Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (9)

6.

Кийт прекара ръка по темето си, облегна се и загледа обгърналата командната зала звездна холограма. До получаването на доклада от Джаг нямаше никаква работа. Риса още работеше с Бокскар, краят на смяна „Алфа“ наближаваше. Кийт въздъхна — вероятно твърде шумно. Ромбъс се претърколи до работната станция на директора да обсъдят едно-друго. Върху мантията на ибиеца искряха светлини.

— Раздразнен ли си? — попита преведеният глас.

Кийт кимна.

— От Джаг ли? — попита ибиецът.

Кийт отново кимна.

— Забелязах, че по отношение на учтивостта той не е толкова лош — каза Ромбъс. — Дори може определено да се каже, че е възпитан.

Кийт махна с ръка към частта от звездното поле, скриващо вратата, през която беше минал Джаг.

— Той е толкова… амбициозен. Борбен.

— Всички те са такива — каза Ромбъс. — Във всеки случай всички мъжки. Бил ли си дълго на Реболо?

— Не. Макар че бях там при установяване на първия контакт между хората и уалдахудийците, винаги съм смятал, че за мен ще е добре, ако стоя по-далеч от Реболо. Аз… сигурно все още съм много ядосан заради смъртта на Сол Бен Абрахам.

Ромбъс помълча малко може би да осмисли чутото. После паяжината му отново се осея със светлини.

— Смяната ни свърши, приятелю Кийт. Ще ми отделиш ли няколко минути от времето си?

Кийт вдигна рамене, стана и каза:

— Довиждане на всички. Благодаря ви.

Лиан се обърна — платинените й коси подскочиха — и му се усмихна. Ромбъс и Кийт тръгнаха по ледения коридор; ибиецът се търкаляше до човека.

Два стройни робота също вървяха по коридора. Единият носеше поднос с обяд за някого. Другият чистеше пода с прахосмукачка. Кийт все още тайно си мечтаеше да ги кръсти ДУФХР — дистанционно управлявани от ФАНТОМ ходещи роботи. Но когато предложи терминологията на „Старплекс“ да съдържа акроними, уалдахудиецът направо се разбесня.

През прозореца на стената Кийт видя една от вертикалните тръби за придвижване на делфини, състояща се от водни дискове, дебели по метър и разделени с десет сантиметра въздух, поддържан от силови полета. Въздушните междини предотвратяваха излизането на водата от тръбата. Докато гледаше, мина един делфин.

Кийт погледна Ромбъс. Светлините върху паяжината му присветваха в унисон.

— Какво е толкова смешно? — попита Кийт.

— Нищо — отговори ибиецът.

— Хайде, казвай.

— Просто си спомних един виц, който ми разказа днес Тор. Колко уалдахудийци са необходими да сменят една крушка? Петима — и всеки един трябва да се ползва с доверие.

Кийт се намръщи.

— Лиан ти разказа този виц преди седмици.

— Зная — отвърна Ромбъс. — Тогава също се смях.

Кийт поклати глава.

— Никога не съм могъл да разбера как вие, ибийците, можете да намирате едно и също нещо смешно отново и отново.

— Ако можех да вдигна рамене, щях да го направя — отвърна Ромбъс. — Вие гледате една и, съща картина много пъти и тя винаги ви харесва. Една и съща храна винаги ви е вкусна, когато я ядете; Защо същият виц да не ви разсмива винаги, когато го чуете?

— Не зная — отвърна Кийт. — Но се радвам, че успях да те накарам да престанеш всеки път, когато ме срещнеш, да ми повтаряш онази глупава шега: „Това е моята ос, а не тръба за хранене“. Адски ме дразнеше.

— Извинявай.

Продължиха мълчаливо по коридора. После Ромбъс каза:

— Знаеш ли, милостиви Кийт, много по-лесно ще можеш да разбереш уалдахудийците, ако прекараш известно време на техния свят.

— Така ли?

