Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (68)

Битката при Зама

32.

Преговорите*1 не довели до мир и след като се върнали при своите, пълководците съобщили, че напразно било потърсено разрешение с приказки — нужно било то да се намери с оръжие и да стане това, което боговете повелят. Щом пристигнали в лагера, известили на войниците да готвят две неща — оръжието и сърцата си — за решително сражение и ако щастието е на тяхна страна, не в един ден, а завинаги щели да бъдат победители. Дали Рим или Картаген ще издава закони на народите, щяло да се узнае още преди да дойде утрешната нощ, защото не Африка и не Италия, а целият свят щял да бъде възнаграждение за победителя. Ала колкото голяма щяла да бъде победата, толкова голяма била и опасността за тези, които загубят битката, защото както за римляните не се откривала никаква възможност за бягство на чуждата и непозната земя, така и за Картаген разбиването на последната му войска без съмнение означавало незабавна гибел.

На следващия ден в тази битка между двата най-могъщи народа начело стояли двама преславни пълководци, две най-силни войски, които през този ден щели или да погубят, или да увенчаят голямата слава, добита преди. И така, едновременно надежда и страх свивали сърцата им, докато обсъждали ту своята, ту вражеската войска, повече на око, отколкото чрез зряло размишление, мерели силите, и нещата им се стрували веднъж радостни, веднъж тъжни. Това, върху което самите воини не се замисляли, вождовете им го внушавали, за да ги подбудят и насърчат. Картагенецът припомнял, че 17 години войната се е водила на италийска земя, че толкова римски вождове и войски били разбити, и на всеки описвал собствените му подвизи, когато отличилият се войник си спомнел за някоя битка. Сципион пък напомнял за сраженията в Испания и неотдавнашните в Африка, и за признанието на враговете, че уплашени, не могли да не молят за мир, но не могли и да го спазват поради присъщото вероломство на душите си. При това изопачил думите на Ханибал, изречени насаме и откровено, и ги предал както му било угодно. Посочил, че когато тръгвали на бой, боговете им пратили същите предзнаменования, с каквито техните бащи се били сражавали при Егатските острови*2, предрекъл, че е дошъл краят на войната и страданията, че плячкосването на Картаген и завръщането у дома, в родината, при родители, деца и съпруги, при домашните богове — всичко това е в ръцете им. Тези неща говорел гордо и с такъв радостен вид, сякаш действително вече е победител.

33.

После построил първи хастатите, след тях принципите и завършил с последната редица на триариите. Наредил кохортите в несгъстен строй, всяка под своето знаме, а манипулите раздалечил една от друга, за да има такова разстояние, че като преминат слоновете на враговете, изобщо да не разбъркват редиците. На левия фланг поставил италийската конница начело с Лелий, който по-рано бил легат при него, а от тази година — квестор, какъвто станал по решение на сената без жребий. На десния фланг разположил Масиниса и нумидийската конница. Пътеките, които се отваряли между манипулите на антесигнаните, изпълнил с лековъоръжени войници, така наречените велити, със заповед, при нападението на слоновете, да изтичат зад правите редици или на десния и левия фланг, та по този начин, като се разбягат и присъединят към антисигнаните, да освободят място, в което да хвърлят от две страни копията върху животните.

Ханибал сложил най-отпред 80 слона, за да предизвикат ужас — толкова, колкото никога по-рано не бил имал; след това наредил съюзническите войски на лигурите и галите, към тях добавил балеарците и маврите, а във втората редица оставил картагенците, африканците и македонския легион. Накрая на известно разстояние построил резервната част от италийски войници, предимно брутни, повечето от които го последвали, когато се оттеглил от Италия, по-скоро насила и по принуда, отколкото по своя воля. Сам наредил конницата на фланговете: картагенците заели левия, а нумидийците — десния. Във войската му различни неща служели за насърчение на толкова хора, които се различавали помежду си и по езика, и по обичаите, и по законите, и по оръжието, и по дрехите и външния си вид, и по това за какво воюват. На съюзническите войски била обещана незабавна и пребогата награда от плячката: галите горели от традиционната си омраза към римляните; на лигурите, доведени от най-стръмните планини с надежда за победа, били обещани тучните полета на Илирия; нумидийците и маврите били сплашени с бъдещата неограничена власт на Масиниса. На едни внушавал надежда, на други страх, а картагенците като възнаграждение щели да получат опазените крепостни стени на своята родина, семейните светилища, гробовете на предците, децата и родителите си, треперещите си съпруги. Те не можели нито да се страхуват, нито да се надяват на нещо по-малко — очаквала ги или гибел и робство, или господство над света.

Докато пълководецът говорел тези неща на картагенците, а вождовете на отделните части ги разпространявали сред своите съотечественици и по-голямата част чрез преводачи достигала до разноезичното множество, изведнъж роговете и тръбите на римляните изсвирили и гръмнал такъв вик, че слоновете уплашени се обърнали срещу своите, но най-вече срещу левия фланг, където били маврите и нумидийците. След това Масиниса лесно всял ужас сред обърканите войници и лишил тази страна на строя от защитата на конниците. Обаче няколко слона не се уплашили и като се спуснали към врага, сред редиците на велитите, нанесли големи щети въпреки многобройните си рани. Велитите, за да не бъдат смазани, отскочили към манипулите и откривайки път на слоновете, започнали да хвърлят копията си по тях от двете страни. Антесигнаните също не спирали да ги замерят със своите, докато, набучени отвсякъде с копия, слоновете били изгонени от римския строй и този път обърнали в бягство своите на десния им фланг — при това там; била конницата на самите картагенци. Като забелязал объркването на враговете, Лелий увеличил паниката им.

