Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (38)

Хораций Коклес

10.

Когато враговете*1 приближили, римляните, кой както могъл, се преселили от полетата в града; самият град бил осеян с постове. Едни места изглеждали защитени от градските стени, други — от течението на Тибър: единствено мостът, построен върху колове*2, насмалко щял да даде път на неприятелите, ако не се намерил един мъж на име Хораций Коклес; в него намерила този ден опора съдбата на римския народ. Той, поставен по волята на случая на пост при моста*3, след като видял, че Яникулум е превзет с внезапен пристъп и враговете се спускат тичешком от него, а обезумялото от страх множество захвърля и оръжие, и боен строй, той, хващайки бягащите един по един, заставайки насреща им и заклевайки ги в името на богове и хора, им внушавал, че напразно изоставят постовете и бягат; ако оставели на враговете достъп откъм гърба си, скоро щяло да има повече неприятели на Палатина и Капитолия, отколкото на Яникулум. Увещавал ги, повелявал им да разрушат моста с огън, с меч, с каквото и да е: той сам, доколкото един човек можел да им се опре, щял да отбива атаката на враговете.

Сетне решително се отправил към подстъпите на моста, изпъквайки сред гърбовете на отстъпващите пред сражението, насочил готовото си за бой оръжие към враговете, които били поразени от чудото на храбростта му. Все пак срамът задържал с него още двама — Спурий Ларций и Тит Херминий, и двамата прочути с род и дела. Заедно с тях за кратко време издържал първата буря на нападението и най-яростната част от сражението; след като останала незначителна част от моста и се чули виковете на онези, които го разрушавали, призоваващи ги да се оттеглят, той накарал двамата да се приберат на сигурно място. Тогава, мятайки заплашителни и страшни погледи към етруските първенци, той почнал ту да ги предизвиква поотделно, ту да ги ругае целокупно: „Роби на надменните си царе, забравили за своята свобода, идвате да посягате на чуждата!“ Известно време етруските се колебали, поглеждайки се един друг с мълчалива подкана да започнат сражението; най-сетне чувството на срам раздвижило редиците им и като надали вик, обсипали отвсякъде с копия и стрели единствения си враг. Тъй като всичките заседнали в щита, който Коклес държал пред себе си, а той с не по-малко упорство продължавал да удържа моста, запънал непоклатимо нозе върху него, враговете решили да го изтласкат с устремно нападение, и ето че изведнъж трясъкът на падащия мост, съпроводен с тържествуващ възглас на римляните, задето така бързо успели да свършат работата, възпрели нападението на обзетите от страх врагове. Тогава Коклес се провикнал: „Теб, свещени татко Тибъре*4, те моля да приемеш благосклонно във водите си войника и неговото оръжие.“ Като изрекъл тези думи, скочил в Тибър с цялото си въоръжение и доплувал до своите невредим въпреки многото хвърлени подире му стрели, дръзнал да извърши подвиг, за който бъдещите поколения щели повече да разказват, отколкото да вярват.

Държавата му била признателна за великата доблест, поставили му статуя на комиция: дадена му била толкова земя, колкото могъл да очертае с бразда за един ден. Сред обществените почести изпъквала също и личната почит и благодарност на римските граждани; въпреки големия недоимък всеки един го подпомогнал с нещо в ущърб на запасите си, лишавайки се сам от своето препитание.