Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (3)

3

„Либърти“

3 август

Келси плуваше в близост до тавана на кабината, хванала се за една от ръкохватките до илюминатора. Влязла в орбита, совалката летеше обърната наопаки и Земята се падаше някъде в краката й. Но илюзията за нулева гравитация премахваше разликата в понятията горе и долу. Подготовката й на физик напомни, че именно земното притегляне държи совалката в орбита, но ефектът му на тази височина се изразява в загуба на 90 процента от нормалното й усещане за тежест.

Мащабно погледнато обаче, пътешествието й съвсем не изглеждаше нещо особено. Ако си представи Земята като баскетболна топка, „Либърти“ щеше да изглежда като малка точица, въртяща се на около два сантиметра от нея. Това, което задържаше космическия кораб в орбита и не му позволяваше да падне на Земята или да изчезне в Космоса, беше деликатният баланс между скорост и земно притегляне. При движение с повече от трийсет хиляди километра в час „Либърти“ падаше под ъгъл към Земята, а не отвесно към нея. Като следствие от това Келси и колегите й астронавти изпитваха постоянно чувство на безтегловност — онова, което човек на Земята изпитва само за миг — да речем, когато набира инерция за скок от трамплин.

Очите й не можеха да се отделят от ярката синева на Тихия океан. Само двадесет минути по-рано бе имала възможността да зърне Годавари и Ганг, блестящи като сребристи артерии върху релефната повърхност на индийския субконтинент. В света под нея беше пладне, но чувството й за връзка със земното време и място вече беше изчезнало. Откакто се бе озовала в Космоса, Келси бе наблюдавала цели четири на брой ослепителни изгрева — събитие, което на борда на „Либърти“ се случваше на всеки деветдесет минути.

Подобно на останалите си колеги тя бе свалила шлема и космическия костюм в момента, в който достигнаха орбитата. Сега бе облечена с шорти, тениска и чорапи със специално удебелени подметки — стандартното облекло на НАСА за тази работна обстановка. Дългата й руса коса беше плътно прибрана на кок, за да бъде под контрол. Моли и Валентина плуваха край нея, насочили разширени от любопитство очи към наблюдателните люкове.

— Какво ще кажете за гледката, дами? — подхвърли Лънди, изплувал от люка на пода, който свързваше работното помещение с пилотската кабина. След него се появи прошарената глава на Тош.

— Това продължава да е най-страхотната картина в живота ми! — промълви с мекия си ирландски акцент Моли, без да откъсва очи от илюминатора. — Дъхът ми буквално спира!

— Да, гледката наистина е величествена — промълви Валентина.

— Ето ги Хавайските острови — обади се Келси и неволно си помисли за Нолън, който в момента работеше по някакъв проект там.

— Тази гледка към света безспорно е една от екстрите на нашата работа — доволно кимна Лънди. — Още не ми е омръзнала, макар че това е петият ми полет. Разбира се, аз скоро ще се върна долу, докато вие ще останете в орбита далеч повече часове от мен. Ударете една жица, като се приберете. Любопитно ми е да разбера дали в един момент не ви е писнало да ни наблюдавате отгоре.

— Не мога да си представя, че това може да се случи — поклати глава Келси.

Моли погледна часовника си и с изненада установи, че времето покрай илюминаторите тече неусетно бързо.

— Предполагам, че си тук, защото е време за ИБА? — подхвърли тя.

Лънди кимна. Казано с по-прости думи, ИБА — съкращение за извънбордова активност на жаргона на НАСА, означаваше излизане в открития Космос. Предстоеше първата от общо две, предвидени за настоящата мисия. По време на първата щяха да пуснат комуникационния спътник в предварително зададената орбита, а втората беше изцяло предназначена за разтварянето на антената на детектора, който трябваше да отчита количеството и качеството на космическите частици.

— Все хубави неща — въздъхна Моли. — Давай да слизаме долу, сестро Валентина. Колегите сигурно имат нужда от нас.

— Слушам, майко игуменко.

Използвайки само два пръста, Валентина леко се отблъсна от тавана на кабината, ловко се завъртя във въздуха и без усилие се провря през люка към пилотската кабина. Моли неохотно я последва.

— Вал се справя доста добре с безтегловността — отбеляза Тош.

— И в най-добрите си мигове в Космоса не съм се придвижвал толкова добре — кимна Лънди. — Тази дама, явно, има талант за микрогравитация… — Обърна се към Келси и подхвърли: — А ти как се чувстваш?

— По-добре. Първите дванайсет часа никак не ми беше леко.

— Обикновено е така. Я ми кажи, какво беше това „майко игуменко“?

