Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (57)

Квинт Фабий Максим

8.

Преди да се уточнят напълно решенията, внезапно пристигнала вест за друго поражение — четирите хиляди конници с пропретора Гай Центений, изпратени от консула Сервилий на колегата му, били обкръжени от Ханибал в Умбрия, накъдето тръгнали, след като чули за битката при Тразименското езеро.

Вестта подействувала различно на хората: на някои, налегнати от по-големи мъки, последната загуба на конниците се сторила по-лека, понеже я сравнявали с предишните; други преценявали не самото събитие, а смятали, че както в измъченото тяло съвсем слабото въздействие се усеща много по-болезнено, отколкото в здравото, така и в този момент каквато и беда да постигнела болната и разклатена държава, тя трябвало да се преценява не според величината на щетите, а с оглед на намалелите сили, които вече не можели да издържат никаква тежест. Затова държавата прибягнала към средство, което вече дълго време нито било пожелавано, нито използувано — посочването на диктатор. И тъй като отсъствувал консулът, който единствен имал право да посочи диктатор, и не било лесно да изпратят вестител или писмо през завладяната от картагенски войски Италия, за първи път народът избрал диктатор*1 — Квинт Фабий Максим, и началник на конницата — Марк Минуций Руф. На тях сенатът възложил да заздравят стените и кулите на града, да поставят стражи, където намерят за необходимо, да разрушат мостовете на реките: трябвало да защитават града и родните пенати, щом не успели да опазят цяла Италия.

9.

Минавайки напряко през Умбрия, Ханибал достигнал чак до Сполеций. След като опустошил околностите, опитал се да превземе града, но бил отблъснат и много негови войници — избити, което му дало да разбере що за непоклатима грамада е Рим, щом една неуспешно атакувана колония има такива съпротивителни сили. Тогава той продължил към Пиценум — област, не само потънала в изобилие от всякакви плодове, но и натежала от плячка, която неговите войници, алчни и измъчени, безразборно грабели. Там останал на лагер няколко дни, докато се възстановили войниците, изтощени от зимното пътуване, от преминаването през блатата и от сражението, благоприятно по-скоро заради изхода си, отколкото леко или лесно. Като им дал достатъчно отдих, по време на който те се радвали повече на плячката и разоренията, отколкото на почивката и спокойствието, тръгнал към земите на претуциите около Адрия, след това опустошил областите на марсите, маруцините и пелигните, а после околностите на Арпи и Луцерия — най-близката до Рим част на Апулия.

Консулът Гней Сервилий водел леки сражения с галите и превзел една незначителна крепост, но като чул за гибелта на колегата си и на войската му, се разтревожил вече за защитата на родния си град и забързал към него, за да бъде там при надвисналата опасност.

Диктаторът Квинт Фабий Максим, който събрал сената за втори път в деня на встъпването си в длъжност, започнал от боговете и изтъкнал пред сенаторите, че прегрешението на Гай Фламиний се състои по-скоро в незачитането на свещените обреди и ауспициите, отколкото в лекомислието и незнанието, и че трябва да бъдат запитани самите богове какви изкупителни жертви изисква техният гняв. Така той убедил сената да гласува решение, което не се вземало твърде често, а само при известяването на ужасни знамения — да се издаде нареждане децемвирите да потърсят указания в сибилинските книги. Като погледнали в книгите на съдбата, те съобщили на сенаторите, че причина за тази война бил оброкът към Марс, при който не бил спазен ритуалът — той трябвало да се извърши отново и по-щедро, а също така да се обещаят Големи игри*1 на Юпитер, храмове на Венера Ерицина и на Менс, да се направи молебен и лектистерний, да се обяви „свещена пролет“, ако войната свърши успешно и държавата остане в положението, в което е била преди започването й. Понеже Фабий щял да бъде зает с войната, сенатът наредил преторът Марк Емилий да се погрижи всичко това да бъде извършено в най-скоро време според изискванията на колегията на понтифиците.

10.

