Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (48)

Суровостта на един римски баща

7.

Случайно сред началниците на турмите, разпратени на всички страни за разузнаване, бил и Тит Манлий, синът на консула, който заедно с конниците от своята турма се изкачил над вражеския лагер и се оказал само на един хвърлей от най-близкия пост. Там били конниците от Тускулум, предвождани от Гемин Меций, прочут сред своите както с рода, така и с делата си. Когато той разпознал римските конници и отличаващия се сред тях консулски син, който ги предвождал — понеже те всички, а особено знатните, се познавали помежду си, — той казал: „Нима вие, римляни, ще воювате с латините и съюзниците им само с една турма? Ами какво ще правят тогава консулите, какво ще правят двете консулски войски?“ — „Ще пристигнат навреме — отвърнал Манлий — и заедно с тях ще бъде и самият Юпитер, свидетелят на потъпканите от вас съюзни договори, чиято сила е по-голяма от тази на хората. Ако при езерото Регил ние се бихме, докато вие се предадохте, то и сега ще се постараем нашият боен строй и сражението с нас да не ви бъдат твърде по сърце.“ Тогава Гемин смушкал коня си и излязъл малко пред своя отряд, за да обяви: „Искаш ли тогава да се биеш с мен, докато се наканите най-сетне да придвижите насам войската си, та от изхода на двубоя между нас двамата да се види колко много латинският конник превъзхожда римския?“

Може би гняв, може би срам да се отклони от сражението, а може би непобедимата сила на съдбата разпалили смелия дух на младежа. Забравил бащината заповед и консулското нареждане, той се хвърлил стремглаво в тази битка, в която нямало голяма разлика дали ще победи, или ще бъде победен. Всички конници се оттеглили настрана също като за зрелище, а на освободеното между войските поле двамата пришпорили един срещу друг конете си; втурнали се с насочени за нападение копия, но при сблъсъка копието на Манлий преминало над шлема на врага, а копието на Меций — покрай шията на коня. Като обърнали конете за второ нападение, Манлий пръв успял да повтори удара си и забил острието си между ушите на коня. Усетил болката от нанесената му рана, конят се изправил на задните си крака, разтърсвайки силно глава, и съборил ездача си, който, докато се надигал от тежкото падане, подпирайки се на копието и щита си, бил пронизан със страшен удар през врата, така че желязото, преминало през ребрата му, го приковало към земята. След като свалил доспехите от падналия враг, Манлий препуснал към своите и съпроводен от ликуващата турма, потеглил към лагера, а оттам се отправил към баща си в палатката на пълководеца, без да знае какво ще му донесе съдбата и бъдещето и какво е заслужил — похвала или наказание. „За да вярват всички, татко — казал той, — че действително съм от твоята кръв, аз, предизвикан на бой, ти нося тези коннически доспехи, свалени от убития от мен враг.“

Веднага щом чул това, консулът обърнал гръб на сина си и заповядал на тръбача да свири сбор на войската. Щом всички се събрали, той започнал: „Понеже ти, Тит Манлий, нито се подчини на консулската заповед, нито почете авторитета на баща си, а въпреки моята забрана започна битка с врага извън бойния строй и в степен, отговаряща на твоето положение, наруши воинската дисциплина, на която до този момент се крепи римската държава, та ме докара до такова положение, че съм длъжен да забравя или близките си, или държавата, то по-скоро ние трябва да бъдем наказани заради нашето провинение, отколкото държавата да бъде ощетена, заплащайки скъпо и прескъпо за нашите прегрешения. Двамата с теб ще бъдем един тъжен, но полезен пример за идната младеж. Разбира се, аз се вълнувам както от вродената ми обич към теб — моя син, така и от този безумен пример на храброст, извършен с напразната надежда за слава. Но понеже силата на консулските заповеди или трябва да бъде осветена с твоята смърт, или завинаги отхвърлена с твоята безнаказаност, аз смятам, че ако има у теб капка моя кръв, няма да откажеш нарушената от теб воинска дисциплина да бъде възстановена чрез наказанието ти. Хайде, ликторе, вържи го за кола!“

Всички останали вцепенени от тази толкова жестока заповед, а при вида на секирата, извадена като че ли срещу тях, потънали в дълбоко мълчание по-скоро от страх, отколкото от смирение. И така, замрели безмълвни в тишината, с вцепенени от смайване души, те внезапно, с бликването на кръвта от посечената глава, извисили глас и го заоплаквали толкова несдържано, че не пестели нито риданията, нито проклятията си. Тялото на младежа, покрито със завоюваните доспехи, било изгорено на клада извън лагерния вал, и то с такива военни почести, с каквито не е било съпровождано никое друго погребение. Така заповедта на Манлий не само хвърлила в страх всички присъствуващи, но и дала суров пример за бъдещите поколения.