Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (43)

Превземането на Ярим от галите

41.

Междувременно в Рим, доколкото било възможно при такова положение, били взети всички мерки за защита на крепостта. А по-възрастните, които се завърнали по домовете си, очаквали идването на враговете, твърдо решени да умрат. Тези от тях, които били курулни магистрати, седнали по средата на домовете си на кресла от слонова кост, облечени в тази дреха*1, която е най-величествена за триумфаторите и водачите на свещените колесници*2, за да умрат в отличителните знаци на предишното си положение, почетни длъжности и граждански добродетели. Според някои историци върховният понтифекс Марк Фолий изрекъл клетва, че ги обрича в името на родината и римските граждани.

Галите, понеже след изминаването на нощта се били успокоили от напрежението на битката и понеже нито предния ден имало истинско сражение на две вражи войски, нито сега били принудени да завземат с пристъп града, влезли в него без ярост и възбуда през отворената Колинска порта и като стигнали до Форума, насочили поглед към храмовете на боговете и към крепостта, която единствена била запазила боен вид. След като оставили малка охрана, в случай че някой от крепостта или от Капитолия нападне разпокъсаните им части, те се разпръснали да търсят плячка по безлюдните улици. Едни се втурнали към най-близките къщи, други се отправили към по-крайните, като че ли именно те щели да бъдат недокоснати и натъпкани с плячка. Но изплашени от самата пустота, опасявайки се, че, както се скитат, може да попаднат във вражеска клопка, те се върнали обратно до Форума и в по-близките до Форума места, струпвайки се накуп там.

Тъй като къщите на плебса били заключени, а атриумите на патрициите — отворени, галите повече се уплашили да влязат в отворените, отколкото в затворените домове. Почти благоговейно те се втренчвали в седналите в преддверията на къщите мъже — както във величествените им одежди и осанка, така и в израженията и достойнството на лицата им личало, че малко неща ги отделят от боговете. Според някои историци, докато галите стоели обърнати към тях като пред статуи, един от патрициите — Марк Папирий, — разгневен на някакъв гал, който му погладил брадата (по това време всички носели дълги бради), стоварил върху главата му скиптъра си от слонова кост. И тогава започнало клането. Всички били избити по местата им. Никой не бил пощаден след убийството на патрициите, къщите били разграбени, огънят погълнал празните домове.

42.

Но било, че не всички имали желание да разрушат града или че галските вождове били решили хем да предизвикат тук-там пожари, за да внушат ужас на обсадените в Капитолия, та по този начин привързаността им към своите домове да ги подтикне да се предадат, хем да не изгарят всички къщи, за да оцелее все нещо от града, та да имат подръка и този залог, с който да сломят враговете си. Затова през първия ден огънят блуждаел или безразборно, или надалеч, но не навсякъде, както бива в един завладян град.

Римляните, които наблюдавали от крепостта как градът се изпълва с неприятели, как те бродят из улиците му, как ту в една, ту в друга негова част възникват нови и нови поражения, не били способни не само с разума си, но дори и със сетивата си да възприемат това, което ставало. Откъдето и да достигнели вражески крясъци, ридания на жени и деца, пращене на огън и трясък на рухващи къщи, натам, ужасени, обръщали душите и очите си, поставени от съдбата като че ли за зрители на загиващата родина, оставени да защитават не някакви свои имоти, а собствения си живот. Това ги правело още по-достойни за съжаление в сравнение с всички ония, които някога са били обсаждани, защото били принудени да защитават родина, до която нямали дори достъп и да виждат как всичко тяхно попада под властта на неприятеля.

Не по-малко тревожна нощ сменила тежко прекарания ден; после нощта била последвана от неспокоен ден. Нямало нито миг, в който да не възникне гледката на някое ново нещастие. И все пак, дори затрупани и притиснати до такава степен от бедствията, те не паднали духом и затова, макар да виждали, че всичко е или сравнено със земята, или в пламъци и развалини, колкото и малко да било хълмчето, което държали в ръцете си, те го защитавали храбро като последно островче на свободата.

Понеже вече всеки ден се случвало все едно и също, те като че ли попривикнали към разрухата, като че ли откъснали от сърцата си мисълта за своите имоти и насочили вниманието си към оръжията и мечовете в десниците си, единствените отломки от тяхната надежда.

43.

Тъй като в продължение на няколко дни войната се водела безполезно само между къщите, и галите видели, че всред пепелищата и руините на покорения град не е оцеляло нищо друго, освен шепата въоръжени врагове и че никой от римляните не е стреснат от многото убийства, нито ще помисли да се предаде, без да бъде приложена сила, те решили да опитат най-крайната мярка и да нападнат крепостта. На изгрев-слънце бил даден сигнал и цялото множество се строило на Форума. След като надали боен вик и направили костенурка*1, те тръгнали под нея към стените. Но римляните не постъпили нито необмислено, нито страхливо.