Когато преторът, изпълнявайки нарежданията на сената, се посъветвал с колегията, върховният понтифекс Луций Корнелий Лентул препоръчал да се поиска мнението на народа за „свещената пролет“, защото без волята на народа не можело да се дава такъв оброк. Обърнали се към народа по следната формула: „Желаете ли и повелявате ли да стане следното? Ако държавата на римските граждани и воини през следващите пет години оцелее и се съхрани, както бих желал и бих дал оброк, във войните, които ще обявя — войната, която римският народ води с картагенците, и войните, които се водят с галите отсам Алпите, — то нека римските граждани и воини дадат в дар всичко, що пролетта донесе на всяко стадо овце, кози, свине и волове и което не е отредено на някой бог, и го посветят на Юпитер от деня, който бъде определен от сената и народното събрание. Който ще го прави, да го направи, когато иска и по какъвто обред иска; както и да го направи, направеното да се смята за редно. Ако принасяното в жертва умре, да се смята за непосветено и да не се вменява в престъпление. Ако някой, без да знае, го нарани или убие, да не му бъде вменявано в светотатство. Ако някой го открадне, да не му бъде вменявано в престъпление нито спрямо народа, нито спрямо този, от когото е откраднато. Ако някой, без да знае, принесе жертвата в лош ден, направеното да се смята за редно. Независимо дали ще я принесе роб или свободен, нощем или на светло, жертвоприношението да се смята за редно. Ако, преди да е наредил сенатът и народното събрание да се направи, то бъде направено, е това народът да е изпълнил обета си и да бъде свободен.“ По същия повод били обещани Големи игри на стойност триста тридесет и три хиляди триста тридесет и три аса и една третина, а освен това триста вола на Юпитер, бели волове и различни жертви на редица други богове. След като оброците били обявени съгласно обреда, било издадено нареждане за извършването на молебен. В молитвеното шествие участвували заедно с жените и децата си не само много жители на града, но и селяни, които също били причастни към общата грижа поради това, че били засегнати техните имущества. Тогава бил направен тридневен лектистерний и децемвирите се грижели за обредите. Имало шест трапези — една за Юпитер и Юнона, друга за Нептун и Минерва, трета за Марс и Венера, четвърта за Аполон и Диана, пета за Вулкан и Веста, шеста за Меркурий и Церера. После обещали храмовете: диктаторът Квинт Фабий Максим обрекъл храма на Венера Ерицина, понеже по указания на сибилинските книги било наредено да го обрече човекът с най-голяма власт в държавата; храм на Менс обрекъл преторът Тит Отацилий.

11.

Така почели боговете и тогава диктаторът докладвал в сената за войната и за положението в държавата, за да определят сенаторите с колко и с кои легиони да тръгне срещу врага победител. Било решено да вземе армията от консула Гней Сервилий, освен това да набере от гражданите и от съюзниците колкото конници и пехотинци намери за необходимо и във всички свои действия да се ръководи от интересите на държавата. Фабий казал, че ще прибави към армията на Сервилий два легиона; те били записани от началника на конницата, а Фабий им определил ден, в който да се съберат в Тибур. Било издадено нареждане, където селищата и крепостите не са достатъчно надеждни, хората да се съберат на защитени места, а също всички да напуснат полето в областта, през която щял да мине Ханибал, но първо да запалят постройките и да унищожат реколтата, за да няма никакви храни. Самият той тръгнал по Фламиниевия път да срещне консула и армията и когато при Тибър, близо до Окрикул, видял колоната и консула, който приближавал със свита конници, спрял и изпратил човек да му каже да дойде при диктатора без ликтори. Той се подчинил и срещата им дала внушителна представа какво представлява диктатурата на гражданите и съюзниците, вече почти забравили тази някогашна власт. Точно тогава било донесено писмо от града — товарните кораби, които карали продоволствие от Остия за Испания, били пленени от картагенския флот близо до пристанището на Коса. Затова трябвало консулът незабавно да тръгне за Остия, да качи на корабите, които са там и край Рим, достатъчно войници и подпомогнат от морските съюзници на Рим, да преследва вражеския флот и да охранява бреговете на Италия. В Рим били записани много войници, даже и освободените роби, които имали деца и били на възраст за военна служба*1, повторили думите на клетвата. От тази градска армия всички под тридесет и пет години били изпратени на корабите, другите — оставени да пазят града.

12.

Като приел армията на консула от легата Фулвий Флак, диктаторът прекосил земята на сабините до Тибур, където бил наредил в определен ден да се съберат новите войници. Оттам през Пренесте и по преки пътеки излязъл на Латинския път, откъдето тръгнал към врага, като много грижливо проверявал пътищата — нямал намерение на нито едно място, доколкото това не било неизбежно, да се доверява на късмета.