34.

Оголена и от двете страни от конница, пуническата армия нападнала с пехота, но вече нито по сили, нито по дух била равностойна. Към изложеното дотук се прибавя и едно малко обстоятелство, но с голямо значение по време на битка — викът на римляните бил единогласен, по-силен и по-страшен, а виковете на врага били несъзвучни, съставени от различните езици на много народи. От друга страна, поради тежестта на въоръжението, прибавена към собствената тежест на войниците, напиращи срещу врага, римската войска притежавала по-голяма устойчивост в бой, докато, напротив, атаката на картагенците се отличавала повече с подвижност и бързина, отколкото с мощ. И така при първото стълкновение римляните отблъснали вражеската войска. След това настъпили стремително, блъскайки с щитове отстъпващите, и дълго напредвали сякаш без отпор на фланга, защото, щом почувствували, че войската е отместена, последните също напирали зад първите, а това само по себе си прибавяло голяма сила за отблъскването на врага. От страна на неприятеля разположените във втората редица африканци и картагенци не само не помогнали на съюзниците си, които се огъвали, но дори отстъпили, опасявайки се, че ако се съпротивляват упорито, врагът може да се нахвърли върху тях, след като избие първите. Ето защо съюзниците се обърнали внезапно и се втурнали да потърсят спасение във втората редица, но когато не били приети от своите, те ги нападнали, гневни, че и преди не получили подкрепа, и сега не били приети в редиците им. Така се завързали почти две битки там, защото картагенците били принудени да влязат в ръкопашен бой едновременно с враговете и със съюзниците си. Все пак приели в строя тези, които не били толкова объркани и разгневени, но когато сгъстили редиците, те били изтласкани извън битката във фланговете и празното пространство около лагера, за да не се разстройва цялостният и непокътнат строй с войници, уплашени от бягството и раните.

Мястото, където преди стояли съюзническите войски, сега било покрито с толкова купчини трупове и оръжие, че било дори по-трудно да се премине през него, отколкото през сгъстените редици на врага. Хастатите, които вървели най-отпред на римския строй, се насочили, всеки както можел, срещу враговете през грамади от трупове и оръжие и реки от кръв, а знамената и редиците им се разпръснали. Когато принципите видели безпорядъчния строй пред себе си, техните знамена също започнали да се колебаят. Виждайки това, Сципион заповядал да свирят отбой на хастатите и след като ранените били извадени в ариергарда, изтеглил принципите и триариите по фланговете*1, така че строят на хастатите в средата да бъде по-сигурен и устойчив. Така започнали битката отново и несъмнено отивали срещу истинските си врагове — равни и по вида на оръжието, и по опитност в сражение, и по славата за извършените подвизи, и по надеждата и страха, с които се сражавали. Ала римляните били по-многобройни и с по-висок дух, защото вече били разгромили конниците и слоновете, и се сражавали срещу втората редица, след като първата била разбита.

35.

Върналите се навреме Лелий и Масиниса, след като надалеч преследвали разбитите конници, ударили врага в гръб. Тъкмо това нападение на конниците объркало враговете. Мнозина били убити, обкръжени в строя, други загинали, докато бягали на всички посоки около лагера, след като конницата завладяла цялото пространство. В този ден паднали над 20 000 картагеици и техни съюзници и почти толкова били пленени заедно със 132 бойни знамена и 11 слона. Победителите загубили около 1500 души.

Измъквайки се в суматохата, Хапибал препуснал с неколцина конници към Хадрумет, след като вече всичко бил опитал — най-напред в построяването, а сетне и в битката, преди да напусне бойното поле. Дори Сципион признал, както и всички, които са вещи във военното изкуство, че е достойно за похвала изключителното умение, с което Ханибал подредил войските в този ден: най-отпред слоновете, чийто яростен устрем и неудържима мощ трябвало да попречат на римляните да следват знамената си и да спазват бойния ред, което било и най-голямата надежда на Хапибал; после пред редицата на картагенците построил съюзническите войски, за да нямат свободен път за бягство тези мъже, събрани от смесицата на всякакви народи и задържани не от дълга, а от наградата — същевременно те трябвало да понесат първоначалното въодушевление и устрем на врага, да го намалят и ако не друго, поне да изхабят със своите рани вражеското оръжие, та тогава, в решителния момент, картагенците и африканците да удържат победа, тъй като, равностойни по всичко останало, те щели да се сражават невредими срещу ранен и изтощен противник; италийците, отдалечени на същото разстояние, поставил в последната редица, защото не било сигурно дали са съюзници или врагове. След като се провалило като че ли последното усилие на храбростта, Ханибал потърсил убежище в Хадрумет. Оттам, повикан в Картаген, се върнал на тридесет и шестата година, откакто като момче бил тръгнал, и признал в курията, че е победен не само в битката, но и във войната, и че единствената надежда за спасение е да се измоли мир.