Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (5)

5

Бойна подводница на САЩ „Вирджиния“

4 август

Лейтенант Джеф Полсън излезе от контролната зала и надникна през отворената врата към съседната кабина:

— Капитане?

Командир Скот Джонстън вдигна пръст към своя първи помощник и побърза да приключи с прочита на текста, с който се бореше през последните няколко минути.

Подводничар от кариерата, Джонстън беше прекарал по-голямата част от последните седемнадесет години под вода и по тази причина имаше честта да командва „Вирджиния“. Разновидност на клас „Морски вълк“, този кораб беше първият от серията подводници с повишена антирадарна защита, способни да нанасят светкавични удари както в дълбоки води, така и в крайбрежните плитчини.

— Шибана фантастика — промърмори Джонстън, поклати глава и се извърна към мъжа на прага: — Казвай, Джеф.

— Приближаваме центъра на квадрата — докладва Полсън. — Как ще наредите да процедираме?

— Поддържаме сегашната дълбочина, намаляваме скоростта на пет възела. Правим широк кръг. Възнамерявам да поостанем малко, без да вдигаме шум. Нека видим дали няма да си имаме компания. Как е сонарът?

— Продължава да подава сигнали. Не знам какво правят двамата ни гости, но в момента системата действа в диапазон, който може да открие друга подводница само в някоя от подводните пещери.

Джонстън издаде някакъв ръмжащ звук, който би могъл да мине и за иронично недоверие.

— Няма начин капитанът на „Невада“ да се пъхне в такъв капан. Преди да поема първото си самостоятелно назначение, бях помощник на Майк Гранског и знам, че е хитро копеле, истински цар на маскировката.

— Може би новото оборудване ще ни помогне да го открием.

— Нали знаеш, че съм от Мисури — промърмори Джонстън и прегъна страницата на инструктажа. — А това значи, че искам да видя. Какво мислиш за тая „Акустична дневна светлина“?

— Вероятно някакъв нов вид пасивен сонар.

— Ехолокация и холографско изображение? Имам чувството, че скоро някой ще ни препоръча да потърсим общ език с проклетите делфини!

— Питам се защо избраха за опитно свинче точно „Вирджиния“. Чисто нов кораб, боята му още не е изсъхнала!

— Официалната заповед гласи, че участваме в този експеримент заради интегралните електронни системи, с които сме оборудвани. Максималната степен на високотехнологичното оборудване ни прави и най-подходящи за изпробване на новите технологии.

— А неофициално?

— Един от двамата ни гости долу е бивш тюлен.

— Трябва да е онзи, червенокосият, с конската опашка — кимна Полсън. — Дето никога не е помирисвал армията.

— Той е — призна Джонстън. — Бивш командир на тюлените, който наскоро получи военен чин и заповед да ръководи този проект.

— Ясно, разбирам. А „Вирджиния“ е построена за специални операции… Искат да ни почешат по гърба и да видят как ще реагираме. Има ли шанс това нещо наистина да заработи?

— Откъде да знам, по дяволите? — сви рамене Джонстън. — Аз съм прост подводничар.

Полсън се усмихна на тази иронично-скромна забележка. Преди да получи назначението си като първи помощник на „Вирджиния“, му бяха дали да прочете служебната характеристика на този човек, събрана в тридесет реда. От нея научи, че Джонстън е завършил с пълно отличие както Военноморската академия, така и университета във Флорида. А фабриката за слухове във флота твърдеше, че макар да беше поел командването на най-модерната подводница на САЩ съвсем скоро, не след дълго ще бъде предложен и за адмиралски пагони.

 

 

— Капитанът на командния пункт — обяви дежурният офицер.

Джонстън стана и прекоси с бърза крачка неголямото помещение, в противоположния край на което се намираше центърът за управление и контрол. Спря зад гърба на дежурния зад пулта за управление и хвърли поглед към широкия навигационен дисплей.

В средата на тъмносиния екран плуваше триизмерното изображение на подводницата, чиято позиция автоматично се коригираше от постоянния поток данни на сензорите на щурвала, корпуса и машинното отделение. След него се проточваше пунктирана линия, маркираща пътя на кораба в изследвания периметър.

— Свий изображението, навигатор — нареди Джонстън. — Искам да видя цялата зона.

— Слушам, сър — отвърна кормчията и натисна няколко клавиша пред себе си.

