Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (42)

42

Тласкан от мощните двигатели „Турбомека Ариел 2С1“, хеликоптерът „Сикорски“ с лекота се плъзгаше над блестящата повърхност на океана, поддържайки скорост от 139 възела в час. Белият му корпус, елегантно издължен, блестеше под ярките лъчи на следобедното слънце. Зад илюминаторите на кабината личеше тъмносин надпис „СКАЙ Еърспейс“.

Базиран на Киритимати — бившата английска колония, открита през 1775 година от капитан Кук и няколко века по-рано от полинезийците, този хеликоптер имаше функцията да превозва важните персони от и до мястото на изстрелването около екватора, спестявайки им едноседмично пътуване по море. Си Джей Скай си даваше сметка, че повечето от гостите й възприемаха стартовете като новогодишно парти — държаха да са там, когато броенето започне, но не и по-рано — в подготвителната фаза.

Отпуснала се в креслото, Тао бе опряла глава в илюминатора. Нямаше сила да я вдигне, нямаше сила да помръдне никоя друга част от тялото си. Ако не беше предпазният колан, положително щеше да се смъкне на пода. Клепачите й бяха полузатворени, а зениците под тях — неестествено разширени, неспособни да се фокусират върху каквото и да било.

Колко време…

Въпросът изплува в съзнанието й след неимоверни усилия да се концентрира и да започне да мисли.

Колко време… откакто ме плениха?

От потопяването на „Морски лъв“ беше изминало повече от денонощие, но през по-голямата част от това време тя беше под влиянието на прецизно дозирани наркотици и в главата й имаше само разпокъсани кошмари. Помнеше някакъв кораб, сменен по-късно от самолет, чиито реактивни двигатели свиреха като кипящи чайници. А сега чуваше басово боботене, примесено с тежкия тътен на турбовитлов мотор.

Още ме превозват нанякъде… Но къде?

На съседното кресло седеше Унгер с книга в ръце. През цялото време беше до нея, имайки грижа както за естествените й нужди, така и за редовното инжектиране на химическия коктейл, който отделяше ума от тялото й. Не беше се възползвал от безпомощното й състояние, не беше позволил това и на хората, които бяха участвали в операцията на чилийското крайбрежие. Това просто не беше спортсменско, а и той си имаше своите заповеди. За момента Тао беше просто багаж, който трябва да бъде транспортиран от една точка до друга, при това по максимално ефикасен начин.

Моу се наведе към илюминатора, наблюдавайки как хеликоптерът се снижава към площадката за изстрелване. „Арго“ беше клекнал във водата. Благодарение на баласта в утробата си огромният му корпус изобщо не помръдваше от леките вълни. „Акватус“ бе пуснал котва редом, а връзката между двата съда се осъществяваше от тясно стоманено мостче. От въздуха мостчето изглеждаше толкова мъничко и нестабилно, че само много смел човек би се възползвал от услугите му.

Пилотът направи един кръг над скачените кораби, след което се насочи към осмоъгълната площадка на кърмата на „Акватус“. Двама членове на екипажа изтичаха да посрещнат гостите още преди витлата да бяха спрели.

— Как е тя? — подхвърли Моу.

— Стабилизирана — отвърна Унгер. — На ръба на съзнанието.

— Добре. Дай да я прехвърлим на борда.

Двамата мъже подхванаха Тао под мишниците и я свалиха на площадката. Капитан Уърнър ги чакаше на командния мостик.

— Трябва ли ви лекар? — попита той.

— Не — поклати глава Моу. — Просто прекали с питиетата, преди да излетим от Киритимати, а полетът свърши останалото… Хей, ти! — извърна се той към един от охранителите наблизо. — Помогни на господин Унгер да настани гостенката в една от каютите за официални лица.

— Слушам, сър — кимна човекът и подхвана Тао под мишницата.

Уърнър гледаше отпуснатата като чувал жена със смесица от любопитство и отвращение. Като млад моряк неведнъж му се беше случвало да се прибира на кораба в подобно състояние, но с течение на времето се отказа от този навик. Според него всеки човек има право на определено количество пиячка през живота си, а той беше поел своето още до тридесетгодишна възраст.

— Коя е тя? Не знаех, че ще имаме гости по време на това изстрелване…

— Гостенка на госпожица Скай, включихме я в последната минута — отвърна Моу. — Една от онези досадни защитници на околната среда, които не спират да пискат, че нашите изстрелвания замърсяват океана и допринасят за оглушаването на китовете…

— И тази е от тях? — попита с нескрит ужас Уърнър.

— Да — кимна Моу. — Госпожица Скай реши, че не е зле да им покажем за какво всъщност става въпрос, с надеждата да им затворим устата. Но като гледам тази жена, аз силно се съмнявам, че ще успее…