Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (49)

Публий Деций Мус

8.

Все пак жестокото наказание направило войниците много по-покорни пред военачалника им. Тази твърдост се оказала полезна не само за караулите, нощната стража и наблюдателните постове, които станали по-зорки и грижливи, но и за решителната битка, когато се стигнало до нея. Това сражение приличало по-скоро на гражданска война — дотолкова римляни и латини по нищо не се различавали, освен по дух.

Някога римляните използували кръгли бронзови щитове, но по-късно, когато войската им станала наемна, ги заменили с продълговати и четвъртити. Вместо да построяват войската си във фаланга, подобна на македонската, след време взели да я разделят на манипули, а най-накрая започнали да се подреждат в повече отделения.

Първия боен ред на римската войска образували хаста̀тите, войници от петнадесет манипули, разположени на известно разстояние една от друга. Всяка манипула имала по двадесет лековъоръжени войници, останалите били с дълги щитове; лековъоръжени се наричали тези, които носели само метателно копие (ха̀ста) или тежко галско копие (гѐза). На тази първа бойна линия заставал цветът на римските юноши, възмъжали за воинска служба. Зад тях се строявали същият брой манипули, съставени от мъже в по-зряла и устойчива възраст, които се наричали принципи — всички те носели продълговати щитове, а оръжията им се отличавали със скъпата си направа.

Тези тридесет манипули се наричали антепила̀ни, понеже зад техните знамена се разполагали други петнадесет отряда, всеки от които се състоял от три части, като първата от тях се наричала пѝлус (манипула от триарии). Всеки отряд имал по три знамена; под всяко знаме се строявали по шестдесет войници, двама центуриони и един знаменосец: така всеки отряд наброявал по сто осемдесет и шест души*1. Под първото знаме се сражавали триариите, дългогодишни воини с изпитана храброст, под второто — рора̀риите, които поради възрастта и по-малкия си опит били по-неустойчиви, а под третото — акцѐнзите, на които най-малко можело да се разчита; затова те били поставяни най-отзад, в ариергарда.

Когато войската бивала подредена по този начин, първи влизали в битка хастатите. Ако те не можели да разбият врага, изтегляли се в сбит строй, а принципите ги приемали в оставените между редовете им разстояния. Тогава идвал редът на принципите, а хастатите ги следвали; през това време триариите стоели под своите знамена с изпънат напред ляв крак, с щитове, поставени върху раменете, с копия, забити в земята и с насочени нагоре върхове, така че строят им изглеждал като настръхнала палисада от колове. Ако и принципите също не успявали достатъчно успешно да поведат боя, те постепенно отстъпвали от предната линия към триариите; оттам и поговорката „работата опря до триариите“, която се казва при някакво голямо затруднение или неуспехи. Готови за бой, щом приемели между редовете си хастатите и принципите, те сгъстявали веднага редиците си, сякаш за да затворят всеки път назад, и така, без никакво упование в някого зад гърба си, нападали врага. За него най-ужасен бил този момент, когато, преследвайки уж победените, изведнъж се натъквал на нов боен ред и то още по-многоброен.

Всъщност били свикани четири легиона с по пет хиляди пехотинци и с по триста конници във всеки. Към тях се присъединявали също толкова латински легиони, които по това време били врагове на римляните и по същия начин били построили войската си: не само кои отряди с кои противникови отряди, кои хастати — с кои хастати, кои принципи — с кои принципи, но дори кой центурион с кой противников центурион трябва да влезе в сражение било известно отнапред, стига да не бъдел нарушен бойният строй*2.

И така, в двете войски имало двама центуриони на първите манипули от триарии — римлянинът не особено силен, но иначе решителен и опитен в борбата, латинът — невероятно силен и пръв във всяка схватка, и двамата — отлично познати един на друг, понеже преди заемали равни чинове. На римския центурион, който не вярвал достатъчно в силите си, още на тръгване от Рим консулите разрешили да си избере някого за помощник-центурион, за да го предпазва именно от този неприятел. Избраният младеж се проявил в боя и победил латинския центурион.

Битката се водила недалече от полите на планината Везувий, където пътят води към Везерис.

9.

Преди да влязат в бой, римските консули принесли жертва. Според преданието гадателят показал на Деций тази част от черния дроб, по която предсказвал неговата съдба*1, но тя била наранена; тълкованието било, че боговете все пак приемат жертвата. При Манлий жертвоприношението преминало съвсем благоприятно. Тогава Деций казал: „И така е добре, щом на колегата ми бяха вестени щастливи предзнаменования.“

И след като войската се строила така, както бе описано по-горе, тя потеглила на бой. Манлий предвождал десния фланг, Деций — левия. Отначало и двете крила на войската се сражавали с еднаква сила и смелост; по някое време римските хастати от левия фланг започнали да отстъпват към принципите, тъй като не могли да издържат атаката на латините. При този застрашителен ход на събитията консулът Деций колкото му глас държи призовал Марк Валерий и му казал: „Марк Валерий, нужна ни е помощта на боговете. Хайде, понтифексе на римския народ, произнеси думите, с които да се обрека на боговете за спасението на легионите!“ Тогава понтифексът му наредил да облече тога претекста и с покрита глава, докосвайки с ръка, извадена изпод тогата, брадичката си, да стъпи върху положено на земята копие и да изрече следното: „Яне, Юпитере, татко Марсе, Квирине, Белоно, Лари, вас, новоприети, и вас, отколешни богове*2, вас, богове, чиято власт се простира над нас и враговете ни, и вас, Мани, ви моля, благоговейно приканвам, призовавам добрата ви воля и ви поднасям тази жертва, за да дарите сила и победа на римските граждани, на враговете пък на римските граждани — страх, ужас и смърт. В съгласие с тържествено изречената от мен молитва в името на римската държава, на римския народ, на неговата войска, на легионите и на помощните му отряди аз обричам себе си, вражеските легиони и тяхната помощна войска на Маните и на Земята.“