Изображението на подводницата се превърна в бяла точка, разположена в сива, пунктирана зона, която обхващаше двеста квадратни километра океан, югозападно от Хавайския архипелаг. Тук трябваше да се проведе учението, в което участваше „Вирджиния“. Никой от останалите участници в него не беше предупреден за присъствието на подводницата в него, но това беше без значение за Джонстън.

Очите му не се отделяха от монитора. Три подводници от Тихоокеанския флот на САЩ дебнеха някъде в морските дълбини наоколо — ракетоносецът „Невада“ и щурмовите лодки „Шайен“ и „Пасадина“. Почти 200-метровата „Невада“ носеше на борда си двадесет и четири балистични ракети с ядрени бойни глави, а задачата й по време на учението беше да остане скрита от по-малките, но значително по-бързи и маневрени щурмови подводници. Десетилетия наред тази игра на криеница беше привилегия на подводния флот на бившия СССР — разбира се, с активното участие на американските му съперници. Но днешните наследници на разпадналата се империя не разполагаха със средствата за поддръжка на някогашния си огромен морски флот. Други държави обаче — най-вече Китай — изпълняваха амбициозни програми за развитие на подводния си флот. Това беше причината за постоянната бойна готовност на американските военноморски сили.

— Нещо ново, сонар? — подвикна Джонстън.

— Нищо, капитане. Би трябвало да тракат с тенджери и тигани по корпуса, за да ги чуя.

— Толкова ли е зле?

— Ту се чува, ту заглъхва — поясни офицерът пред сонарното устройство. — В момента, в който съм сигурен, че ги засичам, екраните изведнъж се изпразват…

— Продължавай в същия дух — разпореди се Джонстън и се извърна към Полсън. — Помощник, слизам да си побъбря с гостите. Поддържай същия темп на претърсване.

— Слушам, сър.

 

 

— Хайде, скъпи, направи го! — тихо прошепна Грин. — Знам, че можеш!

Седнал зад импровизиран пулт в центъра на торпедното отделение на „Вирджиния“, Бил Гринели, по прякор „Грин“, подканваше компютъра си да синхронизира сигналите, подавани от многобройните акустични сензори на подводницата. Тази част от оръжейния отсек беше специално реконструирана в доковете на Пърл Харбър, за да се осигури временното работно място на Грин и Нолън Килкъни. От двете страни на освободеното пространство се виждаха дългите редици с бойни торпеда „МК-48 АДКАП“, подредени в специалните си легла. Един доста изнервящ факт за специалиста по компютърни системи, който на всичкото отгоре беше и заклет пацифист.

Проснал се на металната палуба на крачка от него, Килкъни ровеше нещо в основата на холографския екран. Високият цилиндричен уред се състоеше от два прожекционни апарата, поместени в сиви пластмасови панели от двете страни на визуална камера, опакована в прозрачна изкуствена материя.

По екрана на лаптопа на Грин течаха безкрайни колони от символи, наподобяващи йероглифи — изтърбушеното съдържание на неговия РАМ.

— По дяволите! — изруга Грин.

— Екран на смъртта? — подхвърли Килкъни, без да прекъсва усилията си да осъществи поредната връзка.

— Пак ми играе номера. Ех, защо не разполагах с месец-два, за да изработя един наистина майсторски код за достъп, вместо да сглобявам нещата в движение.

— Ще кажа, че грешката си е твоя.

— Това пък защо? — попита Грин.

— Доусън беше толкова заинтересуван от нашата демонстрация, че беше готов да се бие със зъби и нокти и да ни осигури средствата за цялостно провеждане на опита.

— А това беше крайната цел, така ли?

— Да, но тогава ти реши, че можем да се оправим и с това, което се крие в съществуващите сонарни детектори…

— Казах, че това е теоретически възможно, нищо повече.

— Което е равносилно да му подпишеш празен чек — засмя се Килкъни, притягайки с найлонов клипс последния сноп фиброоптични кабели. — Готово — добави той, след като върна панелите по местата им. — Аквариумът е сглобен.

— Браво, а сега ела да ми удариш едно рамо с проклетия интерфейс. Според мен шибаната компютърна система на тоя кораб отлично знае, че не съм моряк.

— Това не е кораб, а лодка.

— Какво?

— Във флотата надводните морски съдове се наричат кораби, а подводните — лодки.

— Извини невежеството ми по отношение на морската терминология. Би ли бил така любезен да си домъкнеш задника тук и да ми помогнеш да се ориентирам в електронната мрежа на тази лодка?

— С удоволствие.

