Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (43)

43

Лос Анджелис

Барнет и Грин посрещнаха малкия „Лиърджет“ на военновъздушните сили, който бе изпратен да прибере Килкъни от Чили. Самият той се появи на стълбичката облечен доста странно — с това, с което Делмар и съседите му на малкото островче бяха заменили мокрия и почти заледен ватен комбинезон, с който се беше спуснал в морето.

— Господи, Нолън! — възкликна Грин и прегърна приятеля си. — Изглеждаш като магистрален бандит, но въпреки това се радвам да те видя!

— Благодаря ти.

— Съжалявам за Роксан, човече — разхлаби прегръдката си Грин. — Знам, че двамата бяхте доста близки…

— Така е — кимна Килкъни. — Но някой ще си плати, бъди сигурен в това!

— В това няма спор — намеси се Барнет и му протегна ръка: — Добре дошъл у дома.

Килкъни кимна и отговори на ръкостискането.

— При последния ни разговор споменахте за някакви улики…

— Грин очерта една много интересна теория, която, надявам се, още довечера ще намери своето потвърждение…

Напуснаха летището с черен форд „Експедишън“. От ухото на шофьора се проточваше тънка жичка, която изчезваше под яката на ризата му.

Слънцето потъна зад хоризонта в момента, в който излязоха на крайбрежната магистрала и поеха към Санта Моника. По време на пътуването Грин нахвърли накратко главните моменти от разследването си. Трафикът по посока на Лос Анджелис беше доста оживен за петък вечерта. Тридесет минути по-късно автомобилът с висока проходимост спря пред малка къща с облицовка от червено дърво, сгушена в подножието на хълмовете над града.

Под навеса беше паркиран тъмнокафяв сааб, а до него имаше още един „Експедишън“ като този, с който пристигнаха.

— Трима влизат — промърмори в микрофона под яката си шофьорът.

Вратата се отвори и на прага се появи мъж с черен костюм. В дневната имаше още един, който очевидно наблюдаваше изнервения човек, седнал на канапето.

Някъде към тридесетте, прецени Килкъни, докато оглеждаше фланелката за голф и късите панталонки на госта. Беше слаб човек, ако не се брои малкото шкембенце, очертаващо се под фланелката. Носеше очила със златни рамки, а афроприческата подчертаваше безнадеждно изтъняващата му коса.

— Благодаря ви, господа — обърна се към агентите Барнет. — Не вярвам мистър Рейни да ни създава затруднения, затова ще ви помоля да чакате отвън.

Старшият на двойката кимна и тръгна към вратата.

— Вие от тайните служби ли сте, или какво? — попита с леко потрепващ глас Рейни.

— Или какво — дружелюбно отвърна Барнет, показа му служебната си карта, след което представи Грин и Килкъни.

— И те ли са от ЦРУ? — попита онзи и очите му недоверчиво огледаха нестандартното им облекло.

— Да кажем, че господата поддържат неформални отношения с управлението — уклончиво отвърна Барнет.

— Аз нищо не съм направил! — изрази протеста си Рейни.

— Никой в нищо не ви обвинява. За момента ще се задоволим с отговорите на въпросите, които ще ви поставим.

— Трябва ли да повикам адвоката си?

— Това е ваше право, но присъствието на човек без пълномощия по отношение на сигурността ще ни създаде проблеми.

Докато Барнет говореше, Килкъни огледа стаята. Майка му би казала, че на това място се усеща отсъствието на женска ръка — един деликатен намек, че господин Рейни живее сам и това си личи по обстановката. Голяма част от мебелите бяха от онзи тип, които човек купува в кашони, а след това сглобява сам. В ъгъла имаше комплект стикове за голф и чифт меки обувки. В купчината списания на масичката до коженото кресло с подвижна облегалка преобладаваха специализирани издания в областта на електрониката и космическите науки, а такива като „Редбук“ или „Пийпъл“ напълно липсваха.

Семейните снимки по стените бяха малко на брой. Над камината имаше стара снимка на горд сержант артилерист с униформа на ВМС, прегърнал жена и невръстно хлапе. До него, в специална дървена кутия, беше сгънато националното знаме.

— Ако в даден момент от нашия разговор решите, че присъствието на адвоката ви е наложително, ние незабавно ще го прекъснем и ще направим всичко възможно да осигурим присъствието му. А докато се занимаваме с това, вие ще останете под наше наблюдение.

— Ще бъда арестуван?

— Не ме разбрахте. В момента разследваме една изключително опасна ситуация. Казах „под наше наблюдение“, но това всъщност означава „под наша закрила“.

Барнет говореше с тих, вдъхващ доверие тон. Като прокурор трябва да е бил страхотен в съдебната зала, помисли си Килкъни.

— Желаете ли присъствието на адвоката си?

