Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (14)

10.

Тази вечер Кийт се храни самичък. Обичаше да готви, но обичаше също край него да има човек, за когото да готви, а Риса беше останала да работи до късно. Тя и Бокскар най-накрая бяха достигнали успех в изследванията си на границата хейфлик или най-малкото така изглеждаше. Но не можеха да получат повторяемост на резултатите, затова тя помоли Кийт да й изпрати сандвичи в лабораторията.

Понякога Кийт се чудеше как беше назначен на длъжността главен шеф на „Старплекс“. О, за това имаше сериозни основания, разбира се. Предполагаше се, че като социолог той ще може както да ръководи едно миниатюрно общество на борда на кораба, така и да установи контакт с всяка нова цивилизация, която евентуално могат да срещнат.

Но точно сега въпреки всичко, което ставаше, той нямаше какво друго да върши, освен да администрира. Джаг щеше да продължи изследванията си на тъмната материя и щеше да се опита да разбере защо звездите ги нападнаха. Хек щеше да се мъчи да декодира възможните чуждоземни радиосигнали. Риса щеше да разшири проекта си за увеличаване на продължителността на човешкия живот. А той? Той щеше да чака щастието да му се усмихне… да се надява на възможността да направи нещо важно.

Реши да вечеря в ибийския ресторант. Не заради атмосферата, разбира се. С гладката си почти като билярдна маса повърхност пейзажът на Флатланд, както беше изобразен на холографските прозорци в ресторанта, беше още по-малко интересен от този на Реболо. Нямаше съмнение, че в географско отношение Земята беше най-красива от всички светове на Общността. Ибиийската храна пък беше изградена на базата на десни аминокиселини и беше напълно несмилаема за другите три раси. Ресторантът обаче предлагаше и разнообразна човешка храна, включително пържено пиле, и то приготвено точно така, както го обичаше Кийт.

Ресторантът беше необичайно препълнен, понеже четирите заведения за хранене в долните модули с естествена среда още не бяха готви за ползване. Но една друга привилегия на ранга беше, че винаги получаваш маса, без да чакаш. Строен сребърен робот заведе Кийт в дъното на салона до едно сепаре, заслонено от оранжеви осмоъгълни листа.

Кийт даде поръчката си и поиска от четящото устройство на масата да му извади — последното издание на „Ню Йоркър“. Сервитьорът се върна с чаша бяло вино, остави я и се отдалечи. Кийт зачете един фантастичен разказ й в същия миг прозвуча сигнал.

— Карендотър вика Лансинг.

— Лансинг слуша. Да, Лиан?

— Завърших техническото проучване за обеззаразяване на облъчените долни палуби. Трябва да се видим, за да ти предам доклада.

Кийт преглътна. Разбира се, докладът трябваше да бъде проучен веднага. Трябваше бързо да разрешат този проблем. Но къде да се срещне с Лиан? Смяната „Гама“ сигурно вече беше в командната зала. Не трябваше да ги безпокои. Кабинетът на Кийт бе най-подходящото място, но… но… можеше ли да има вяра на себе си и да остане насаме с нея?

Господи, колко глупаво!

— Аз съм в „Драйв Тру“, вечерям. Можеш ли да донесеш доклада тук?

— Разбира се. Тръгвам. Край.

Кийт отпи от виното. Може би бе сбъркал. Може би хората щяха да го изтълкуват погрешно, да кажат на Риса, че се е срещнал с Лиан в това сепаре. Може би…

Лиан пристигна, придружена от един робот, седна срещу Кийт и му се усмихна. Ама че бързо пристигна… сякаш преди да се обади бе знаела къде е. Почти като капан…

Кийт поклати глава. „Овладей се!“

— Здравей, Лиан — каза той. — Носиш ли доклада?

— Разбира се. — Беше облечена в син костюм, свеж и професионален. А върху блестящите си платинени коси бе сложила старомодно кепе на железопътен инженер. Кийт я беше виждал с него и преди — едновременно странно и стилно, и секси. — Има технологии за почистване на радиоактивно замърсяване — каза тя. — Но те изискват много време и…

Сервитьорът дойде с вечерята на Кийт.

— Пържено пиле — каза Лиан и се усмихна. — Това е моят специалитет. Някой ден трябва да ми дойдеш на гости.

Кийт се пресегна за виното си, размисли, взе салфетката и нарочно бутна вилицата си на покрития с гума под. Наведе се да я вдигне… и огледа източените крака на Лиан под масата. Изправи се и каза:

— Хм, благодаря. Много мило. — Посочи й изпускащото пара блюдо. — Вземи си.

— О, не — каза тя и се потупа по плоския корем, от което платът на костюма й се опъна плътно върху гърдите. — Ще си поръчам салата. Трябва да се грижа за фигурата си.

„Не е необходимо — помисли си Кийт. — Аз с радост ще се погрижа вместо теб.“

— Та какво за радиационното замърсяване? — каза той.

— Да — кимна тя. — Както казах, можем да го премахнем… но не бързо и не без да акостираме няколко седмици в сух док.

— Няколко седмици! — възкликна Кийт. — Не можем да си позволим да загубим толкова време.