— Майтап — усмихна се Келси. — По време на подготовката ни с тренажорите Моли постоянно ни пришпорваше и момичетата я кръстиха „Майка игуменка“. А тя прие прякора си с усмивка, просто защото има великолепно чувство за хумор.

— Но това означава, че останалите сте…

— Сестри от Пресветия небесен манастир, на вашите услуги — почтително се поклони Келси.

— Това е по-добро от девици весталки — ухили се Тош.

— Тези дами? — вдигна вежди Лънди и поклати глава: — Изключено! Предлагам да останеш тук с нас, тъй като в момента на средната палуба е малко тесничко. Освен това ще можеш да се хванеш за нещо по-солидно, когато включим помощните двигатели.

— Благодаря — кимна Келси.

Тош и Лънди заеха местата си и направиха кратка проверка на уредите, които щяха да използват за преобръщането на совалката.

— Хюстън, говори „Либърти“ — рече в микрофона Лънди. — Готови сме за завъртане на сто и осемдесет градуса.

— Прието, „Либърти“ — отвърна Фред Джизъп от Центъра за управление „Джонсън“. — Имате разрешение.

Тош хвана джойстика пред себе си и внимателно го наклони наляво. Подчинявайки се на командата, малките външни ускорители, разпределени по корпуса на „Либърти“, осъществиха кратко включване на високи обороти и космическият апарат покорно се завъртя наляво. Земята и звездите в илюминатора също се завъртяха.

Лънди и Тош следяха различните дисплеи на арматурното табло, които контролираха положението на „Либърти“ спрямо Земята. Когато завъртането достигна 180 градуса, Тош върна джойстика в предишното му положение. Това доведе до включването на един допълнителен двигател, който прекрати въртеливото движение.

— Много ме бива, мамка му! — победоносно подхвърли той.

— Като дете сигурно си бил факир на видеоигрите — отвърна Лънди. — Хюстън, говори „Либърти“. Преминаваме към подготовката на ИВА. Край.

— Прието, „Либърти“. Успех.

 

 

— Добре ли ме чуваш? — попита Пит.

— Отлично — отвърна Керълайн.

— И при нас звучите ясно — екна гласът на Лънди в шлемофоните им. — Готови ли сте за една разходка?

Моли и Валентина за последен път огледаха пломбите и механизмите на извънстационарните мобилни единици (ИСМЕ), които Пит и Керълайн бяха прикрепили към скафандрите си, след което им подадоха знак с вдигнати нагоре палци.

— Първо дамите — галантно подхвърли Пит и отстъпи крачка встрани.

Керълайн се промъкна през изходния люк — кръгло отверстие с плосък капак, прехвърляйки се във вътрешния въздушен шлюз на совалката. Оттам пропълзя във външния въздушен шлюз, използвайки къс и тесен тунел, който свършваше в близкия край на товарния отсек. Още два люка имаше в краищата на цилиндричната камера — първият осигуряваше достъп до товарния отсек, а през втория „Либърти“ щеше да се съедини с МКС. Керълайн запълзя нагоре. Пит затвори люка след себе си и я последва.

— Херметизацията нормална, готови за декомпресия — обади се Моли.

— Готови сме — отговори Пит.

Съскането на въздуха приглушено проникна под херметизираните шлемове на екипа за излизане в открития Космос.

— Въздушната ключалка декомпресирана — обяви Моли, надничайки през малкото прозорче на люка. — Можете да продължавате.

Керълайн внимателно завъртя металния кръг за отваряне на външния люк в посока, обратна на часовниковата стрелка. След оборот и половина люкът щракна и се отвори. Леко, но едновременно с това рязко подръпване навътре беше достатъчно за счупването на пломбите. После люкът безпроблемно се отмести встрани на специалните си панти и астронавтите се плъзнаха навън.

Големите врати на товарния отсек зееха отворени с цел охлаждане, тъй като „Либърти“ отделяше значително количество топлина. Върху черното кадифе на небето грееха милиарди звезди. Керълайн и Пит се изправиха в плътната сянка на работното помещение, но останалата част от товарния отсек беше обляна от ослепително острата светлина на слънцето. Побързаха да смъкнат визьорите на шлемовете си, изработени от прозрачен поликарбонат с фино златно покритие. В Космоса слънцето беше в състояние да ги ослепи за броени секунди в буквалния смисъл на думата.

— Какво ще кажеш, Пит? — закачливо подхвърли Керълайн. — Прекрасен ден за космическа разходка, нали?

— Да — отвърна партньорът й. — За съжаление трябва да работим, защото някой е кихнал страхотни мангизи, за да изблъскаме тоя спътник в орбита…

— В такъв случай да се залавяме за работа, тъй като тези разходи трябва да се оправдаят…

Директно пред тях се издигаше внушителният куб на апаратурата „Цвики-Волф“, опакован в клетка за транспортиране от здрави стоманени шини, който на даден етап трябваше да бъде прехвърлен на МКС. В разглобено състояние приличаше на гигантска анемона с дълги бодли.