Рейни поклати глава.

— Тогава да започваме. Вие ли сте Ансън Рейни?

— Да.

— И работите в „Скай Еърспейс“?

— Да, вече дванадесет години.

— С какво се занимавате там?

— С научно-развойна дейност. Конструирам спътници.

— Запознат ли сте с дейността на „Скай Еърспейс“ в полза на правителството на САЩ, по-специално в областта на Системата за ядрена защита?

— Аз съм ръководител на конструкторския екип в тази област.

— Къде е работното ви място?

— В института в Палмдейл, който е собственост на компанията. Групата ми разполага с обособена сграда.

— Ако не греша, вашата специалност има пряко отношение към базираните в Космоса лазерни системи…

— Точно така — кимна Рейни. — Предлагаме разработка на затворена система от космически платформи с лазерни оръжия, които могат да прихващат междуконтиненталните балистични ракети още преди да са се качили в орбита.

— Възможно ли е подобно оръжие да бъде използвано за нападение например на друг обект в орбита?

— Да. Това е интегрална част от системата, която предлагаме.

— А какво ще кажете за убийство на астронавти? — попита с леден глас Килкъни.

— Моля? — объркано го погледна Рейни.

— Извинете за този въпрос — намеси със сдържано раздразнение Барнет. — Напоследък сътрудникът ми преживя доста трудни мигове… Преди да напусна Вашингтон, аз се срещнах с неколцина високопоставени служители от Министерството на отбраната. Те са запознати с вашата работа и високо я ценят. От тях научих, че в момента в Космоса не се провеждат изпитания на оръжия с лазерно насочване. Това вярно ли е?

— Ами… да… — заекна Рейни. — Точно така.

— Това означава, че „Скай“ не са извели такова оръжие в орбита, защото, ако е обратното, вие като негов конструктор трябва да сте уведомен… Така ли е, господин Рейни?

Домакинът не отговори, а очите му се местеха по лицата на тримата мъже.

— Така ли е, господин Рейни? — повтори въпроса си Барнет.

— Вижте, аз работя върху секретни проекти — промърмори Рейни и се сви на дивана. — Вие сте от ЦРУ и знаете какво означава това. Ако говоря за работата си, като нищо ще свърша в затвора!

— Уверявам ви, че всички присъстващи тук са проверени и имат право на достъп до секретна информация.

— Откъде мога да бъда сигурен?

— Добре, прав сте. Мисля, че ако ми дадете няколко минути, ще мога да ви успокоя.

Барнет се насочи към вратата и извади мобилен телефон от джоба си.

— Как загина баща ви? — подхвърли Килкъни.

— Баща ми ли? — озадачено го погледна Рейни, който очевидно не беше свикнал на резки промени в темата на разговор.

— Гледам парадната униформа, медалите и знамето. Трябва да е бил истински войн.

— Такъв беше. Целият му живот премина във флота. Загина при нападението срещу американските казарми в Бейрут. Служил е и във Виетнам.

— Това ли е причината да работите в областта на отбраната?

Рейни кимна.

— Не ме взеха в армията поради вродена аномалия в сърдечната дейност — промърмори той. — Баща ми даде живота си за родината и аз реших, че трябва да направя нещо в негова памет.

Барнет се върна с обемисто куфарче „Халибъртън“, сложи го на масата и щракна ключалките. Капакът му отвътре представляваше екран с течен кристал, а в долната му част имаше клавиатура и други уреди. Издърпа късата антена и я насочи към прозореца.

— Нали юг е натам?

— Да — кимна домакинът.

Директорът на ЦРУ нагласи антената, седна на дивана до Рейни и започна да набира дълга поредица от цифри. От куфарчето се разнесоха писукания — от онези, които издават факс апаратите, когато „се ръкуват“, след това всичко утихна.

На екрана изплува гербът на Белия дом, заменен от физиономията на Дарси Оутс на фона на някакъв кабинет.

— Готови ли сте, директор Барнет? — попита президентският съветник по въпросите на националната сигурност.

— Да, всичко е наред. Благодаря за бързата реакция.

— За това ще поговорим по-късно.

Оутс стана от мястото си и излезе от обхвата на камерата, а на мястото й се появи фигурата на президента. Ченето на Рейни увисна от изненада.

— Господин президент — почтително рече Барнет. — Тук съм в компанията на Ансън Рейни.

— Виждам — отговори държавният глава с характерния си тексаски акцент. Беше облечен в официален смокинг. — Познахте ли ме, господин Рейни?

— Да, сър.

— Прекрасно. Когато съм облечен по този начин, малко хора го правят. Мисля, че причината е във вратовръзката… Информираха ме, че изпитвате известни колебания по отношение на въпросите на Джаксън, свързани с националната сигурност.