— Ти и Клариса винаги сте били щастливи заедно, ако ми разрешиш да отбележа. Ние, ибийците, нямаме такъв интимен контакт с други индивиди. Ние пренасяме собствения си генетичен материал между съставните ни части, вместо да се свързваме с партньор. О, на мен ми е добре с моите компоненти… моите колела например не са одушевени, но тяхната интелигентност се равнява на тази на едно земно куче. Аз поддържам връзка с тях и това ми доставя голяма радост. Струва ми се обаче, че радостта от общуването ти с Клариса е нещо много, много повече. Само смътно се досещам, но съм сигурен, че Джаг добре го разбира. Уалдахудийците, в края на краищата, подобно на хората, имат два пола.

Кийт не можеше да разбере накъде бие Ромбъс и, общо взето, си помисли, че намеква за дружбата помежду им.

— И?

— Уалдахудийците имат два пола, но при тях броят на двата пола не е еднакъв — каза ибиецът. — Всъщност на всяка женска се падат по пет мъжки. И въпреки това те са моногамна раса, която създава двойки за цял живот.

— И аз така чух.

— Но помисли ли за последиците от това? — попита убиецът. — Численото несъответствие между половете означава, че четирима от всеки пет мъжки ще останат без партньор… ще бъдат изключени от генния фонд. Може би ти е трябвало да отклониш други ухажори на Клариса… или тя да отклони други жени, които са те преследвали. Прости ми, нямам представа как стават тази работа на Земята. Но си мисля, че в това съперничество е утешително всеки участник да знае, че за всеки мъж има жена и обратно. О, събирането по двойки може, да не завърши така, както човек желае, но съществува добра възможност всеки мъж да си намери жена и обратно… или другар от собствения пол, ако това са неговите предпочитания.

Кийт вдигна рамене.

— Предполагам.

— А в племето на Джаг не е така. В тяхното общество женските имат абсолютна власт. Всяка от тях е ухажвана — мисля, че това е думата — от пет мъжки и когато на тридесет години достигне фертилна възраст, тя си избира един мъжки от петимата, които са прекарали последните двадесет и пет години в спор за нейното внимание. Знаеш ли пълното име на Джаг?

Кийт помисли за момент.

— Джаг Кандаро ем-Пелш, нали?

— Точно така. А знаеш ли неговия произход?

Кийт поклати глава.

— Кандаро означава региона — каза Ромбъс. — Той показва провинцията, от която е родът на Джаг. А Пелш е името на женската, към чийто антураж принадлежи. Всъщност на Реболо Пелш е доста важна личност. Тя е не само известна математичка, но е и племенничка на кралица Трат. Веднъж срещнах Пелш на една конференция. Тя е чаровна, интелигентна… и почти два пъти по-едра от Джаг, както впрочем са и всички зрели уалдахудийки.

Кийт си представи мислено една картина, но не каза нищо.

— Сега разбираш ли? — попита Ромбъс. — Джаг трябва да направи кариера. Той трябва да се открои от останалите четирима в нейния антураж, ако иска да бъде избран. Единственото, което прави един уалдахудиец кандидат за женитба, е насочено към себеизтъкване. Джаг е дошъл на борда на „Старплекс“ за слава, за да може да спечели вниманието на Пелш… и ще се добере до тази слава независимо колко усилия може да му струва това.

 

 

Кийт се обърна по гръб.

През целия си живот беше имал проблеми със съня… въпреки съветите, които му даваха най-различни хора. Никога не пиеше кофеинови напитки след 18:00 часа. ФАНТОМ пускаше бял шум по високоговорителите в спалнята да заглуши случайните похърквания на Риса. Самият Кийт закриваше с пластмасова карта циферблата на вградения в нощното му шкафче часовник. Когато гледаше часовника, се тревожеше, че е късно и му остава малко да спи преди да се съмне, и това още повече му пречеше да заспи. О, той можеше да погледне часовника на стената в спалнята, както и да се пресегне и да махне пластмасовата карта и да види колко е часът, без да става от леглото, ако много искаше да знае, но трикът помагаше.

Понякога.

Но не и тази нощ.

Тази нощ той се мяташе и се обръщаше.

Тази нощ той възстанови в паметта си срещата е Джаг в коридора.

Джаг. Идеално име за това копеле^[1].

Кийт се обърна наляво.

