Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (51)

Ханибал

3.

След смъртта на Хасдрубал нямало съмнение кой ще заеме мястото му. Военните пълномощия, с които Ханибал бил отведен в палатката на пълководеца и провъзгласен със силни възгласи и с всеобщо единодушие за главнокомандуващ, били последвани и от одобрението на народа.

Преди години, едва излязъл от юношеската възраст, Ханибал бил повикан с писмо от Хасдрубал. Въпросът тогава бил разискван дори в сената*1 Докато Баркидите настоявали Ханибал да привикне към военната служба и да поеме бащините войски, то Ханон — първенецът на другата партия — казал: „Макар че това, което иска Хасдрубал, изглежда справедливо, аз все пак не смятам, че то трябва да бъде изпълнено.“ Понеже тези толкова противоречиви думи учудили всички, той продължил: „Тъй като Хасдрубал сам предостави на бащата на Ханибал най-хубавите си години, той смята, че е напълно основателно да иска същото и от сина, но ние в никакъв случай не трябва да привикваме нашите младежи под предлог, че ги пращаме на военно обучение, да ламтят за властта на пълководеца. Или се страхуваме, че синът на Хамѝлкар може твърде късно да опознае що е безгранична власт, да види какво е представлявало бащиното му царуване*2? Не бързаме ли да се обявим за слуги на сина на този цар, чийто зет вече получи нашите войски в наследство? Аз смятам, че младежът трябва да остане тук, подчинен на законите и магистратите, за да се научи да живее наравно с останалите, та да не избухне някога от този малък пламък голям пожар.“

4.

Малцина, и то най-добрите граждани, се съгласили с Ханон, но както обикновено става, по-голямата част победила по-добрата.

Изпратен в Испания, Ханибал още с пристигането си тутакси спечелил благосклонността на цялата войска. На старите войници им се струвало, че при тях се е върнал младият Хамѝлкар — същото волево лице, същата сила в очите, същите черти, същото изражение. Но не след дълго споменът за бащата бил вече най-незначителното нещо, което предизвиквало благоразположение към Ханибал. Никога един и същ характер не е съчетавал у себе си умението да извършва две тъй противоположни неща — да се подчинява и да заповядва. Затова човек трудно би могъл да определи дали е бил по-скъп на пълководеца или на войниците — нито Хасдрубал пращал другиго там, където се изисквали устрем и храброст, нито войниците имали по-голямо доверие или проявявали по-голяма храброст пред друг военачалник. Несравнимо било безразсъдството му да се подлага на опасности, несравнимо било благоразумието му пред лицето на самата опасност. Никакво усилие не можело да изтощи тялото му и да сломи духа му. Бил еднакво издръжлив на горещина и студ. Естествената потребност, а не изтънченото удоволствие определяли колко да яде и пие. Нито денят, нито нощта му определяли времето за сън и бодърствуване — почивал, след като си свършел работата, при това не на меко ложе, не сред тишина: мнозина често го виждали да лежи на земята при караулите и постовете, загърнат само в едно войнишко наметало. Нищо в облеклото му не го отличавало от връстниците му, забележителни били само оръжията и конят му. Ни конници, ни пехотинци можели да се мерят с него: пръв влизал в бой, последен излизал от сражение.

Тези толкова големи добродетели били уравновесявани от големи пороци: нечовешка жестокост, вероломство, непознато дори и на пуните*1, нищо съкровено, нищо свято, никакъв страх от боговете, от дадената клетва, никаква набожност. С тези вродени добродетели и пороци три години служил при Хасдрубал, като не пропуснал нищо от това, което трябвало да види и опита един бъдещ голям пълководец.