Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (30)

30

В края на един прекалено дълъг и тежък ден Килкъни, придружен от униформен служител на охраната, се озова в подземията на американското посолство в Москва, където се намираше обезопасената конферентна зала. Тао вече беше там.

— Как си? — внимателно го погледна тя.

— Съсипан — промърмори Килкъни и се тръшна на някакъв стол с висока облегалка. — Но ден-два почивка ще ми бъдат напълно достатъчни. А ти?

— Същата работа. Опитах се да поспя, но умиращият Задкин постоянно е пред очите ми. Май доста ми се събра…

Килкъни мълчаливо кимна с глава. И двамата бяха обременени със спомени, които биха предпочели да забравят.

— Постъпваща спътникова информация — прозвуча глас от вградените в стената говорители.

Големият монитор в дъното се включи. След няколко секунди тестов „син екран“ повърхността му се раздели на две. Долу вляво се появиха подвижните ромбове на постъпващата информация от Ленгли, а тези вдясно идваха от Пърл Харбър. Миг по-късно в прозорците над тях се появиха физиономиите на Джаксън Барнет и Грин. Килкъни неволно се усмихна на контраста, който се излъчваше от тях — елегантен както винаги, Барнет беше облечен с костюм и вратовръзка, докато Грин носеше дънки с подрязани крачоли, сандали и шарена риза, която би заслепила дори сляп хаваец.

— Изглеждаш доста добре за човек, който излиза от руски затвор — закачливо подхвърли Барнет.

— Просто се радвам, че съм жив, сър — направи опит да скрие усмивката си Килкъни.

— Добро утро на всички — обади се Грин, опитвайки се да звучи бодро въпреки умората. — Как са нещата на другия край на света?

— Тъмни — отвърна Тао.

— Запалил ли си кандилото? — пожела да се осведоми Килкъни.

— Изгорих вече цял варел — отвърна Грин. — Но се справям благодарение на малко повече кофеин и подходяща музика…

— Как протече срещата със Задкин? — включи се Барнет.

— Кратко — отвърна Тао. — Хешъл вероятно вече ви е информирал, че при последната обиколка на „Мир“ се е случило нещо необичайно и станцията е излязла от контрол. Управлението на полета начело със Задкин е изгубило връзка. Мисията е била обявена за успешна, тъй като останките все пак са паднали в океана. Всички гафове са били пъхнати под килима, а Задкин просто е бил уволнен.

— Това не ми звучи честно — подхвърли Грин.

— И не е било такова — кимна Килкъни. — Задкин е инженер, който е имал ясна представа за движението в космическото пространство на обект с размерите на „Мир“. Изучил е телеметрията и е изчислил няколко вероятни траектории на колизия, които биха довели до случилото се…

— Успя ли да се сдобиеш с тези изчисления?

— Не. Вероятно са останали в къщата му, която изгоря до основи.

— Лошо. Много ми се щеше да ги сравня със своите…

— Щеше да ти хареса — подхвърли Килкъни. — Падаше си по Чарли Паркър…

— Страхотно!

— Господин Гринели — обади се Барнет, който очевидно реши, че е крайно време да поеме контрола над тази междуконтинентална среща. — Запознайте Роксан и Нолън с последните си постижения, ако обичате…

— Няма проблем. Както се разбрахме, аз обработих данните, които ми изпратихте, и стигнах до един куп възможности. Например че двата удара са станали над Източното полукълбо, което прави подозрителни всички космически апарати там.

— Представям си колко дълъг е списъкът — направи гримаса Килкъни.

— Да, но все пак е някакво начало. После се заех с данните, които вие с Роксан получихте в „Лойдс“. Подложих на анализ всеки спътник, чиято повреда не е била определена със 100-процентова сигурност. Ще се изненадате, като разберете колко от тези птички просто са мигнали и угаснали без никакви симптоми за повреда. Като главна причина за внезапната им смърт се посочват слънчевите изригвания и микрометеоритите.

— А това скъси ли списъка? — подхвърли Тао.

— Много — кимна Грин. — Чак до нулата.

— До нулата? — изненадано попита Килкъни.

— Аха. В орбита просто няма спътник, който би могъл да види сметката на останалите.

— А не биха ли могли да са повече?

— Помислих за това и изработих няколко различни подхода, за да видя какво ще излезе. Получих няколко групички от по два-три, които отговарят на общия профил, но те се оказаха собственост на различни държави. В един момент дори реших, че Китай и Тайван са могли да сключат тайно споразумение да видят сметката на нашите шпионски спътници.

— Международна конспирация от подобен мащаб е малко вероятна — вметна Барнет.

— Именно. Затова проверих цялата история на тези спътници, просто за всеки случай. Всички изглеждат абсолютно легитимни, като няколко от тях дори са били изстреляни с американски ракети.

— Може би разглеждаме прекалено голям отрязък от време — подхвърли Килкъни.

— Ей затова те обичам — ухили се Грин. — Великите умове действат по един и същи начин.

— Какво унижение, Господи — извъртя очи Тао.