В деня, в който, недалеч от Арпи, за първи път разположил лагера си пред очите на врага, картагенецът не закъснял да строи армията си и да даде възможност за битка. Но когато видял, че при врага всичко е спокойно и никаква тревога не раздвижва лагера, само вдигнал шум, че били победени най-сетне тия прочути марсови духове на римляните и че войната била свършила, че явно не държат вече много на мъжеството и славата, и се прибрал в лагера. Но ненаказана тревога заседнала в душата му — срещу него стоял вожд, съвсем различен от Фламиний и Семпроний; едва сега, научени от нещастията, римляните намерили достоен противник на Ханибал. И дори само разсъдливостта на диктатора изведнъж го изплашила. Още не изпитал непоколебимостта му, Ханибал започнал да го дразни и предизвиква, като често местел лагера и пред очите му опустошавал земите на съюзниците. И ту ускорявал ход и изчезвал от погледа му, ту се скривал и го изчаквал притаен зад някой завой на пътя дано слезе, за да го нападне в равнината.

Фабий водел колоната по високите места на умерено разстояние от врага, така че нито да го изпуска, нито да се сблъсква с него. Войниците му напускали лагера само ако ги принуждавали неизбежни задължения; за фураж и дърва не ходели малцина, нито пък разпръснати. Отряд от конници и лековъоръжени пехотинци, съставен и обучен внезапно да всява смут, осигурявал безопасността на своите и създавал постоянна несигурност за враговете, които се пръскали да опустошават. Съдбата на цялата държава не била подлагана на крайна опасност и малките победи в леки сражения, започвани в безопасност и с близко прикритие, направили по-уверен изплашения от предишните поражения войник и той вече по-рядко бил недоволен от мъжеството и късмета си. Но най-големият враг на тази така разумна тактика бил не толкова Ханибал, колкото началникът на конницата, на когото само това, че бил с по-малка власт, пречело да провали държавата. Неговите решения били дръзки и прибързани, не мерел думите си, отначало пред малцина, после открито пред тълпата клеветял Фабий, като го наричал ленив вместо забавящ, страхлив вместо предпазлив — приписвал му пороци, граничещи с достойнствата му, и издигал себе си, като унижавал по-високостоящия — низко изкуство, доста разпространено заради успехите, които е донесло на мнозина.

14.

Наистина след установяването на лагера при река Вултури, когато пламнал най-хубавият кът на Италия и навсякъде димели подпалените вили, а Фабий вървял по билото на Масик, почти назрял бунт, но няколко дни духовете били спокойни, защото той повел колоната по-бързо от обикновено и те повярвали, че бързат да запазят Кампания от опустошения. Ала щом стигнали до последните възвишения на планината Масик и пред очите им се разкрила картината на враговете, които палели къщите на селяните във Фалернското поле и на колонистите в Синуеса*1, но за битка изобщо не ставало дума, тогава Минуций заговорил: „Да гледаме ли дойдохме, да насладим очите си с кланетата и пожарите при съюзниците? Ако не от друго, няма ли да се засрамим поне от тези граждани, които бащите ни изпратиха като колонисти в Синуеса, за да не могат да завладеят тази област враговете самнити*2, а днес я изгаря не съседът самнит, а пришелецът картагенец, достигнал чак дотук от края на света заради нашето колебание и лекомислие. Колко много сме се изродили: бащите ни смятаха, че минаването на картагенската флота покрай тази област позори властта им, а ние сега я съзерцаваме пълна с врагове, нумидийци ли, маври ли не щеш! Ние, които неотдавна при падането на Сагунт с негодувание призовавахме не само хората, но и съюзническите договори, дори боговете, спокойно гледаме как Ханибал се катери по стените на една римска колония. Димът от горящите вили и ниви влиза в очите и в устата ни; в ушите ни ехтят клетвите и воплите на съюзниците, които зоват по-често нас, отколкото боговете, а ние тук, прикрити в горите и сред облаците, водим армията като стадо по летните пасбища и по тайни пътеки. Ако Марк Фурий се беше опитал да спаси Рим от галите с такова обикаляне по върховете и поляните, с каквото мисли да отвоюва Италия от Ханибал този новоизпечен Камил, единственият, когото в това смутно време успяхме да намерим за диктатор, сега Рим щеше да е галски, а боя се, че при тази наша нерешителност предните ни са го спасявали толкова пъти не за другиго, а за Ханибал и за картагенците. Но като мъж и истински римлянин, Марк Фурий още в деня, в който, избран за диктатор по предложение на сената и с волята на народа, бил изпратен срещу Веи, макар че Яникулум е достатъчно висок да си седи там и да гледа врага, той слязъл в равнината и в същия ден разбил галските легиони в центъра на града, при «галските могили», а на следващия — отсам Габии. Какво? Когато много години по-късно сме били прекарани под ярем от самнитите при Каудинските теснини, със скитане по планините на Самний ли вдигнал най-сетне ярема от шиите на римляните Луций Папирий Курзор и го поставил на високомерните самнити, или като пристигнал и обсадил Луцерия и извикал на бой врага победител? Нима нещо друго, а не бързината неотдавна донесе победата на Гай Лутаций, който, едва зърнал врага, още на следващия ден връхлетя натоварения с продоволствие и тромав поради собствените си прибори и съоръжения флот? Глупост е да се вярва, че със седене и оброци може да се спечели една война: оръжието трябва да грабнеш, да слезеш в равнината и да се срещнеш като мъж с мъж. С дързост и дела е расла римската сила, не с такава вяла тактика, която страхливците наричат предпазливост!“

