Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (47)

Римляни и латини

3.

Макар че нямало никакви съмнения относно отцепването на съюзниците и латинския народ*1, все пак римляните извикали в Рим десет латински първенци и като се престорили на загрижени за самнитите, изложили пред тях своите искания. По това време латините имали двама претори*2 — Луций Аний от римската колония Сеция и Луций Нумизий от Цирцеи, също римска колония*3, — които подтикнали към оръжие не само Сигния, Велитра и другите римски колонии, но дори и волските; решили тях двамата да ги призоват поименно. Никой не се съмнявал за каква работа ги викат; затова, преди да се отправят към Рим, преторите свикали събрание и обявили, че са призовани от римския сенат, съобщили въпросите, за които предполагали, че ще разискват с тях, както и отговорите, които смятали да дадат.

4.

След като били изказани най-различни мнения, думата, взел Аний: „Макар че самият аз изложих пред вас какво мисля да отговорим на римляните, все пак смятам, че за нашето благополучие е по-важно да решим какво да правим оттук нататък, отколкото какво да говорим; първо нека изясним решенията си, а после ще бъде лесно да нагодим думите към делата. Щом сега, под прикритието на съюзническия договор, уж равноправни, ние сме способни да понасяме това робство, какво ще ни струва да предадем сидицините и да се подчиняваме не само на заповедите на римляните, но дори и на самнитите, да отговорим в римския сенат, че още при първия знак от тяхна страна ние ще сложим оръжие! Ако обаче в крайна сметка желание за свобода терзае душите ни, ако договорът, ако съюзничеството означават действително равноправие, ако сега можем да се гордеем с нещо, което преди смятахме за позор — кръвното ни родство с римляните, ако нашата войска е такъв съюзник на римляните, че с нейното присъединяване те биха удвоили силите си, такъв съюзник, че не биха искали ние, латините, да научаваме последни за взети вече решения, турящи начало или край на войни, участници, в които сме и ние, ако е така, защо да няма равноправие във всичко? Защо единият консул да не бъде от латините? Откъдето произлиза част от силата, там трябва да бъде и част от властта. Това, че ние се съгласихме Рим да бъде столица на Лациум, само по себе си, разбира се, не е кой знае колко важно за нас; но за да започне да изглежда важно, ние трябваше да проявим голямо търпение. И ако сте се надявали, че все някога ще настъпи времето да споделим властта и да станем господари на свободата си — ето, това време е дошло, дало ви го е вашето мъжество и благосклонността на боговете. Вие изпитахте тяхното търпение, като им отказахте военна помощ. Нима някой се съмнява, че те не са се разгневили, когато ние премахнахме един порядък, установен отпреди повече от 200 години*1? Все пак понесоха и това огорчение. Ние по наше желание водихме война с пелигните; римляните, които по-рано дори не ни даваха правото сами да защитаваме собствените си земи, сега изобщо не се намесиха. Те научиха, че покровителствуваме сидицините, че кампаните преминаха от тяхна на наша страна, че подготвяме войска срещу техните съюзници самнитите, но въпреки това не излязоха срещу нас. Откъде у тях такова спокойствие, ако не от съзнанието каква е нашата и каква — тяхната сила? От надеждни свидетели зная, че когато самнитите се оплакали от нас, от отговора на сената станало ясно: дори самите те вече не настояват властта над Лациум да принадлежи изцяло на Рим. Само поискайте, и ще владеете това, което те мълчаливо ви отстъпват. Ако страх възпира някого от вас да произнесе това — ето, аз самият заявявам, че не само пред римския народ и сенат, но дори пред самия Юпитер, който царува на Капитолия, ще кажа открито: ако искат да бъдем в договор и съюз с тях, единият консул и част от сената трябва да бъдат избрани от нас.“

Тъй като той не само яростно убеждавал, но и обещавал всичко това, събранието с шумно одобрение му дало правото да действува и говори всичко, което по негова преценка щяло да бъде от полза за Латинския съюз.

5.

Когато пристигнали в Рим, получили възможността да се явят пред сената на Капитолия. Там, след като консулът Тит Манлий от името на сенаторите се обърнал към тях с искането да не обявяват война на римските съюзници самнитите, Аний, който се държал като победител, превзел с пристъп Капитолия, а не като пратеник, защитен от международното право, заявил: „Най-сетне дойде времето, когато ти, Тит Манлий, и вие, сенатори, вече не можете да преговаряте с нас за властта, понеже би трябвало да виждате, че с благосклонността на боговете сега Лациум е силен и с войниците, и с оръжията си, самнитите са победени във войната, сидицините и кампаните станаха членове на нашия съюз, дори волските се присъединиха към нас; вашите колонии също предпочитат латинската власт пред римската. Но тъй като вие още не се решавате да сложите край на безсилното си царуване, ние, въпреки че можем с оръжие да освободим Лациум, все пак ще отдадем заслуженото на кръвното ни родство с вас и ще се съгласим условията за мир да са еднакви и за двата народа, понеже волята и на безсмъртните богове бе силите да бъдат изравнени. И така, единият консул трябва да се избира от Рим, а другият — от Лациум; сенатът трябва да се състои от представители на латини и римляни поравно, да се създаде една държава, един народ; и за да бъде центърът на властта един и името на всички едно — понеже за доброто и на двата народа е необходимо една от двете страни да направи отстъпки, — нека вашата родина да има предимство в това и всички ние да се наричаме римляни.“