Керълайн и Пит застанаха от двете му страни, използвайки специалните ръкохватки, прикрепени към стените на товарния отсек. Краката им плуваха свободно зад тях — точно по начина, по който го бяха правили по време на тренировките в огромния басейн на центъра „Джонсън“. Водата действително предлагаше условия, близки до безтегловността, но съпротивлението й все пак затрудняваше движението с обемистите костюми, допълнително натоварени с апаратурата за автономна жизнена среда. Оказа се, придвижването в открития Космос е далеч по-лесно. И двамата дишаха равномерно, а сърдечният им ритъм беше спокоен и стабилен.

Комуникационният спътник, който трябваше да изведат в орбита, се намираше в задната част на товарния отсек. Той се състоеше от две части с правоъгълна форма. В едната беше компактният ракетен двигател, а в другата — по-дълга и по-ниска — бяха разположени електронните компоненти. Сравнен с почти дизайнерското оформление на „Цвики-Волф“, спътникът приличаше на две обикновени кутии за обувки, увити в изолиращо фолио.

Астронавтите предпазливо се приближиха към него от двете страни на товарния отсек. Спътникът на стойност 250 милиона долара беше здраво прикрепен към пода с помощта на множество специални скоби. В горната му част се намираха сгънатите плоскости на трите антени — една голяма и две по-малки, а отдолу се виждаха прибраните криле на батериите за слънчево захранване, чиято разгъната площ беше около три квадратни метра.

— Някакви следи от повреди? — попита Керълайн, насочила вниманието си към антените.

— От тази страна всичко изглежда наред — отвърна Пит. — Слънчевите батерии не са мръднали.

Протегна крак и го пъхна в една от опорните скоби, разпръснати по палубата. Всяка от тях беше монтирана на мястото на предварително определените операции. Включи специалния електрически ключ и започна да развива един от болтовете, крепящи спътника. Енергията прониза ръката му, прехвърли се в тялото и стигна до краката, здраво загнездени в опорните скоби. Ако не бяха те, болтът щеше да си остане неподвижен, а астронавтът щеше да се завърти около инструмента в ръката си. Продължи работа и не след дълго успя да освободи 7-метровия корпус на спътника от транспортната му опаковка.

Изправена до един от големите илюминатори в общото помещение, Келси внимателно наблюдаваше действията на колегите си. Тош хвана ръчката на дистанционната манипулационна система (ДМС) и активира механичната ръка. Роботизираният механизъм напусна хоризонталното си положение в дъното на товарния отсек, издигна се под прав ъгъл и спря. Предстоеше рутинната проверка на „лакътя“ и „китката“, след която Тош щеше да я включи в реалната операция.

— Свърших от тази страна — обяви Пит и започна да прибира автоматичния ключ в специалния му калъф.

— Пълен синхрон, сякаш сме го репетирали — обади се Керълайн. — Готов ли си да вдигнеш спътника, Тош?

— Напълно.

Очите на пилота непрекъснато се местеха от картината на живо, която наблюдаваше през илюминатора, към екраните на пулта, предаващи сигналите на канадските камери, монтирани в различни части на механичната ръка. Уредът бавно се плъзна надолу и стоманените му пръсти се залепиха за една точка в средната част на спътника.

— Как е?

— Захватът е добър — докладва Пит.

— Сега леко ще повдигна тая птичка, наблюдавай ме — подхвърли Тош.

Келси и Лънди гледаха като омагьосани движението на малкия джойстик. Лакътят на ръката робот леко се прегъна и тежкият около пет тона спътник бавно се отлепи от гнездото си. Джойстикът беше конструиран така, че да регистрира всяка евентуална съпротива, но такава липсваше. Това означаваше, че двамата астронавти вън бяха отстранили всички крепежни елементи.

Пит се наведе и огледа разстоянието между спътника и повърхността на палубата.

— Процеп десет сантиметра, всичко изглежда нормално — докладва той.

Тош се обърна към Келси и Лънди, на лицето му имаше дяволита усмивка.

— Сега гледайте какво става…

Движенията на ръката робот влязоха в пълен синхрон с неговите. Издигнал спътника на максимално разстояние от палубата, Тош предпазливо размърда джойстика — първо наляво, после надясно — сякаш беше диригент на невидим оркестър. Огромният апарат покорно се разклати, сякаш решил да изпълни смел акробатичен номер. В края на маневрата ръката зае максимално горно положение, спътникът се оказа само на няколко сантиметра от системата за стабилизиране на товарния отсек (ССТО)

— Браво, друже! — възторжено извика Пит. — Закова го, точно в десетката!