Докато Минуций държал тези речи като пред събрание, заобикаляла го тълпа трибуни и римски конници, дръзките думи стигали до ушите и на войниците. И ако трябвало да гласуват, те без колебание щели да предпочетат за водач Минуций пред Фабий*3.

15.

Фабий следял своите не по-малко внимателно, отколкото враговете, пазел се по-скоро те да не сломят духа му. Макар и да знаел съвсем точно, че не само в лагера му, но вече и в Рим се роптае срещу неговото бавене, упорито провеждал същата тактика до края на лятото. Така Ханибал загубил надежда за сражението, към което се стремял с всички сили, и потърсил наоколо място за зимен лагер, защото в тази област имало храна по това време, но не и през цялата година, плодовете по дърветата, гроздето по лозите и всичко, отглеждано там, било по-скоро за услада, отколкото за прехрана. Това било донесено на Фабий от разузнавачи. Когато научил, че противникът има намерение да се върне през същите теснини, през които влязъл във Фалернското поле, той оставил охрана на хълма Каликула и в Казилѝн — град, разполовен от река Вултурн, който е на границата на Фалернската област и Кампания, а сам повел войската обратно, отново по билото, като изпратил на разузнаване Луций Хостилий Манцин с четиристотин конници от съюзниците. Един от младежите, които често слушали дръзките речи на началника на конницата, тръгнал отначало като разузнавач да огледа врага от безопасно разстояние, но като видял, че из селата се били разпръснали да грабят нумидийци и даже му паднал случай да убие неколцина, веднага се увлякъл в сражение и забравил наставленията на диктатора, който му бил наредил да върви напред, докъдето може да стигне в безопасност, и да тръгне обратно, преди да се е показал пред очите на враговете. Нумидийците едни след други го връхлитали, а после хуквали обратно, докато го привлекли до самия лагер и изморили конете и хората му. Оттам ги подгонил Карталон, началникът на картагенската конница, който обърнал в бягство враговете още преди да ги приближи на един хвърлей, и ги преследвал с непрекъснат галоп почти пет мили. Манцин, като видял, че нито врагът ще спре да ги преследва, нито има надежда да му избягат, подканил своите и влязъл в сражение, за каквото бил във всяко отношение неравностоен. Затова и самият той, и избраните от него конници били обкръжени и избити, а останалите бягали разпръснати по обратния път, докато не стигнали първо в Калес, а оттам през почти непроходими местности при диктатора.

Случайно същия ден към Фабий се присъединил и Минуций, изпратен да охранява прохода, който над Тарацина силно се стеснява и се надвесва над морето, за да попречи на картагенеца да мине от Синуеса в Римското поле по Апиевия път. Като се обединили войските, диктаторът и началникът на конницата свалили лагера на пътя, по който щял да мине Ханибал. Враговете били на две мили оттам.