Понастоящем Джаг провеждаше семинар за професионално усъвършенстване на онези членове от персонала на „Старплекс“, които искаха да обогатят познанията си по физика. Подобен семинар провеждаше и Риса по биология.

Кийт открай време бе очарован от физиката. Дори като първокурсник в университета сериозно мислеше да стане физик. Имаше такива прекрасни теории като принципа на антропията, според който във Вселената просто трябва да възникне интелигентен живот. И котката на Шрьодингер — един мисловен експеримент, демонстриращ, че всъщност актът на наблюдение оформя реалността. И всички чудесни подробности от специалната и общата теории на относителността на Айнщайн.

Кийт обичаше Айнщайн… обичаше го за неговата хуманност и за интелекта му, за неговата буйна коса, за рицарското му старание да напъха обратно в шишето пуснатия от него ядрен дух. Дори когато избра като основен предмет социологията, Кийт продължаваше да държи на стената в общежитието портрет на великия физик. Той с удоволствие би посещавал някой семинар по физика… но не воден от Джаг. Животът беше твърде кратък, за да си позволи такова нещо.

Замисли се върху казаното от Ромбъс за семейния живот на уалдахудийците… и това насочи мисълта му към по-голямата му сестра Розалинд и по-малкия му брат Брайън.

Роз и Брайън го бяха формирали като личност толкова, колкото и генетичното му наследство. Той беше средното дете. Средните деца бяха посредници, винаги се опитваха да създават връзки, да обединяват групи. На Кийт винаги се беше падало да организира семейните празници — чествания на кръгли годишнини и рождени дни, отпразнуване на Коледа и така нататък. А после… после беше организирал събирането на състудентите си за честване на двадесетата годишнина от дипломирането, бе приемал в дома си колеги, идващи от други градове, бе подкрепял групи от различни културни и религиозни общности. И по дяволите, той беше прекарал по-голямата част от професионалния си живот в работа за издигане на Общността, за изграждане на мост между влизащите в нея нации.

Роз и Брайън не се тревожеха от това кой ги обича и кой не, дали има единомислие между политическите партии, дали хората живеят в мир и разбирателство.

Роз и Брайън вероятно се радваха на добър сън.

Кийт отново се обърна по гръб и сложи ръце под главата си.

А може би беше невъзможно. Може би същества като уалдахудийците никога не можеха да живеят в мир. Може би бяха много различни. Или еднакви. Или…

„Господи — помисли си Кийт. — Да става каквото ще!“

Пресегна се, отмести пластмасовата картичка и погледна подигравателно светещите червени цифри.

По дяволите!

 

 

Сега, когато вече имаха проби от странната материя, Джаг и Риса, като ръководители на научните секции, трябваше да съставят план за изследване. Разбира се, следващата стъпка зависеше от природата на образците. Ако се окажеше, че тя не е нищо особено, „Старплекс“ щеше да продължи да търси кой е активирал портала — приоритетна задача на секцията по геронтология. Но ако материята се окажеше необичайна, Джаг щеше да започне да настоява „Старплекс“ да остане и да я изследва, а екипът на Риса щеше да вземе един от двата дипломатически съда на „Старплекс“ — или „Нелсън Мандела“, или „Коф Дагрело ем-Сталш“ — и да продължи търсенето.

На сутринта Джаг се обади в лабораторията на Риса и й каза, че иска да я види. Това можеше да означава само едно: че Джаг възнамерява да определи приоритетите. Тя пое дълбоко дъх, подготви се за битка и тръгна към асансьора.

 

 

Офисът на Джаг беше същият като този на Риса, но той го беше украсил — ако това бе точната дума — с уалдахудийски глинени скулптури. Пред бюрото му имаше три различни модела полифункционални столове. Уалдахудиецът не харесваше нищо, което беше масов продукт, и с различните модели най-малкото можеше да създаде впечатление, че всеки от тях е единствен. Риса седна на средния стол и погледна Джаг над широкото добре подредено бюро.

— Вероятно анализираш взетите вчера проби — започна тя. — От какво са направени сферите?

Уалдахудиецът вдигна четирите си рамене.

