Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (36)

36

Килкъни се появи на кърмата някъде към разсъмване. На хоризонта се трупаха черни облаци, но морето беше спокойно. От небето се сипеше ситен зимен дъждец. Изправен в близост до борда, Перети наблюдаваше моряците, които работеха с подемния кран.

— Мрачно време, но морето позволява потапяне — подхвърли вместо поздрав той.

— Открихте ли другите три парчета?

— Да — кимна брадатият. — Малко по-далече, отколкото очаквахме, но също подредени в права линия. Искаш ли да хвърлиш едно око?

Килкъни кимна и го последва в кубрика, където беше разположено електронното оборудване. Тао вече беше там, седнала редом с оператора на сонара пред един широк плазмен екран. Върху него се виждаше полузаровен в пясъка предмет с цилиндрична форма. Използвайки мишката, операторът изчисляваше размерите му.

— Какво е това?

— Или основният модул, или „Квант-2“ — промърмори човекът. — Те имат почти еднакви размери…

— На мен ми прилича на захвърлена кутийка от бира — отбеляза Килкъни. — На какво разстояние една от друга са отломките?

— Около километър и половина от първата до последната — отвърна операторът и увеличи изображението. Океанското дъно изглеждаше абсолютно гладко, а повърхността му се нарушаваше само от шестте обекта, подредени в една линия — от югозапад на североизток.

— Каква е силата на течението там долу?

— Два-три възела, перпендикулярно на линията на отломките.

— Как мислиш да подходиш? — попита Перети.

— Ще започна от тази и ще тръгна назад — промърмори Килкъни и посочи последната отломка.

— Кога искаш да се спуснеш?

— Веднага.

 

 

След леката закуска Килкъни и Тао направиха кратка репетиция с екипажа на „Морски лъв“ на процедурите по потапяне, изтегляне и поддържане на контакт. За щастие старши водолазът на кораба Джоан Фрорис имаше известен опит с АСП, придобит по време на работата й на петролните платформи в Северно море.

Килкъни отиде да се срещне с нея на кърмата. Беше облякъл плътен фланелен костюм, чиято горна част бе покрита с пласт пенеста материя. На главата му имаше вълнено кепе, а от шията му висеше малко електрическо фенерче на шнур. Широкият колан около кръста му побираше известно количество храна и други запаси за непредвидени ситуации. Сложи си очила с големи стъкла — от тези, които използват атлетите, а от ушните му миди се проточваха тънки кабели към ултракъсовълновия терминал, прикрепен към тила му.

— Трябва да призная, че малко се безпокоя от решението ви да се спуснете без свързващ кабел — подхвърли Фрорис. — Предпочитам да зная, че имам директен контакт с хората, които слизат на голяма дълбочина.

— Всичко ще бъде наред — успокои я Килкъни. — Безжичната дигитална система на скафандъра е не по-лоша от свързващия кабел, а горивната клетка ще ми доставя необходимата енергия. Освен това къде предлагате да сложа ролката с километър и половина кабел? Надявам се, че няма да кажете на раницата…

— Няма — засмя се Фрорис. — Хайде, да започваме да ви опаковаме…

Използвайки ръчна лебедка, Килкъни раздели горната част на скафандъра от механизма с краката, който включваше и част от торса. Извън водата алуминиевият костюм тежеше над седемстотин килограма.

Когато отмести горната част, той се покатери по прикрепящата рамка и се спусна в долната част, която му дойде малко над чатала.

— О, не, Громит! — шеговито подвикна той и лицето му се сбърчи от престорен ужас. — Това не са моите панталони!

Върху лицето на Фрорис се изписа озадачено изражение.

— „Уолъс и Громит“? — подсети я той.

Жената поклати глава.

— Анимацията, която спечели „Оскар“ — поясни Килкъни. — Истинска класика в жанра.

— Съжалявам, но не съм много по киното. Ето ви скрубера^[1]…

— „Бас държа, че и сирене не харесва“ — промърмори Килкъни, докато поемаше уреда, отново имитирайки нещастното творение на Ник Парк.

