Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2021)

Издание:

Автор: Тит Ливий

Заглавие: Достопаметни герои и деяния

Преводач: Силвия Арсова; Силвия Драмбозова; Иванка Георгиева; Антоанета Александрова; Рая Байлова; Теодора Николова; Сирма Гинева; Сирма Печовска; Мария Кондакова; Добринка Шиекова

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: латински

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Историография

Националност: римска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

Излязла от печат: юли 1989 г.

Отговорен редактор: Владимир Атанасов

Редактор: Владимир Атанасов

Художествен редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Леа Давидова; Лили Александрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14895

История

  1. — Добавяне

Книга двадесет и първа*1

Начало на втората пуническа война*2

1.

Редно е да обявя, че в част от моето съчинение ще опиша това, на което повечето историци са посветили своите изложения: най-паметната от всички войни, които някога са били водени, войната на картагенците, предвождани от Ханибал, с римския народ*1. Никога по-могъщи държави и народи не са воювали помежду си, никога у самите тях не са кипели толкова сила и мощ. Сражавали се с добре познатите и изпитани в Първата пуническа война военни тънкости и затова успехът бил ту на едната, ту на другата страна, а и Марс се колебаел, така че победителите се оказвали понякога по-близко до опасността. Сражавали се повече с огромната си омраза, отколкото със силата си: римляните — гневни, че победените са вдигнали оръжие срещу победителите; пуните, понеже гордо и неотстъпно вярвали, че на тях, победените, приляга да управляват. Дори се носи мълва, че след Африканската война*2, в един ден, когато Хамѝлкар принасял жертви на боговете, преди да прехвърли войските си в Испания, той отвел при свещените олтари едва деветгодишния Ханибал, който още по детски се умилквал около баща си, за да го вземе със себе си в Испания, накарал го да докосне жертвата и го заклел винаги да бъде враг на римския народ. Отнемането на Сицилия и Сардиния тревожело гордия Хамѝлкар, защото, от една страна, Сицилия била отстъпена заради бързото отчаяние на картагенците, от друга, Сардиния била отнета от римляните с измама по време на размириците в Африка, като на всичко отгоре на Картаген бил наложен и данък*3.

2.

Измъчван от тези терзания, той така водил войната с Африка, която продължила пет години по време на подновения мир с Рим, а след това и деветгодишната война в Испания*1, предприета, с цел да разшири властта на пуните, че недвусмислено давал да се разбере до каква степен друга война, не водената в момента, заема мислите му, и ако бил живял по-дълго, пуните щели да нахлуят в Италия под негово предводителство, както нахлули, водени от Ханибал.

Навременната смърт*2 на Хамѝлкар и детската възраст на Ханибал отложили войната. Между бащата и сина в продължение на близо осем години на власт бил Хасдрубал, по това време, както се твърди, в разцвета на силите си, привлечен от Хамѝлкар първо във войската му, а сетне поради други негови качества и за зет. Това му донесло и властта, спечелена изцяло против волята на първенците благодарение на силната партия на Баркидите, която имала твърде голямо влияние сред войниците и плебса. Той укрепил положението на Картаген повече с благоразумие, отколкото със сила, повече като гостоприемен домакин на местните царчета, като приятел на първенците и съответно съюзник на все нови и нови народи, отколкото с война и оръжие. Но за него самия мирът се оказал съвсем небезопасен: някакъв варварин, разгневен, задето бил погубил господаря му, го заклал пред очите на всички. Заловен от телохранителите му, убиецът имал такова изражение, сякаш се бил измъкнал, и дори когато уредите за изтезание разкъсвали тялото му, на лицето му била изписана радост, надмогваща страданията до такава степен, че той сякаш се смеел.

Та именно с Хасдрубал, който владеел удивителното изкуство да привлича народи и да ги присъединява към държавата си, римският народ подновил мирния договор, като граница между двете държави станала река Ибер, а на сагунтините, които се намирали между двата народа, била гарантирана свободата*3.