Ханибал преминава Алпите*1
Почти три дни след като Ханибал тръгнал от брега на Родан, консулът Публий Корнелий пристигнал с построена в каре войска*2 при лагера на враговете с намерение изобщо да не отлага сражението, но когато видял, че укрепленията са изоставени и че няма да настигне лесно отишлите толкова напред врагове, върнал се при морето и корабите, за да пресрещне така по-безопасно и по-сигурно Ханибал при слизането му от Алпите. Все пак, за да не е лишена от защита провинция Испания, която му била определена от сената, пратил брат си Гней Сципион с голяма част от войската срещу Хасдрубал с цел не само да защитава старите съюзници и да присъединява нови, но и да изгони Хасдрубал от Испания. Самият той със съвсем незначителни сили завладял Генуа и се приготвил да защитава Италия.
От Друенция през равнинната в по-голямата си част местност, в мир и съгласие с населяващите я галски племена, Ханибал достигнал Алпите. Тогава войниците, макар и преди да били донякъде осведомени от мълвата, която обикновено преувеличава неизвестното, като видели отблизо високите планински върхове и снеговете — слели се почти с небето, разкривените жилища — качени върху скалите, добитъка — измършавял от зимата, хората — обрасли и мръсни, всичко живо и неживо — вцепенено от мраз, както и останалите гледки, чието описание не може да предизвика същото отвращение, каквото видът им, отново били обзети от ужас.
Когато частите в началото на колоната започнали да изкачват първите възвишения, пред тях по околните височини изникнали местни планинци, които, ако били изчакали войската, скрити в някоя падина, щели с едно внезапно нападение да я обърнат в бяг и да й нанесат страхотно поражение. Ханибал заповядал да спрат. След като изпратил гали да огледат местността и разбрал, че не може да се мине, избрал за лагер възможно най-равното място сред чукарите и канарите. Понеже с помощта на някои гали, които не били чужди на езика и нравите на планинците и разговаряли с тях, узнал, че планината е обградена само денем, а нощем всички се пръсват по домовете си, на разсъмване приближил височините, сякаш с очевидното намерение денем да си пробие път през теснините. Така прекарал деня, като привидно правел едно, а всъщност съвсем друго. Построил лагер на мястото, където се били установили, ала щом видял, че планинците са слезли от хълмовете и охраната е отслабена, за заблуда запалил в лагера повече огньове, отколкото били необходими на хората в него, и оставяйки обоза, конницата и голяма част от пехотинците, самият той заедно с лековъоръжените си войници — все храбри воини, бързо преминал през теснините и завзел височините, които дотогава държал врагът.
На разсъмване лагерът бил вдигнат и цялата войска потеглила. По даден сигнал планинците отново се засъбирали от селцата, за да застанат на обичайната стража, когато изведнъж забелязали, че едни от враговете вече са превзели укреплението и са над главите им, а други се придвижват по пътя. И едното, и другото със своята гледка и ненадейност за кратко време ги заковало на място. Но като забелязали объркването на войската в теснините и подплашените коне, сметнали, че ще бъде достатъчно само да усилят смущението у врага, за да го разбият. Познавайки преките и заобиколни пътища, те се спуснали надолу по отсрещните скали. Тогава пуните започнали да се борят както с враговете, така и със стръмнините, а най-вече помежду си, тъй като всеки се стремял пръв да избегне опасността. Конете правели сражението още по-опасно. Те треперели, стряскани от грозните викове, които горите и кънтящите долини усилвали, а случаен удар или рана ги подплашвали така, че нанасяли големи щети на хора и товари. Там, където пътят бил тесен и от двете страни имало пропасти, бъркотията поваляла в бездната мнозина, между тях и войници, но надолу се търкаляли най-вече животни и товари. Макар че тези неща представлявали ужасна гледка, Ханибал спрял за малко и задържал своите, за да не нарасне бъркотията и страхът. След това, като видял, че колоната е разкъсана и че е безсмислено да преведе войската невредима, но лишена от обоз, се спуснал от височината и с устрема си разпръснал врага, но усилил объркването сред своите. Това объркване обаче в миг било уталожено, когато планинците избягали и пътищата били освободени. Скоро всички били прехвърлени спокойно и дори безшумно.