— Не зная. Малък процент от взетите проби е обичайният за космоса материал… въглеродни зърна, водородни атоми и така нататък. Но основната материя не можем да определим с никой от стандартните тестове. Тя не гори в кислородна среда нито в някой друг газ и, доколкото мога да определя, изобщо няма никакъв електрически товар. По никакъв начин не успях да избия електрони от нея и да получа положително заредено ядро. В момента Делакорт анализира една проба в химическата лаборатория.

— Какво научи за чакъла между сферите? — попита Риса. Лаят на Джаг прозвуча необичайно.

— Ще ти покажа — отвърна той и я отведе в съседната изолирана стая. — Това са пробите — каза Джаг и посочи една кубична камера метър на метър със стъклена предна стена.

Риса погледна през стъклото и се намръщи.

— Това голямото… плоско ли е отдолу?

Джаг надзърна през стъклото.

— О, богове!…

Най-голямото яйцевидно парче беше потънало наполовина в дъното на камерата и отгоре се подаваше само горната му част. Някои от по-малките образци бяха потънали съвсем. Джаг започна да брои парчетата. Шест бяха изчезнали и на тяхно място не бяха останали никакви дупки.

— Минават направо през дъното — каза Джаг, погледна към тавана и нареди: — Централен компютър!

— Слушам! — обади се ФАНТОМ.

— Искам нулево g в камерата с образците.

— Готово.

— Добре… не, почакай. Искам пет стандартни g, но да действат към тавана, не към пода. Разбра ли ме? Искам гравитацията в камерата да привлича предметите нагоре.

— Готово — докладва ФАНТОМ.

Риса и Джаг очаровани наблюдаваха как парчето с яйцевидна форма изниква от дъното на камерата. Парчетата чакъл също се издигнаха от дъното и се устремиха към тавана, но без да се удрят в него и да отскочат, както би очаквал човек, а по-скоро потъваха като камъчета в катран.

— Компютър, променяй последователно гравитацията, докато всички предмети се отделят от дъното и от тавана, след това я намали до нула и ги остави да плуват в камерата.

— Готово.

— Невероятно, честна дума! — възкликна Риса. — Образците преминават през обикновена материя.

Джаг изсумтя.

— Първите образци, които се опитахме да съберем, трябва да са преминали през стените на контейнерите, изтласкани навън от ускорението на сондата към „Старплекс“.

Като променяше гравитацията в камерата последователно към тавана и дъното, ФАНТОМ успя да накара всички образци да плуват свободно. Но козината на Джаг настръхна, когато видя как две движещи се едно срещу друго парчета, вместо да се сблъскат и след това да отскочат, както бе очаквал, се доближиха на няколко милиметра и след това се отдалечиха едно от друго.

— Магнитни — каза Риса.

Джаг раздвижи долните си рамене.

— Не, тук няма магнетизъм… нито електрически товари.

В камерата имаше четири тягови лъча. Джаг ги управляваше като използваше по една ръка за всеки. С един лъч той хвана прозрачно камъче с диаметър един сантиметър, с втория друго с подобна големина. После се опита да сближи двете камъчета. Всичко вървеше нормално докато разстоянието между тях не стана много малко и тогава колкото и голяма сила да прилагаше на тяговите лъчи, той не можа да ги доближи повече.

— Учудващо — каза Джаг. — Някаква сила ги отблъсква… не е магнитна. Никога не съм виждал подобно нещо.

— Може би това не позволява мъглата от чакъл да се слее — каза Риса.

Джаг повдигна горните си рамене.

— Предполагам. Резултантният ефект е, че материята в мъглата между сферите е свързана гравитационно, но никога няма да се слее повече от това.

— Но в такъв случай какво държи камъчетата заедно? Защо силата на отблъскване не ги разпръсне?

— Може би се държат от химически връзки. Предполагам, че първоначално са формирани при високо налягане… налягане по-голямо от отблъскването, което наблюдаваме. Сега, когато съставящите ги атоми са свързани, те запазват целостта си, но за да формират по-големи образувания, е необходима много по-голяма сила.