— Ами…

— Позволете да ви помогна. Съединените американски щати не разполагат с оръжия в Космоса и не са оторизирали никого да прави това от тяхно име. Конгресът и Министерството на отбраната не са отпускали средства за такава дейност и не предвиждат да го правят в бъдеще. Дълбоко грешите, ако си въобразявате, че отказвайки да отговаряте на въпросите на господин Барнет, вие допринасяте за националната сигурност на страната. Директор Барнет и неговите сътрудници разполагат с пълното ми доверие и бих се радвал, ако получат и вашето.

Докато траеше тази тирада, Барнет не отделяше очи от лицето на Рейни. Човекът изглеждаше преобразен.

— Благодаря ви, сър — промълви той. — Мисля, че тези думи са напълно достатъчни.

Президентът кимна й екранът избледня.

— Т-току-що говорих с президента! — заекна от вълнение Рейни.

— Нещо, с което аз не мога да се похваля — рече Грин.

— Аз също — добави Килкъни. — А сега, след като разбрахте, че сме от добрите, отговорете на въпроса. Има ли в орбита оръжие, изстреляно от „Скай Еърспейс“?

— Да.

— През януари 2001-ва с помощта на фалшив спътник? — любопитно добави Грин.

— Откъде знаете?

Грин вдигна ръка и напомпа бицепса си.

— Йес! — тържествено изръмжа той. — Наистина съм най-добрият!

— Ще имаш време да празнуваш — охлади го Барнет. — За какъв вид оръжие говорим, господин Рейни?

— За химически лазер, работещ на базата на деутерий, водороден флуорид и хелий. Той е нашето предложение за Системата за противоракетна отбрана, финансирана от Министерството на отбраната — или поне аз така си мисля…

— Кой друг е запознат с вашата работа?

— Извън конструкторския екип — само Си Джей Скай и Оуън Моу, който отговаря за проектите на военното министерство. Както вече споменах, ние работим отделно от останалите департаменти на компанията… — Рейни се извърна към Грин и попита: — Как разбрахте това?

— Не беше лесно — поклати глава Грин. — Оръжието е оборудвано със стелт технология, нали?

— Да. Проектирахме „Зевс-1“ с почти нулева радарна видимост. Може да бъде засечен само когато разгърне слънчевите си панели.

— Това обяснява защо се появява периодично на екрана, след което изчезва — кимна Грин.

— Но защо изобщо го търсите?

— Защото беше използван за убийството на шестима астронавти на борда на „Либърти“ — отвърна Килкъни.

— Пресвети Боже! — ахна Рейни.

— И това не е първият подобен случай — добави Килкъни. — Според нас е унищожил десетки космически обекти.

— Не разбирам — объркано поклати глава Рейни. — Кой би си позволил подобно безумие? По каква причина?

— Парите — отвърна Килкъни. — Става въпрос за пазар, на който циркулират милиарди долари. Готов съм да се обзаложа, че „Скай Еърспейс“ разполага с готов заместник за всеки спътник, който изчезне от орбита. Как бихте постъпили, ако сте мобилен оператор и спътникът ви излезе от строя? Ще чакате месеци за нов, докато клиентите ви протестират, или още по-лошо — бягат при конкуренцията? Не, вие ще подпишете договор със „Скай“ и ще благодарите на провидението, че тя ви предлага именно онези честоти, които ви интересуват. Това е много близо до перфектното престъпление. Трудно за разкриване, още по-трудно за разследване. В крайна сметка жертвите плащат, за да им помогнете, а останалото се покрива от застраховките. Гениално!

— Можете ли да ни помогнете да открием „Зевс-1“? — попита Барнет.

— Не. Системата е проектирана по начин, който изключва достъпа до информацията по управлението и контрола. След като вдигнахме птичката в орбита, моят достъп беше ограничен до наблюдение на бордовите системи — нещо, което мога да правя и оттук…

— Покажете ни! — заповяда Килкъни.

Рейни ги въведе в домашния си офис, чието ниво на технологично оборудване впечатли дори Грин. За да улесни работата му, компанията му беше предоставила високоскоростна фиброоптична линия, която го свързваше директно с вътрешната й компютърна мрежа.

— „Зевс-1“ е прототип — обясни Рейни, докато сърфираше в мрежата. — Това дава възможност за изпробване на редица системи, които да бъдат внедрени при редовното производство. С цел постоянна диагностика той е програмиран да изпраща всекидневен отчет на статута си. Обикновено преглеждам тези отчети в края на месеца и си правя заключение за работата на системите. Сега ще извадя последния отчет…

— От тях можете ли да разберете какви задачи е изпълнявал „Зевс-1“? — попита Килкъни.