Килкъни се настани до Грин, придърпа лаптопа и набра комбинацията за схемите на сензорните детектори. Подобно на всички членове на екипажа, двамата изследователи бяха облечени в сини комбинезони. По отношение на обувките имаха свободен избор, при условие че подметките им са гумени. Килкъни предпочете чифт маратонки „Окли Асълт“, а Грин — индивидуалист както винаги, се наконти с фрапиращи жълто-черни кецове, направени от брезент.

С гладко избръснатото си лице и късо подстриганата си рижа коса Килкъни почти не се различаваше от екипажа на „Вирджиния“. За разлика от него Грин беше обект на любопитни погледи, в които имаше и завист, и отвращение. Причината беше в ярката му индивидуалност, напълно несъвместима с военната дисциплина. Професионалните моряци биха могли да приемат сивеещата конска опашка и козята брадичка на кльощавия компютърен гений, но откровено се присмиваха на татуировката на рамото му: палав елф, клатещ крака от рога на месечината. Върху тялото на истинския мъж може да бъде изрисуван орел или мацка с гъвкаво тяло, но не и някакво тъпо джудже.

Люкът на торпедния отсек с трясък се отвори и Килкъни неволно извърна глава. Видял фигурата на Джонстън, той механично се изправи и застана мирно. Потънал в данните, които продължаваха да се точат на екрана, Грин въобще не забеляза появата на капитана.

— Продължавайте — разпореди се Джонстън, придърпвайки люка след себе си. — Не е нужно да го правите, защото сте цивилен…

— От обстановката е, сър — усмихна се Килкъни. — Навиците никога не умират… С какво можем да ви помогнем?

— Отбих се да видя докъде сте стигнали — отвърна Джонстън с онзи тон, до който прибягват командирите, на които им е писнало от празни приказки.

— Цялото ни оборудване вече е сглобено и работи, но имаме проблеми с включването му към мрежата на подводницата. Решението за този експеримент бе взето в последната минута и това ни принуждава да импровизираме.

— Разбирам — сковано кимна Джонстън, помълча малко, после добави: — Имам проблем в контролния отсек и силно се надявам да включите проклетия сонар. Защото в момента състоянието е такова, че не можем да разберем дали пред „Вирджиния“ се мотае някой любопитен кит или нещо друго…

— Проблемът ви е решен — обади се Грин, наблюдавайки със задоволство редицата от конкретни данни, която започна да запълва екрана пред него.

— Получи ли обратната връзка? — любопитно се обърна Килкъни.

— Страшен хакер си, мой човек — ухили се Грин и вдигна ръка с извърната длан, очаквайки пляскането на Килкъни.

— Този малък и сладък код заслужава да намери място в личната ми колекция.

— Хей, какви ги дрънкате вие двамата? — пожела да узнае Джонстън.

— Както вече споменах, софтуерът на „Вирджиния“ не беше пригоден за това, което вършим — поясни Килкъни. — Първоначалните ни опити да се включим не дадоха резултат, ако не броим факта, че глътнаха част от информацията ви.

— Това вече го видях на сонара.

— Да не говорим, че техническите справочници, които вашите хора ни предложиха, не стават за нищо — добави Грин.

— Както повечето от плявата, наречена компютърна документация…

— И как решихте проблема, момчета?

— Импровизирахме — отвърна Грин, без да прекъсва работата си на клавиатурата. — Тук трябва да добавя, че колегата, който в момента се занимава с рискови инвестиции, все още умее да мисли като хакер, когато това се наложи…

— Съставих две малки програми специално за захранването с данни — поясни Килкъни. — Разбира се, подарявам ги на вашите момчета горе, но за момента… — Млъкна, за да проучи някакъв нов прозорец, който току-що изскочи на екрана, после добави: — За момента изглежда, че ще успеем да постигнем синхрон и да започнем да получаваме данните в реално време.

Грин почеса козята си брадичка, загледан в яркозелените колони от цифри, пристигащи от компютърната мрежа на „Вирджиния“.

— Точно така, сър — промърмори той, после вдигна глава: — Уважаеми господа, аз съм готов да опитам. Моля, обърнете внимание на холографското изображение в централния монитор.

Пръстите му затанцуваха по клавиатурата, а екранът неохотно примигна със студена светлина. След това върху него изплува призрачният триизмерен образ на „Вирджиния“, чиито витла тласкаха подводницата напред със зададената скорост от пет възела.

— Картината изглежда доста ясна, детайлите са подчертани — подхвърли Килкъни. — Така изглежда „Вирджиния“ в момента.