— Страшен съм — самодоволно отвърна Тош.

— Имаш късмет, че не счупи нещо — поклати глава Лънди. — С твоята заплата и хиляда години няма да ти стигнат, за да изплатиш тая птичка отвън…

— „Либърти“, тук Хюстън, приемам — прозвуча деловият глас на Фред Джизъп.

— Слушам, Хюстън — отвърна Лънди.

— Много хора в Центъра бяха впечатлени от номерата, които демонстрирахте преди малко.

— Много благодаря — гордо се усмихна Тош.

— За съжаление сред тях не фигурират представителите на „ЗитаКом“ — продължи Джизъп. — В момента на забележителното „слънце“ с апарата един от инженерите им замалко не припадна. Ако не възразявате, бих предложил изпълнението на задачата да завърши в рамките на правилата…

— Разбрано, Хюстън.

— Радваме се, „Либърти“. Край.

— Големият брат гледа — промърмори Лънди, хвърли кос поглед към Тош и добави: — Смятай, че си предупреден.

Пилотът кимна и насочи вниманието си към площадката за изстрелване на спътника. Самочувствието му видимо намаля. Керълайн и Пит продължиха да контролират работата на ръката робот, която предпазливо, сантиметър по сантиметър, насочи соплото на спътниковия двигател към центъра на подвижния диск.

После астронавтите се прехвърлиха в нови опорни скоби и стартираха процедурите по активирането. Спътникът не беше обикновено карго, а по-скоро самостоятелен космически апарат по подобие на „Либърти“. Керълайн провери системите за управление и задействане на двигателите, а Пит пое електрозахранването, компютрите и средствата за комуникации. Всеки етап от проверката се извършваше с безкрайно търпение и безгранично внимание, а резултатите се отбелязваха в специалния списък. Тази дейност им отне около четиридесет минути.

— Имаме пулс — обяви най-сетне Пит, след като постави прекъсвачите в работен режим и включи акумулаторите.

— Жироскопите се въртят — добави Керълайн. — Птичката е готова да полети.

В пилотската кабина Лънди включи микрофона си.

— Хюстън, тук „Либърти“.

— Слушаме, „Либърти“ — отвърна Джизъп.

— Предстои да отворим клетката. „ЗитаКом“ готова ли е да поеме пратката?

— Напълно, „Либърти“. Те имат контакт със своя спътник. Разрешаваме пуск.

Тош натисна няколко бутона на командния пулт. Подвижният диск в центъра на товарния отсек бавно се завъртя заедно с „птичката“. Скоростта на въртенето бързо се увеличи и скоро достигна нужните обороти. Пилотът направи последна справка с дисплея и натисна бутона за изстрелване. Ротационният диск подскочи нагоре — като онези човечета на пружина, с които си играят децата. Спътникът плавно се отдели от него и заплува в безвъздушното пространство. Операцията беше осъществена без включване на двигателя просто защото един лек тласък беше достатъчен. Апаратът увисна точно над гравитационния център на „Либърти“, подчинявайки се на предварително изчислената траектория.

— Това нещо заслужава да се види, а? — подхвърли Лънди, присъединявайки се към Келси пред илюминаторите.

— Демонстрация на Нютоновата физика в най-чистия й вид — кимна тя. — Разбира се, с някои от допълненията на сър Исак…

— Точно така. Завъртането на спътника в момента на изстрелването отговаря съвсем точно на изстрелването на куршум през дулото на пушка със съответните нарези.

— Или на хвърлянето на опитен питчър — добави Тош, незабелязано присъединил се към тях. — Въртеливото движение придава допълнително точност на полета…

Замълчаха и проследиха с очи широката траектория на комуникационния спътник, който бавно изчезна в мрака.

 

 

Лонг Бийч, Калифорния

На монитора с графичното изображение на Земята пулсираше една малка, но ярка точица. В един момент тя изчезна, после отново се появи, но разделена на две. Едната продължи по досегашната траектория — това беше „Либърти“, а втората изостана малко назад и се изкачи на по-висока орбита. Скай погледна часовника си.

— В график ли са? — попита Моу.

— НАСА винаги се е гордяла с точността си — кимна Скай. — В случая това улеснява задачата ни.

— След една седмица по същото време „ЗитаКом“ ще бъде включен в списъка на важните ни клиенти, нали? — подхвърли Моу. — Имат късмет, че получихме честотните им характеристики на сравнително скромна цена…

— Късметът е просто способност да извлечеш полза от това, което ти се предоставя — дари го с хладна усмивка Скай.