При всички подстъпи към крепостта стражата била засилена, а на местата, към които се насочвало вражеското нападение, те разположили ядрото на войската и оставили неприятелят да се изкачва спокойно, смятайки, че колкото повече врагът напредва нагоре по стръмнината, толкова по-лесно ще могат да го отблъснат по наклона. Те възпряли галите почти по средата на хълма. После, спущайки се от височината, която ги понасяла като че ли неволно към неприятеля, те разбили галите сред такова клане и сеч, че никога повече нито част от тях, нито всички накуп водили сражение от такъв род.

Изгубили надежда да се изкачат силом и с оръжие, галите се заприготвили за обсада, каквато не били помислили дотогава, пък и при опожаряването те унищожили всичката пшеница в града, а житото от нивите било откарано през тези дни във Веи. След като разделили войската, решили едни да плячкосват из земите на съседните племена, а други да обсаждат Капитолия, така че опустошителите на нивите да доставят припаси на обсаждащите.

Излезлите извън Рим гали били отведени сякаш от самата съдба натам, където трябвало да бъде изпитано римското мъжество*2 — към Ардеа, където Камил живеел като изгнаник*3. Загрижен повече за участта на държавата, отколкото за собствената си съдба, осъден на бездействие по вина на богове и хора, изпълнен с негодувание и удивление къде са ония мъже, които редом с него били завладели Веи и Фалерии, които воювали винаги с по-голямо упование в храбростта, отколкото в щастието си, изведнъж дочул, че галската войска наближава и че уплашените жители на Ардеа се съвещават какво да сторят.

47.

Докато тези събития ставали във Веи*1, римската крепост и Капитолия били в голяма опасност. Галите, дали защото били забелязали следата, която бил оставил пратеникът от Веи, или пък самите те били открили при храма на Кармента удобна за изкачване скала, но през една доста светла нощ, след като изпратили първо невъоръжен човек, който да разучи пътя, потеглили нагоре, подавайки си оръжието и подпомагайки се един другиго там, където било трудно за изкачване, подкрепяйки се, повдигайки се, изтегляйки се взаимно по стръмната местност, и успели да изкачат върха в такова пълно мълчание, че не само заблудили стражите, но не обезпокоили дори кучетата, толкова чувствителни към нощния шум животни.

Не могли обаче да измамят свещените гъски на Юнона*2, които били пощадени дори при такъв краен недостиг на храна. В тях било спасението, защото от крякането и плясъка на крилете им се разтревожил Марк Манлий — консул преди три години и човек с голям опит във военното дело. Той грабнал оръжието си и зовейки всички на оръжие, се хвърлил напред и пред погледа на вцепенените от уплаха римляни прекатурил надолу някакъв гал, който вече бил стъпил на върха, удряйки го с щита си. Свличането на падналия гал съборило най-близките до него, а останалите гали захвърлили от ужас оръжията си и запрегръщали с ръце скалите, на които висели, но били убити от Манлий. Събрали се и други римляни, започнали да мятат копия и камъни, с което объркали враговете и при свличането си цялата покатерила се неприятелска войска се сгромолясала в пропастта.

След като тревогата се поуталожила, останалата част от нощта била дадена за почивка — доколкото можели да си починат обърканите хора, изпълнени с безпокойство от току-що преминалата опасност. На разсъмване войниците били свикани с тръба на събрание при трибуните, за да се оценят по достойнство и заслугите, и вината за случилото се. Не само по решение на трибуните, но и със съгласието на войниците най-напред похвалили Манлий за храбростта му. Всички занесли по половин либра брашно и четвъртинка*3 вино за жертвоприношение в дома му. Това количество е твърде малко, за да бъде достойно за описание, но поради оскъдицата — неопровержимо доказателство за голямото уважение към Манлий, защото, лишавайки се от храната си, всеки занесъл по нещо, което откъснал от залъка си, за да изрази почитта си към този човек. После обвинили стражите на местата, където промъкващият се нагоре враг ги бил надхитрил. Военният трибун Квинт Сулпиций известил, че ще накаже със смърт всички, но уплашен от единодушните викове на войниците, хвърлил вината само върху един страж и се въздържал от наказанието на другите. Несъмнено виновен, след като всички одобрили наказанието, той бил хвърлен от скалата*4.

После и в двете противникови войски на стража стоели по-усърдните. При галите — понеже се говорело, че често минавали пратеници между Рим и Веи, а при римляните — заради спомена за нощната опасност.

48.