После прикрепи на мястото й касетата на скрубера, която беше пълна с гранулиран въглероден двуокис за прочистване на въздуха. За разлика от обикновените водолазни костюми, при употребата на които водолазите издишват въздуха през приспособлението на устата си директно във водата, апаратът ХС5000 използваше автономна система. Всяко издишване на Килкъни щеше да бъде поемано от абсорбатора на кръста му. Без него щеше да бъде обречен на задушаване.

— Готово — докладва той.

— А сега си вкарайте крилете.

Килкъни скръсти ръце пред гърдите си и ги мушна в горната част на костюма, който Фрорис внимателно сваляше над главата му. Тежката броня се плъзна в хидравличните стави и меко щракна. Той я захвана отвътре с помощта на специалните резета, после завъртя горната част. Тя се движеше с лекота, без да издава никакъв звук.

— Готов съм за купола.

Фрорис се покатери по предната страна на рамата с тежката каска от прозрачен акрил, която щеше да покрие главата на водолаза. Постави я на място и затегна трите стоманени болта, разположени симетрично около кръглата основа. Вътре Килкъни преметна през шията си резервната кислородна маска и включи очилата и свързочната апаратура в специалните куплунги в основата на купола.

— Проверка радиовръзка.

— Чувам те ясно, Нолън — отвърна от апаратната Тао.

Фрорис го изчака да включи системата за подаване на кислород и прикачи вакуумната помпа към задната част на скафандъра, нагласяйки я с половин атмосфера по-ниско от онзи на околната среда. Остана пред контролната стрелка в продължение на няколко минути, но тя отчиташе стабилно, без потрепване. Скафандърът беше надеждно изолиран.

Опрял брадичка в гърдите си, Килкъни огледа познатите контролни уреди на скафандъра. После започна да включва системите една по една — камерата, външното осветление, двигателните тримери и експерименталната система за акустична дневна светлина, изработена в портативен вариант. Краката му стъпваха върху подвижни пластини, контролиращи четирите миниатюрни двигателя, разположени в раницата на гърба му. В левия ботуш беше системата за вертикален контрол, а в десния — тази за хоризонталния.

Разплете ръце и бавно ги плъзна в съответните отвори в горната част на скафандъра. В дъното на всеки от металните ръкави имаше специални ръкохватки, с които се контролираше движението на сложния манипулативен апарат. Помръдна китка и ръкавите се завъртяха на двадесет градуса. Стисна ръкохватките, за да провери захвата на металните челюсти.

— Всички системи работят — обяви той.

Фрорис вдигна палец, после махна на моряците да изтикат рамката със скафандъра по посока на крана. Килкъни неволно потръпна, когато главата му се озова над предпазния парапет, а пред очите му остана единствено водата.

Вдигна глава и видя как Фрорис закрепва куката на крана върху горната част на рамката. Предпазният механизъм глухо изщрака. Старши водолазът се обърна и направи знак на човека зад контролните лостове на крана. Дебелото стоманено въже започна да се изпъва, рамката потрепна. Фрорис свали подвижния парапет и завъртя конструкцията към себе си.

— Готови? — изкрещя тя.

Килкъни направи знак, че всичко е наред.

Кранът бавно го повдигна от палубата и го надвеси над водата. Спускането започна плавно и леко — свидетелство за високите умения на екипажа. Двама водолази вече го очакваха в студената вода. На мачтата се издигна червен флаг, пресечен по диагонал от бяла ивица. Това означаваше, че в морето има водолази.

Фрорис спря спускането, когато водата стигна до гърдите му. Изгубил по-голямата част от теглото си, скафандърът започна да се люлее върху вълните. Килкъни завъртя левия си крак, включвайки двигателите за потапяне. Синьо-зелената вода бързо се затвори над главата му.

Спусна се на три метра и спря.

Металното въже се откачи с глухо изщракване и бързо изчезна към повърхността, за да се избегне евентуален сблъсък с подводния апарат.

— Свободен си — съобщи в слушалките Тао. — Приятен лов.