След това Ханибал завладял главното укрепление*1 в тази област заедно с околните селца и три дни хранел войската си със заграбения хляб и добитък. И понеже не бил затруднен много нито от планинците, които още в началото разбил, нито от местността, през тези три дни изминал доста път.
След това стигнал до земите на едно многобройно племе, което отглеждало чесън — нещо присъщо на планинците. То почти обсадило Ханибал, но не с открита война, а с изкуството на коварството и засадата. Първенците на селцата — хора на почетна възраст — дошли при пуните като пратеници и предупредили, че поучени от чуждите беди и полезни примери, предпочитат тяхното приятелство пред силата им. Тъй че щели смирено да се подчинят на заповедите, дори предлагали на Ханибал продоволствие, водачи за из път и заложници като гаранция за обещанията.
Ханибал сметнал, че не трябва нито сляпо да им вярва, нито да им откаже, за да не се превърнат в открити врагове. Той им отговорил любезно и след като приел заложниците, които дали, и се възползувал от продоволствието, което сами били отнесли на пътя, с построена съвсем не както в покорена земя войска последвал техните водачи.
Най-напред били слоновете и конницата. Самият Ханибал с отбрана пехота вървял отзад, като неспокойно оглеждал всичко наоколо. Щом стигнали до някаква теснина, над която от едната страна надвисвало билото на планината, внезапно вредом — и отпред, и отзад — се втурнали из засада варвари, завързали и близък, и далечен бой, затъркаляли огромни камъни надолу върху войската. Най-силно било нападението откъм гърба. Срещу него се обърнали пехотинците и няма съмнение, че ако не бил усилен ариергардът на бойната колона, щели да претърпят голямо поражение в тая планинска теснина. Тогава наистина надвиснала крайна опасност и гибелта не била далеч: докато Ханибал се колебаел дали да пусне колоната в теснината, понеже, освен че служела за охрана на конниците, щяла да остави и пехотата отзад без подкрепа, планинците се втурнали по околни пътища, разкъсали походната колона в средата, препречили пътя и Ханибал прекарал една нощ без конници и без обоз.
На следващия ден, след като вече нападенията на варварите отслабнали, войската била съединена и теснината преодоляна, не без поражения наистина, но все пак с по-голяма загуба на животни, отколкото на хора. Оттук нататък планинците, вече по-малобройни и повече, с цел да грабят, отколкото да се сражават, нападали ту предната, ту задната част на походната колона, колчем случели удобно място или благоприятен момент, като избързвали — напред или ги причаквали отзад. Слоновете напредвали бавно през теснината, но били сигурна преграда от враговете навсякъде, където се появявали, тъй като неприятелят, несвикнал с тях, се страхувал да ги приближи.
На деветия ден стигнали билото на Алпите, преодолявайки непроходими местности, излизайки от дълги лутания, причинени както от измамата на водачите им, така и от недоверието към тях, което ги карало прибързано да навлизат в долините, предполагайки, че оттам е пътят.
Два дни останали да лагеруват на билото и така на съсипаните от мъки и сражения войници била дадена почивка. Няколко товарни животни, които били паднали по скалите, пристигнали в лагера по следите на походната колона. На изтощените от толкова злини войници вдъхвал ужас дори снегът, който завалял при залязването на Плеядите*1.
Потеглили на разсъмване през затрупани със сняг пътища. Колоната едва пъплела, всички лица издавали нежелание и отчаяние. Ханибал избързал пред знамената и застанал на една скала, откъдето се виждало надлъж и нашир, и като заповядал на войниците да спрат, посочил Италия и разположените под алпийските върхове полета по двата бряга на По с думите, че сега те нахлуват не само в Италия, но и в самия Рим; пътят нататък бил равен и проходим; с едно, най-много с две сражения щели да държат в ръцете си главната крепост на Италия и властта над нея.