— Конкретно не. Мога да кажа дали спътникът е бил придвижен, или е стрелял, но не знам кога, къде и по какво. Ще регистрирам понижение в количеството на горивото или лазернообразуващата смес, което е свидетелство за някакви действия… — Рейни замълча, за да оцени информацията, която се появи на екрана. — Тази птичка се приближава до края на полезния си живот…

— Какво означава това?

— Погледнете тук — промърмори Рейни и посочи колонка химически символи — Не, He32 и NF3, под която се подреждаха множество цифри.

— Горивото за лазера? — подхвърли Килкъни.

— Да. Количеството му значително намалява. Същото се отнася и за твърдото гориво, използвано за придвижване. Бих казал, че след още една стрелба нещата ще приключат.

— Но още една стрелба ще бъда предостатъчна за унищожението на МКС и екипажа й, нали? — горчиво подхвърли Килкъни.

Рейни пребледня и смутено поклати глава:

— Извинете ме, ако тези думи са прозвучали безсърдечно. Но аз съм свикнал да приемам проекта като една сложна компютърна игра, при която сваляме ракетите на противника, преди да са ударили нашите градове. Дори през ум не ми е минавало, че…

— Не сте допускал подобно нещо, а? — подхвърли Грин.

Рейни кимна и заби поглед в лицето на Килкъни.

— Казахте, че „Зевс-1“ е бил използван за убийството на шестима астронавти на „Либърти“, но според медиите на борда на совалката са били седем души…

— Грешка на езика — би отбой Килкъни.

— Едва ли. Опасенията ви, че „Зевс-1“ може да атакува орбиталната станция, вероятно имат своите основания.

Килкъни хвърли кос поглед към Барнет. Да му кажа ли? Директорът на ЦРУ кимна в знак на съгласие.

— Един от астронавтите на „Либърти“ е оцелял след атаката. Видял е всичко, записал го е на видео, а след това по някакъв начин е успял да се добере до МКС, преди да му свърши кислородът.

— Пресвета Дево! — смаяно се облещи домакинът.

— Господин Рейни — започна с твърд и натежал от авторитет глас Барнет. — Изхождайки от инцидента с „Либърти“, ние имаме всички основания да се опасяваме, че ако научи за наличието на свидетел на престъплението, вашата работодателка ще направи всичко възможно да го премахне. А тъй като вие вече сте запознат с тази информация, трябва да направите всичко възможно да ни помогнете.

— Трябва да спрем Скай, преди отново да използва това оръжие — добави Килкъни. — Дори и за последен път…

— По дяволите! — простена Рейни. — Това изобщо не е така!

— В смисъл? — втренчено го погледна Грин.

— Тя разполага с възможност за още стотици изстрели, а не само за един!

— Но нали току-що казахте, че горивото на спътника свършва?

— Това е така, но само преди седмица завършихме „Зевс-2“ и го предадохме за изпитания. След два дни ще го вдигнат в орбита.

— Откъде? — напрегнато попита Килкъни.

— От Тихия океан.

Килкъни го изгледа така, сякаш беше чул несполучлива шега.

— Той говори сериозно — рече Грин. — „Скай Еърспейс“ действително изстрелва ракетите си от една точка в океана, която се намира на около хиляда и четиристотин морски мили от Хавайските острови, точно на екватора. За целта използват модифицирана петролна платформа.

— В момента „Акватус“ и площадката за изстрелване са там — добави Рейни. — А също и Скай, която никога не пропуска изстрелване и се появява в рамките на 72-часовия каунтдаун^[1].

— Не можем да допуснем второ оръжие в орбита! — отсече Барнет.

— В такъв случай дайте да изпратим един самолет да бомбардира гадното приспособление! — погледна го Килкъни.

— Не можете! — простена Рейни. — „Акватус“ ще остане залепен за площадката до последния момент, а на борда му има над триста души!

— Ще я ударим, след като се оттегли — настоя Килкъни. — Няколко секунди са достатъчни.

— Не става! — извика Рейни. — Проблемът не е във взривяването на ракетата носител, а в самия спътник! За разлика от предшественика си, той е далеч по-мощен.

— Което е още една причина да го унищожим, преди да излети в Космоса.

— Нямах предвид лазера, а ядрения реактор, който задвижва спътника — въздъхна Рейни. — Ако го взривите, ще замърсите огромна площ от океана и със сигурност ще избиете всички, които се намират на борда на „Акватус“.

— Мисля, че е прав, Нолън — замислено каза Грин. — Взривяването на ракетата ще доведе до екологична катастрофа с непредвидими последици.

— Господа, предстои ни да решим две задачи, категорични и ясни — решително се намеси Барнет. — Първата е да попречим на Си Джей Скай отново да използва оръжието в орбита. А втората — да предотвратим изстрелването на второ.

— Но Скай вече е там, насред океана! — възрази Рейни. — Как ще я спрете?

— Има само един начин — усмихна се Килкъни.