Но най-много от всички злини на обсадата и войната глад притискал и двете войски. Галите били налегнати и от мор, както поради това, че лагерът им бил обкръжен от трупове, така и поради знойния от пожарищата и пълния с дим вятър, носещ прах и пепел. Хората, свикнали на влага и студ, измъчвани от пек и задух, измирали като добитък от разпространилите се болести. Били обхванати дори от леност да погребват умрелите поотделно, а изгаряли натрупаните безразборно купчини трупове и с надгробните си могили направили мястото забележително*1.

После сключили с римляните примирие и повели преговори с разрешение на военачалниците им. И след като на тях галите многократно изтъквали глада като аргумент и призовавали римляните да се предадат, те, както гласят преданията, за да ги разубедят, започнали да замерят от много места на Капитолия враговете си с комати хляб. Но, така или иначе, гладът вече нито можел да бъде прикриван, нито понасян.

Докато диктаторът Камил лично провеждал набор в Ардеа, заповядал на началника на конницата Луций Валерий да доведе войската си от Веи. Той я подготвил и подредил така, че да бъде равностойна при нападение срещу враговете.

Междувременно воините на Капитолия, изтощени от будуване и стоене на стража, все пак успявали да превъзмогват сполетелите ги почти нечовешки страдания, от които единствено гладът не можел да бъде победен от човешката природа, и очаквали от ден на ден да се появи някаква помощ от диктатора, възлагайки на него последните си надежди не само поради липсата на храна, но и поради това, че когато отивали на пост, тежестта на оръжията ги карала едва ли не да се строполяват на земята. Тогава решили или да се предадат, или да се откупят, ако успеят да сключат някакъв договор за това; впрочем галите ясно им заявявали, че срещу неголям откуп биха могли да се съгласят да развържат обсадата. Тогава било свикано заседание на сената, който възложил на военните трибуни да преговарят за мир. Преговорите били проведени между военния трибун Квинт Сулпиций и галския вожд Брен и завършили с това, че от народа, който скоро щял да властвува над света, бил взет откуп едва хиляда фунта злато. Към този сам по себе си оскърбителен резултат било прибавено и унижение: донесените от галите везни били неточни и тъй като трибунът поискал да възрази, наглият гал добавил и своя меч върху везните, произнасяйки горестните за римляните думи: „Тежко на победените!“

49.

Но и боговете, и хората не позволили римляните да живеят като откупени от врага си. По някаква случайност, преди нечуваната дотогава сделка да се състои, тъй като спорът удължил отмерването на определеното количество злато, се явил диктаторът и наредил златото да бъде прибрано, а галите да си тръгват оттам. Галите обаче се възпротивили и казали, че вече са се споразумели. Диктаторът на свой ред заявил, че този договор не е в сила, понеже е сключен от магистрат с по-нисш ранг и без негова заповед, тъй като той самият е избран за диктатор, и обявил, че галите трябва да се готвят за сражение. Наредил на своите да струпат на купчина раниците си, да приготвят оръжието си и да си възвърнат родината с меч, а не със злато, взрени в храмовете на боговете, в жените и децата си, в родната си земя, обезобразена до такава степен от ужасите на войната, във всичко онова, което е свят дълг да бъде защитавано, върнато, отмъстено. После строил войската, доколкото позволявала това местността, в пределите на полуразрушения град, разположен в неравна по природа околност. Погрижил се за всичко, което можел да подбере и подготви за своите хора, уповавайки се на военното изкуство.

Галите, разтревожени от новия за тях ход на събитията, грабнали оръжие и се впуснали срещу римляните, водени повече от яростта си, отколкото от разума и умението. Но щастието вече било на другата страна, вече помощта на боговете и решителността на хората подпомогнали римската държава. При първия сблъсък за по-кратко време, отколкото траела победата им при Алия, галите претърпели тежко поражение.

След бягството си те се събрали при осмия милиарен камък*1 по пътя към Габии, където във второ решително сражение били победени отново под предводителството на Камил. Настъпила страшна сеч; лагерът на галите бил превзет, дори вестител за това клане не останал жив.

А диктаторът, който изтръгнал родината си от враговете, се върнал с триумф в града, като в съпровождащите го грубовати войнишки шеги бил наричан „Ромул“, „баща на отечеството“, „втори основател на града“*2.

Веднъж спасената във война родина той спасил за втори път в мирно време, като забранил на римляните да се преселват във Веи*3, понеже след опожаряването на града този въпрос бил усилено разискван от трибуните, а и плебсът също клонял към такова решение. Това била причината диктатурата му да продължи дори след триумфа, защото сенатът го накарал да положи клетва, че няма да изоставя държавата в такова несигурно положение.