— Разбрано — отвърна Килкъни и започна контролираното си спускане към океанското дъно.

 

 

Държеше ръцете си скръстени пред гърдите, за да запази топлината на тялото си. След повърхностния пласт температурата рязко спадна и водата стана ледена. Не виждаше нищо, освен светещите дисплеи на скафандъра. Още беше рано да включи външното осветление, затова насочи вниманието си към проверката на бордовите системи.

— Наближавам 1500 метра — извика в микрофона той.

— Разбрано — отвърна Тао.

— Включвам АДС.

Очилата му примигнаха, след което бавно се запълниха от картината наоколо, сякаш водата беше прозрачна на километри. Рибните пасажи приличаха на облаци в небето. Вдигна глава и видя кила на „Морски лъв“ — почти незабележима чертица сред трепкащите акустични вълни.

— Страхотна гледка, „Морски лъв“ — неволно се възхити Килкъни.

— Виждаме я — смаяно отвърна Тао. — Получаваме отличен сигнал от твоето видео.

Лек натиск върху педалите наклони скафандъра напред, позволявайки по-добра гледка към бързо приближаващото се дъно. За момент изпита неприятното чувство на световъртеж, тъй като компютърното изображение на АДС не показваше нищо между него и сивото, прорязано от назъбени скали океанско дъно.

Всичко е въпрос на възприятие, напомни си той. Не ми ли пука, нищо няма значение.

Прекрати спускането на тридесетина метра над дъното и засече показанията на уредите. Оказа се, че е на няколко градуса северно от абсолютния изток. При планирането на гмуркането беше взел предвид и дълбоководните течения, които щяха да помогнат за старта на изследването от желаната точка над най-далечната отломка.

Бавно се завъртя по часовниковата стрелка, наблюдавайки внимателно релефа на дъното. С оглед правилното отчитане и разделение на сенките АДС беше програмирана така, че да възприема слънцето като точка, увиснала точно над екватора. Обръщайки се на юг, Килкъни видя собствената си сянка върху неравното дъно. Вляво забеляза закръглен предмет с изкуствен произход, който рязко се отличаваше от назъбените скали наоколо.

— „Морски лъв“, засякох първата отломка. Отивам да я проверя.

— Разбрано, Нолън. Ще надничаме зад рамото ти.

Модулът беше един от по-малките фрагменти на „Мир“, които бяха оцелели.

— Включвам външното осветление и видеокамерата.

Холографското изображение в очилата му избледня и на мястото му се появи реалната картина. Около куполообразния шлем се въртяха ситни частици материя, разбунени от миниатюрните двигатели. Окъпани от мощната светлина на прожекторите, снабдени със специални 275-ватови крушки „Ксенофот“, пред очите му бавно изплуваха обгорените метални части на модула.

Формата му беше приблизително цилиндрична, като широчината му в центъра беше почти равна на дължината. В двата си края тази „пура“ имаше значително по-малък диаметър. Единият от тях беше полузаровен в пясъка и дребния чакъл на дъното, а другият стърчеше нагоре. Върхът му беше като пречупен, а парчетата метал бяха с остри и назъбени краища.

— Ако това не е част от „Мир“, просто не знам на какво друго да го оприлича — промърмори в микрофона Килкъни.

Очите на Тао шареха между екрана и стойката до него, върху която бяха прикрепени чертежи и снимки на отделните елементи на космическата станция.

— Бих казала, че гледаш „Квант-1“ — модулът на астрофизиците — отговори тя.

— Ще го приема като позитивна идентификация.

Килкъни се приближи до модула, внимавайки да не докосва нищо, което би размътило картината. Почернелият метал беше покрит с тънък слой седименти. В своето електронно послание Келси бе казала, че „Либърти“ и спътникът са били поразени от някакво енергийно оръжие. Внимателно прегледа повърхността на модула за евентуална дупка, но такава нямаше.

— Това е всичко, което мога да направя, без да преобръщам отломката — обяви тридесет минути по-късно той. — Насочвам се към следващата…