По волята на съдбата се случило тъй, че и сред римляните имало един също толкова необуздан човек — консулът Тит Манлий, който дотолкова не можал да сдържи гнева си, та казал ясно на всеослушание, че ако сенаторите бъдат обхванати от безумието да приемат условията на този сетинец, той ще дойде в сената, препасан с меч, и ще съсече със собствената си ръка всеки латин, когото види в курията. И като се обърнал към статуята на Юпитер, се провикнал: „Чуй тези престъпни думи, Юпитере! Чуйте, божества на човешкото и божественото право! Нима ти, Юпитере, пленен и насилен в собствения си осветен храм, ще наблюдаваш в него да се разпореждат чужденци? Латини, нима такъв договор сключи римският цар Тул с вашите предци албаните, а по-късно Луций Тарквиний — с вас? Не си ли спомняте битката при езерото Регил? Нима дотам сте забравили вашите стари погроми и нашите благодеяния към вас?“

6.

Когато, както гласи преданието, към гневните думи на Манлий се присъединило възмущението на сенаторите, срещу многобройните молби на консулите, които призовали боговете за свидетели на сключените съюзни договори, се разнесъл гласът на Аний, изпълнен с пренебрежение към божествената сила на римския Юпитер. Но когато, силно ядосан, се втурнал с бързи стъпки вън от преддверието на храма, той се спънал, полетял надолу по стълбите и като наранил тежко главата си в една скала, останал да лежи безчувствен. Понеже не у всички историци се среща твърдението, че той е умрял, нека и аз да оставя спорна тази случка, както и това, че в момента, когато се засвидетелствувало нарушаването на договора, със силен грохот се разразила буря; така че това може да е истина, но може и да е измислица, подходяща да покаже гнева на боговете. Когато Торкват, упълномощен от сената да изпроводи пратениците на латините, видял лежащия Аний, извикал така, че гласът му бил чут еднакво ясно и от народа, и от сенаторите: „Всичко е наред! Боговете започват тази справедлива война! Има небесен закон. Има те и теб, всемогъщи Юпитере! Ненапразно ти посветихме този храм, татко на богове и на хора! Какво се бавите, квирити, и вие, сенатори, та не грабвате оръжие, когато боговете ни предвождат? Тъй ще бъдат прострени от мен легионите на латините, както лежи сега пред вас техният пратеник!“

Думите на консула, приети възторжено от народа, разпалили до такава степен духовете, че на тръгване пратениците били защитени от яростта и гнева на хората повече с усилията на магистратите, които ги придружавали по заповед на консула, отколкото от международното право. Сенатът също одобрил войната; консулите сформирали две войски, прекарали ги през земите на марсите и пелигните*1, а след като към тях се присъединила и войската на самнитите, те разположили лагера си край Капуа, където вече се намирали латините и съюзниците им.

Тук, според преданието, по време на нощната почивка и на двамата консули се присънил образът на мъж, по-величествен и достолепен, отколкото на обикновен човек, който казал, че подземните богове и майката земя искат от едната страна военачалника й, а от другата — цялата й войска. На онази войска и народ, чийто пълководец обрече противниковите легиони, а наред с тях и себе си на боговете, ще принадлежи победата. Когато консулите споделили помежду си видяното през нощта, решили да принесат жертва, за да умилостивят гнева на боговете, а също и един от двамата да изпълни съдбовното предсказание, ако вътрешностите на жертвените животни потвърдят предвещаното от съня. Когато отговорите на гадателите съвпаднали с обзелата вече душите им мълчалива увереност в намесата на боговете, те свикали легатите и трибуните и опасявайки се, че доброволната смърт на единия консул може да подплаши войската в боя, разкрили им волята на боговете, а после се споразумели, че ако на някое крило римската войска започне да губи, на него и ще се жертвува консулът в името на римския народ и квиритите. На събранието било изказано мнението, че ако някога някоя война е била ръководена с особена строгост и суровост, то именно сега е моментът воинската дисциплина да бъде съблюдавана според предишните нрави. Тяхната загриженост се изостряла и от това, че трябвало да воюват срещу латините, с които си приличали по език, обичаи, вид на въоръжението и преди всичко по устройство на войската: войници от войници, центуриони от центуриони, трибуни от трибуни по нищо не се различавали, а освен това били служили заедно в едни и същи гарнизони, често пъти дори в едни и същи отделения. И за да не би войниците да се объркат, консулите заповядали никой да не се сражава срещу врага извън бойния строй.