— Красиво, нали? — кимна Грин. — Реших да преработя анализите си на базата на силно ограничен отрязък от време. Започнах от „Либърти“ и тръгнах назад последователно към всеки дефектирал сателит.

Изследователят замълча и поглади самодоволно козята си брадичка.

— Отново окачи на лицето си оная физиономия, която означава „колко съм велик“ — предупредително се обади Килкъни.

— Открил си нещо? — присви очи Тао.

— Не. Няколко крачки в обратна посока отново свиха списъка до нула. Това, което открих, е отрязъкът от времето, в който е функционирал нашият спътник убиец. То стана възможно благодарение на логичното ти предположение, Роксан, че всеки собственик на ново оръжие би искал да го изпробва върху учебни мишени, преди да започне редовната му експлоатация.

— Бихте ли си направили труда да обясните? — обади се Барнет. — За предпочитане на английски…

— Разглеждайки всички тези мъртви спътници през годините, аз си дадох сметка, че с течение на времето бройката им нараства.

— Но и бройката на вдигнатите в орбита спътници също нараства — възрази Килкъни.

— Не толкова бързо — поклати глава Грин. — Благодарение на вас двамата разполагам с изобилие от исторически сведения и успях да изградя модел на раждаемостта и смъртността на нашата орбитална популация. Допреди няколко години двете криви са относително стабилни — точно според очакванията. След което смъртността на спътниците рязко се покачва, което продължава и до ден-днешен…

— Но ако изключиш спътниците на правителството, кривата се връща в нормални граници, нали? — подхвърли след кратък размисъл Килкъни.

— Точно така. За две години „Окълъс“ е първият некомерсиален спътник, който пада. Докато почти всички останали умират от старост. Практически кривата, за която говориш, се базира почти сто процента на комерсиалните спътници.

Килкъни се облегна в стола и преплете пръсти зад тила си, озадачен от анализа на Грин.

— Нима твърдите, че онзи, който стои зад всичко това, използва комерсиалните спътници като учебни мишени, а крайната му цел е да свали нашия? — учудено попита Барнет.

— Не — поклати глава Грин. — Данните сочат, че първоначалното ни становище е напълно погрешно. Когато ме инструктираха по този случай, ми казаха, че само шепа хора са знаели за шпионския спътник на борда на „Либърти“ и някой от тях е нарушил правилата на сигурността. Но сега си задавам обратния въпрос: ами ако правилата на сигурността изобщо не са били нарушени?

— Отговорът е, че извършителят е взел „Окълъс“ за поредния комерсиален спътник — подхвърли Тао.

— И той съвпада напълно с останалата част от данните ми.

— Значи някой сваля търговски птички — промърмори Килкъни. — Може би става въпрос за застрахователна далавера?

— Ако е така, не съм виждал по-мащабна далавера от тази — отвърна Грин.

— Комерсиалните спътници са огромен бизнес — обади се Барнет. — В момента около планетата кръжи хардуер за над сто милиарда долара, а Грин правилно отбеляза, че бройката расте. Светът вече е силно зависим от тази технология.

Наистина е така, помисли си Килкъни. Пейджърът в джоба ми, GPS системата в джипа ми, Интернет, дори конферентната връзка в момента — всичко това зависи от спътниците.

— Можеш ли да определиш стартовия момент на тези нападения? — попита на глас той.

— „Мир“ според данните, с които разполагам — отвърна Грин. — Мисля, че станцията е била първата мишена на учебните стрелби, за които спомена Роксан.

— Любопитно — промърмори Барнет.

— Добре, но как ще действаме оттук нататък? — попита Тао. — Все още нямаме идея къде се намира това оръжие.

— Не сме го открили, защото не търсим където трябва — отвърна Килкъни. — Грин, предлагам смяна на тактиката…

— Слушам те.

— Хвърли едно око на всички изстрелвания преди нападението срещу „Мир“.

— Колко назад?

— Колкото ти позволяват данните, но с акцент върху двете последни години. Направи съпоставка между изстрелванията и реално включените в орбита спътници. Искам да знам какво все още се намира горе.

— Но ние вече знаем това. И не можем да направим никакви правдоподобни заключения.

— Точно по тази причина искам да обърнеш внимание на изстрелванията. Всички знаем, че в Космоса има някакво оръжие, но по някаква причина не можем да го видим. Което означава, че някой е открил начин да скрие спътника си. Но доколкото съм информиран, все още никой не е измислил начин да скрие изстрелване на ракета в Космоса…

— Разполагаме с куп спътници, които следят единствено изстрелванията — кимна Барнет. — И регистрират всяко изстрелване, което качва нещо в орбита…

— Някъде сред тях се крие космически апарат, който е свален от отчет. Бас държа, че това е пътят, по който ще открием нашия човек…

— Ще имам грижата за съответните данни — промърмори Барнет и си отбеляза нещо в бележника. После вдигна глава и подхвърли: — Кога възнамерявате да се приберете у дома, вие двамата?

— Още не знаем — отвърна Тао. — Мислим да отскочим до още едно място, на което със сигурност ще открием физически доказателства…

— За какво става въпрос? — вдигна вежди Барнет.

— За „Мир“.