според легендата точно този мотор е бил пленен при Сталинград…

— Какво мислите да ги правите? — попита Тао.

— О, те не са мои. Само ги възстановявам. Принадлежат на един канадец, който има голям бизнес в Москва. Един приятел му показа друга машина, която бях реставрирал, и човекът се влюби в нея. По време на последното си посещение тук се появи с „Индиън“, четиридесет и втора. Беше адски щастлив.

— Мога да го разбера — кимна Килкъни. — Работата ви е великолепна.

— Нямам друг избор — отвърна Задкин. — С това си изкарвам хляба…