Щом произнесъл този свой обет, Деций заповядал на ликторите да отидат по най-бързия начин при Тит Манлий и да му известят, че се е обрекъл на боговете в името на войската; а самият той с препасана по обичая на габините*3 тога скочил въоръжен на коня си и се понесъл към ядрото на вражеския боен строй пред погледа и на двете войски, много по-величествен, отколкото е присъщо за обикновен човек, изпратен сякаш от небето като изкупителна жертва за всеки божествен гняв, като сила, която да отклони гибелта на своите и да я насочи към враговете. Неговата поява възбудила страх и ужас, които отначало объркали първите редици на латините, а по-късно проникнали в цялата войска. Най-забележително било това, че навсякъде, където се появявал, носен от коня си, враговете се вцепенявали от страх, сякаш поразени от лъча на смъртоносна звезда. А когато се сгромолясал на земята, пронизан от копия и стрели, обърканите им кохорти се разбягали веднага оттам, като опустошавали всичко наоколо. Едва в този момент римляните, с освободени от страх пред волята на боговете души, се хвърлили отново в сражението, сякаш тогава за първи път бил даден сигнал за нападение: рорариите изтичали напред между колоните на антепиланите и подсилили хастатите и принципите, а триариите, опрени на дясно коляно, застинали в очакване консулът да даде знак за нападение.

10.

В хода на битката, когато по-големият брой на латините започнал да им дава известно предимство, консулът Манлий, който бил чул за участта на своя колега и следвайки човешките и божествените закони, бил удостоил тази забележителна смърт както със своите сълзи, така и с дължимата прослава, се поколебал малко дали вече е време триариите да влязат в боя, но след това сметнал за по-разумно да ги запази със свежи сили за решителното сражение и заповядал на лековъоръжените войници от ариергарда да излязат пред знамената. Щом като се появили между редиците, латините пуснали в боя своите триарни, мислейки, че противниците им са направили същото. Но когато след известно време, изтощени от жестоката битка, с пречупени или изхабени върхове на копията, те все пак успели да отблъснат противника с убеждението, че той вече е напълно сразен и че е разбита и последната му редица, тогава консулът казал на триариите: „Вдигайте се сега и вие, триарии, пълни със сили срещу изтощените врагове, с мисълта за родина и близки, за съпруги и деца, с мисълта за консула, който загина заради вашата победа!“

Тогава триариите се изправили бодри, с пробляскващи оръжия — една нова, като че ли появила се изневиделица войска, поглъщаща между редовете си антепиланите, — с мощен боен вик объркали предната линия на латините и пронизвайки лицата им с копията си, успели да сразят ядрото на противниковата войска, след което почти безпрепятствено нахлули сред останалите, като че ли обезоръжени манипули, разкъсали клинообразните им редове с такава сеч, че едва една четвърт от враговете оцеляла. Самнитите, строени в боен ред далече в полите на планината, също предизвикали страх у латините.

Впрочем най-голямата похвала в тази битка измежду всички римляни и съюзници заслужили двамата консули, от които единият поел върху себе си всички заплахи и опасности, идещи от небесните и подземните богове, а другият показал в битката такова мъжество и тактическо умение, че римляни и латини, които предали на следващите поколения спомена за тази битка, лесно стигнали до споразумението, че която и войска да ръководел Тит Манлий, на нея щяла да принадлежи и победата. След бягството латините се събрали в Минтурна*1, а след сражението лагерът им бил завладян и много от тях — най-вече кампани — били пленени живи. Нощта попречила тялото на Деций да бъде намерено веднага; а на следващия ден го открили сред най-големия куп убити врагове, пронизано с копие; и погребението било достойно за смъртта му, а колегата му го прославил в надгробната си реч.

Трябва навярно да добавя и това, че на всеки консул, диктатор или претор било позволено, когато проклина вражеските легиони, да не жертвува самия себе си, а да избере за това някой гражданин от редовния римски набор. Смятало се, че всичко е минало добре, ако човекът, който е обречен, умре. Но ако се случело да не умре, тогава в земята била заравяна статуя, висока седем или повече стъпки, и била извършвана очистителна жертва; там, където била заровена статуята, не бивало да стъпва римски магистрат. Но ако консулът, диктаторът или преторът поискал да жертвува себе си, както постъпил тогава Деций, и се случело да не умре, след това той не можел да извършва с необходимата религиозна чистота нито частно, нито обществено жертвоприношение, независимо от това дали искал да принесе кръвна или безкръвна жертва. Този, който се бил обрекъл, имал право да посвети оръжието си на Вулкан или на друг бог, който пожелаел. Оръжието, върху което консулът се бил молил, не бивало да попада във вражески ръце; но ако това станело, трябвало да бъде принесена голяма очистителна жертва от овца, свиня и бик, посветена на Марс.

Реших да разкажа всичко това, понеже сметнах, че е във връзка с нещата, които описвам. Отказах се обаче да го преразказвам дословно, както ни е предадено и завещано, макар че споменът за всички стари обичаи, които се отнасят до връзката между богове и хора, се е заличил поради предпочитанията към новото и чуждото пред всичко старо и родно.