— О, по дяволите! — каза Риса. — Знаеш какво си мисля…

Джаг опули четирите си очи.

— Сламърите! Виждали сме резултатите от тяхното оръжие само върху наши сонди. Може би ако го използват срещу един свят, резултатът ще бъде точно такъв. Истински инструмент на Страшния съд. Той не само разрушава планетата, но и придава на отломъците сила, която не им позволява да се съединят и отново да образуват друг свят.

— И сега има отворен портал, който води оттук към световете на Общността. Ако са имали намерение да минат през него…

В този момент от стената на Джаг прозвуча сигнал и на нея се появи лицето на Синтия Делакорт.

— Джаг, това е… о, здравей, Риса. Слушай, благодаря, че ми изпрати тези образци. Знаеш ли, че те пропадат в нормалната материя?

Джаг повдигна горните си рамене.

— Невероятно, нали?

Делакорт кимна.

— Казвам ти. Това не е нормална барионна^[2] материя. Разбира се, не е и антиматерия. Ако беше, отдавна да сме изчезнали от небето. Но докато нормалните протони и неутрони се състоят от комбинации от долни кварки и горни кварки^[3], тази материя е направена от матови кварки и бляскави кварки.

Козината на Джаг настръхна от вълнение.

— Наистина ли?

— Никога не съм чувала за такъв вид кварки — каза Риса.

Джаг издаде някакъв звук, сякаш искаше да каже, че тя е глупачка, но Делакорт кимна.

— От двадесетото столетие хората познават шест разновидности кварки… горна, долна, връхна, дънна, странна и омагьосана. Всъщност според стария стандартен модел на физиката максимално допустимият брой е шест, така че ние престанахме да търсим други, което се оказа голяма грешка. — Тя погледна многозначително към Джаг. — Уалдахудийците също познаваха само шест разновидности. Но когато срещнахме ибийците, те различаваха още две, които кръстихме с противоположни категории на лъскавина — бляскави и матови. Нямаше начин да се получат чрез разбиване на обикновена материя, но ибийците бяха извършили уникална работа, извличайки материя от квантови флуктуации. В техните експерименти понякога се получавали бляскави кварки, но само при много, много високи температури. Това, което имаме тук, са първите известни естествено получени блестящи кварки.

— Невероятно — каза Джаг. — А забеляза ли, че тези проклети неща нямат никакъв товар? Как си го обясняваш?

Делакорт кимна и погледна Риса.

— Електроните имат единица отрицателен електрически товар, горните кварки две трети положителен електрически товар, долните кварки една трета отрицателен. Всеки неутрон се състои от два долни и един горен кварк, което означава, че сумарният товар е неутрален. Освен това всеки протон се състои от един долен и два горни кварка, което дава единица положителен товар. Тъй като атомът има еднакъв брой протони и електрони, сумарният електрически товар е неутрален.

Риса разбра, че обяснението е предназначено за нея, кимна към монитора на стената и Делакорт продължи:

— Тази материя от бляскави кварки се състои от наречените от мен паранеутрони и парапротони. Паранеутроните се състоят от два бляскави кварка и един матов, а парапротоните се състоят от двойка матови плюс един бляскав. Но нито бляскавите; нито матовите имат някакъв електрически товар… така че независимо как са комбинирани, в ядрата няма товари. А без ядра с положителен товар няма какво да привлича отрицателно заредените електрони, така че един бляскав кварков атом е само ядро. Той няма електронна обвивка. Заключението е, че бляскавата материя не е просто електрически неутрална. Тя е по-скоро неелектрическа. Тя е неподатлива на електромагнитни взаимодействия.

— О, богове! — извика Джаг. — Това обяснява защо потъва в твърди обекти. Тази материя вероятно щеше да преминава абсолютно безпрепятствено, ако не беше триенето между въглеродните частички на обикновената материя и водородното замърсяване в нея. Това обяснява и защо можем да я виждаме. Ако бляскавите кварки бяха без примеси, тя щеше да е невидима, тъй като отражението и абсорбцията на светлина зависят от вибрацията на електрическите товари. Ние просто виждаме междузвездния прах, който е уловен гравитационно в бляскавата материя, подобно на пясък в желе. Добре… значи не взаимодейства електромагнитно. Ами действието на ядрените сили?