Джонстън почти залепи нос в екрана.

— Подобно нещо съм виждал в корабостроителницата „Илектрик Боут“, но то беше компютърна симулация — промърмори той.

— Това не е симулация, капитане — обърна се към него Килкъни. — Това е реалният образ на „Вирджиния“ — такъв, какъвто е в момента.

— „Да бъде светлината“ — пропя с доволна усмивка Грин.

— Това е то акустична дневна светлина. Край на тъмното пътуване под вълните.

— Не мога да разбера как сонарните импулси се превръщат в нещо, което може да се види… — промърмори Джонстън.

— Делфините го правят — отвърна Килкъни. — Ехолокацията им позволява да виждат всичко във водата около тях по акустичен начин. И да откриват биологичния му произход, ако има такъв.

— Но подводниците не са делфини — възрази Джонстън.

— Вярно. Делфините определено са по-добри от нас, но да не забравяме, че те имат огромна преднина. Представете си го по следния начин: очите ни реагират на светлинните вълни, които се отразяват в предметите около нас. Приетата информация се трансформира в електрически сигнали, които, обработени от специфичен център в мозъка ни, от своя страна се превръщат в образ. Делфините правят същото нещо, но със звуковите вълни. Всичко е въпрос на синхронизация между много чувствителен приемник и компютър с голяма мощност. Делфините го притежават под формата на това, което учените наричат „пъпеш“, при човека става въпрос за функция на мозъчната кора, известна като „зрителен кортекс“.

— А в момента вашата подводница е оборудвана с един малък, но свръхмощен суперкомпютър — добави Грин и махна с ръка към сивия куб на пода, от който долиташе тихо бръмчене.

Очите на Джонстън внимателно опипваха изображението на подводницата. Ако се изключи цветът, то наистина приличаше на „Вирджиния“. В този момент се усети лекото движение на руля.

— Защо изображението не мърда? — попита той.

— Мърда, но завива заедно с подводницата. То се базира върху звуковата енергия на водата, с която влизат в контакт външните сензори на „Вирджиния“. Така получаваме данните за ориентацията на кораба — от носа до кърмата… — Килкъни махна към пътеката между торпедните силози: — По тази ос… Няма значение дали „Вирджиния“ се клати надлъжно или напречно, дали се отклонява от курса, или се завърта около себе си. Докато камерата за триизмерен образ е завинтена за пода и жироскопите работят, изображението на тази подводница ще бъде точно копие на реалния й образ.

— Чакай, това също може да помогне — подхвърли Грин и набра някаква команда на клавиатурата.

Изображението на подводницата се сви наполовина. От центъра й се появиха трите аксиални линии на Декарт. Абсолютно еднакви на дължина, те автоматично се превърнаха в радиуси на трите измервателни окръжности, които заобикаляха компютърното изображение на подводницата.

— Окръжността на плоскостта x-y определя посока север — обясни Килкъни.

Джонстън закова очи в кръгчето, което бавно се завърташе, следвайки завиването на кораба.

— А другите две обозначават реалното вертикално и хоризонтално положение, така ли?

— Точно така. За нашия компютър тази подводница е центърът на Вселената.

В единия край на изобразителната камера проблесна малко сиво пламъче, което бързо изчезна.

— Какво беше това? — попита Джонстън.

— Не мога да кажа. Грин, увеличи малко, ако обичаш…

— Веднага.

Холографското изображение на „Вирджиния“ набъбна с няколко сантиметра. Над него, съвсем близо до повърхността, бавно се люлееше повърхността на океана.

— Пред вас е един цилиндричен сектор от подводното пространство с приблизителен диаметър от около два километра — обяви Грин.

Джонстън внимателно се взираше в изображението.

— А това трябва да е целта — промърмори след известно време той. — Ей там, пред десния борд. Прилича на стадо китове…

— Желаете ли по-близък план? — попита Грин.

Преди Джонстън да отговори, подводницата изчезна от екрана и на мястото й се появиха триизмерните очертания на пет сиви кита от типичния за тези ширини на Тихия океан вид. Разтворили огромните си челюсти, те усърдно се тъпчеха с планктон.

— Невероятно! — прошепна Джонстън, неспособен да отдели очи от гледката. — Това е просто като…

— Като че ли някой е запалил лампата навън — подхвърли Килкъни. — Това е и основната цел на този проект — да виждаме в тъмното. А след като харесахте нашите китове, вероятно ще харесате и подводниците ни…