— Точно така. Затова идвам с лично мое предложение.

— И какво е то?

— „Старплекс 2“.

Кийт се намръщи. „Старплекс“ беше построен в орбиталните корабостроителници на Реболо и от близо година се строеше неговият близнак, засега с прозаичното име „Старплекс 2“, макар че накрая можеше да получи друго официално име. Строеше се на Флатланд. Две толкова големи поръчки не можеха да се възложат само на един свят от Общността.

— Какво имаш предвид?

— Той още не е готов за излитане, иначе щях да предложа просто да го реквизираме. Но се строи по същите чертежи както „Старплекс 1“… и според последния доклад, който получих, пет от осемте модула с естествена среда вече са завършени. Можем да прескочим през портала до корабостроителниците на Флатланд, да оставим долните четири модула там и да ги заменим с четири готови от „Старплекс 2“. Модулите, които ще оставим, могат да бъдат очистени на спокойствие. Централният диск на „Старплекс 2“ ще бъде завършен чак след пет месеца. Четирите генератора за хипердвигателите трябва да бъдат изпитани основно преди около тях да се построи техническият торус. Това ще осигури достатъчно време за почистване на облъчените модули. Когато всичко бъде завършено, те могат да бъдат вградени в новия кораб. Разбира се, цялото обзавеждане и апаратура в нашите долни модули също трябва да се очисти, но поне веднага ще имаме помещения за квартири и лаборатории.

Кийт кимна. Беше впечатлен.

— Това е блестяща идея. Колко време ще ни отнеме?

— Спецификациите за демонтаж и инсталиране на новата захранваща мрежа на модулите с естествена среда изискват три дни, но аз измислих един метод, при който не е необходимо разклонителите да се захранват. Ако не трябва в долните модули да носим радиационни костюми, мога да свърша цялата работа за петнадесет часа. Иначе ще са ми необходими осемнадесет.

— Чудесно. А как стои въпросът с долната част на нашата основна шахта и централната палуба?

— Три четвърти от шахтата вече е поправена; Не можем лесно да я почистим, но изпратих нанотехници да сложат допълнителна екранировка на вътрешната повърхност. Що се отнася до централния диск, разбира се, ще трябва изцяло да сменим водата на океанската палуба. И не просто с чиста вода. Тя трябва да има точния състав на морската вода с разтворени в нея соли и други минерали, плюс, по възможност, планктон и риба. Също бих желала да сменим целия въздух на кораба, просто за сигурност. Доковете за акостиране не са проблем… те са добре екранирани. Същото се отнася и за техническия торус. Неговата екранировка го е защитила от радиацията.

— След колко време ще може безопасно да маневрираме през портала?

— Най-рано утре следобед. Разстоянието между портала и зелената звезда бързо нараства. И ако си готов да рискуваш да изгубим половин дузина уотсъни, трябва да се опитаме да съобщим за нашите намерения на корабостроителниците на Флатланд, така че ибийците веднага да започнат подготовка за нашето пристигане.

— Браво, Лиан. — Той я погледна и тя отново се усмихна — красива, сърдечна, интелигентна усмивка. Кийт мислено се укори задето понякога забравя, че има сериозно основание за нейното присъствие на борда на „Старплекс“. Лиан Карендотър беше най-добрият инженер по звездни кораби.

Тор насочи „Старплекс“ към портала и корабът изскочи в периферията на системата Флатланд, Тук на небето доминираха Магелановите облаци. Слънцето на Флатланд, Хотспот, беше бяла звезда клас „F“, а самата Флатланд беше безлично кълбо, обвито в бели облаци.

Ибийците не можеха да работят при нулева гравитация. Кийт наблюдаваше през един прозорец как хиляди ибийци пъплят около „Старплекс“ в едноместни апарати, прилични на хокейни шайби, целите прозрачни с изключение на плочите за изкуствена гравитация на дъното. Тъй като работата се вършеше от ибийци, не се губеше нито секунда. На кораба бяха монтирани нови модули с естествена среда и палуби четиридесет и първа до седемдесета бяха напълно подменени, Кийт зърна пътническата капсула с форма на балон, от която Лиан ръководеше операцията. Единственият проблем по време на цялото преоборудване възникна, когато маркучът за изпразване на океана се спука и в космоса се разпиля солена вода, която моментално замръзна на малки ледени кристалчета, заблестели като диаманти в бялата светлина на Хотспот.

Когато всичко беше завършено, корабът — сега хибрид от „Старплекс 1“ и „Старплекс 2“ — се отправи обратно към портала.

Кийт беше доволен от ремонта — и още по-доволен, че вече няма да се налага всички да се тъпчат в горната половина на кораба, което създаваше спорове между различните раси. Надяваше се, че на кораба отново ще се възцари мир.

Докато бяха в корабостроителниците, от Реболо пристигнаха петима нови изследователи — един ибиец и двама уалдахудийци, специалисти по тъмна материя, един делфин и един човек, специалисти по звездна еволюция.

Както беше обещала, Лиан завърши преоборудването за по-малко от осемнадесет часа. Тор насочи кораба обратно към портала и отново се озоваха край полето с тъмна материя и загадъчната зелена звезда.