След това войската започнала да напредва, а враговете не предприемали нищо, освен някоя малка кражба при удобен случай. Предстояло нещо много по-трудно от изкачването, понеже повечето пътища на Алпите към Италия били и по-къси, и по-стръмни. Нямало пътека, която да не била стръмна и хлъзгава, така че войниците не можели да се удържат на крака, а тези, които малко залитнели, не можели да запазят равновесие; ето защо животни и хора се стоварвали един върху друг.
След това стигнали до още по-голяма теснина с такива отвесни скали, че дори войник без багаж, който опипва и се хваща с ръце за стърчащи наоколо храсталаци и треви, мъчно можел да се прехвърли през нея. Мястото — поначало стръмно, поради неотдавнашно свличане на земя било образувало пропаст, дълбока повече от хиляда стъпки. След като конниците спрели, сякаш били достигнали края на пътя, известили на чудещия се какво задържа колоната Ханибал, че теснината е непроходима. Тогава той сам отишъл да разгледа мястото. Нямало съмнение, че дори и много да заобиколи, пак ще трябва да води войската през непроходими и неотъпкани преди това места. Действително този път бил непреодолим. Докато върху стария, непокътнат сняг имало нов, немного дълбок, се вървяло лесно, защото снегът бил мек и плитък. Но многото хора и животни го утъпкали и тогава започнали да вървят по чист лед и през реки от топящ се сняг. Борбата била ужасна, тъй като хлъзгавият от леда път не позволявал на хората да се задържат на крака, а на стръмно място те още по-бързо падали и войниците, за да се изправят, се подпирали или с ръце, или с колена, но и така се подхлъзвали и отново се сгромолясвали. Наоколо нямало треви или храсталаци, до които да се доберат с крак или с ръка. Търкаляли се по гладкия лед и в топящия се сняг. Животните разсипали понякога дори най-долния слог сняг, подхлъзвали се, мятали с всичка сила копита, напълно го пробивали и много от тях били приковани от твърдия, здрав лед, сякаш заловени в примка.
Най-сетне, след като напразно били измъчени животни и хора, разположили лагер на билото, като едва разчистили място — толкова много сняг трябвало да изринат и изхвърлят. След това войниците били отведени да прокарат път в скалата — единственото място, през което можело да се мине. Тъй като скалата трябвало да бъде разрушена, съборили и насекли стърчащите наоколо дървета, направили огромен куп и когато задухал силен вятър, удобен за подклаждане на огън, го запалили и като полели с оцет нажежените камъни, ги размекнали. Така с желязо разбили нагорещената от огъня скала и с немного големи завои избегнали стръмнината. Сега можели да преведат не само впрегатните животни, но дори и слоновете. Прекарали четири дни около скалата. През тях животните едва не загинали от глад, понеже върховете били почти голи и ако имало някаква храна за добитъка, то снеговете я затрупвали. По ниските места имало долини, слънчеви хълмове, потоци, гори и обработваеми земи. Там животните били, нахранени и на изтощените от прокарването на пътя войници била дадена почивка. След три дни започнали безпрепятствено да слизат: пътищата вече били по-лесно достъпни, а и жителите — с по-мек нрав.
Така в основни линии пристигнали в Италия, както някои, разказват, на петия месец от тръгването от Нови Картаген, след като преодолели Алпите за 50 дни. Историците са на различно мнение, що се отнася до това колко войска е имал Ханибал при преминаването си в Италия. Броят и според едни достигал до 100 000 пехотинци и 20 000 конници, а според други бил едва 20 000 пехотинци и 6000 конници.
Според Луций Цинций Алимент, който пише, че бил пленен от Ханибал, всеки автор би допуснал голяма грешка, ако изчислява броя, без да прибави галите и лигурите. Заедно с тях според него ставали 80 000 пехотинци и 10 000 конници, а вероятно е, както и разказват някои, в Италия да са се присъединили още. Същият автор пише, че както бил чувал от самия Ханибал, след преминаването на Родан той бил загубил 36 000 войници, огромен брой коне и други товарни животни.