— Върху нея влияе както силното, така и слабото ядрено поле — каза Делакорт. — Но те действат на толкова малко разстояние, че според мен взаимодействие с обикновената материя е възможно само при невероятно високи налягания и температури.

Джаг за момент се замисли, после заговори унило:

— Това е забележително. Ние знаем, че оръжието на сламърите може да разкъсва химически връзки, но превръщането на обикновената материя в бляскава е…

— Оръжието на сламърите! — възкликна Делакорт. Сивите й вежди се извиха в дъги. — Това ли мислиш, че е създало тази материя? Не, не вярвам. Ще са необходими хиляди години, за да се събере толкова много прах. Според мен това е природно явление.

— Природно… — излая Джаг. — Очарователно. А какво ще кажеш за гравитационните ефекти?

— Масата на бляскавите кварки е седемстотин и шестнадесет пъти по-голяма от масата на електрона. Това е около осемнадесет процента повече от масата на един горен или долен кварк. Така че бляскавият атом има малко повече маса и следователно създава малко по-силна гравитация от нормалния атом със сравним брой нуклеони^[4]. Да пукна обаче, ако зная как тези бляскави кварки си взаимодействат химически.

Джаг крачеше напред-назад.

— Добре — каза той. — Добре… а какво ще кажеш за това? Нека добавим още две основни сили към традиционните четири. Откакто старият стандартен модел беше отхвърлен, ние търсим допълнителни сили. Да речем, че една сила действа на голямо разстояние и е отблъскваща… Ние със Сервантес наблюдавахме действието на такава сила, когато се опитвахме с тягови лъчи да доближим едно до друго парчета чакъл. Другата сила действа на средно разстояние и е привличаща.

— Какво ще ни помогне това? — попита Делакорт.

— Нормалната химия е резултат от орбитално препокриване на електронни обвивки от заредени ядра — каза Джаг. — Тук не съществува нито едното, нито другото. Но ако действащата на средно разстояние сила на привличане е по-голяма от слабата ядрена сила, то тогава тя ще действа почти като „метатовар“ и ще прави възможно съществуването на някаква „метахимия“, ще може да свързва атоми, без да има нужда от електромагнетизъм и така нататък. Междувременно действащата на голямо разстояние сила ще отблъсква бляскавите кварки един от друг. Отблъскването може да бъде преодоляно само от кварки със собствена гравитация, когато има маса с достатъчна плътност, за да ги привлича. Това е подобно на гравитацията, която държи заедно електроните и протоните, за да образуват неутронна звезда въпреки необходимото дегенеративно налягане за предотвратяване препокриването на електронните орбити. — Той погледна Риса. — Това означава, че имаме „метахимия“, при която на молекулярно ниво могат да протичат доста комплексни реакции, но на макрониво бляскавата материя може да се събира в маси с размерите на светове, чиято собствена гравитация е достатъчно голяма, за да надделее над билата на отблъскване.

Делакорт беше впечатлена.

— Ако можеш да разработиш механиката на всичко това, несъмнено ще получиш Нобелова награда. Наистина е невероятно… напълно различен вид материя, която само слабо взаимодейства с нуклеони.

— Пастарк! — излая Джаг. — В името на боговете, знаеш ли какво е това? — Козината му настръхваше и полягаше на вълни като зряла пшеница при силен вятър.

— Какво? — попита най-после раздразнена Риса.

— Не трябва да го наричаме „бляскава материя“ — отвърна Джаг. — То вече си има съвсем добро обикновено име. — Двете десни очи погледнаха към образа на Делакорт, двете леви към Риса. — Това е черната материя! Тъмната материя!

— Боже Господи! — възкликна Делакорт. — Боже Господи, мисля, че си прав. — Тя поклати учудено глава. — Черната материя!

— Това представлява тя — изви Джаг. — Тази материя съставя огромна част от нашата Вселена и досега ние не знаехме какво представлява. Това е откритието на столетието! — Четирите му очи се затвореха — той си представяше славата, която го очакваше.