Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (28)

22.

Кийт беше в кабинета си. Преглеждаше предложенията за търсене на бебето на дармата. Това беше първата задача за месеца. Холографският образ на Риса на бюрото му автоматично се смени и му я представи по шорти и тениска както по време на екскурзията им през Големия каньон.

— Джаг Кандаро ем-Пелш — съобщи ФАНТОМ.

— Нека влезе — каза Кийт, без да вдига глава от бележника, който прелистваше.

Джаг влезе, настани се на един стол и скръсти всичките си ръце на масивните си гърди.

— Искам да отида и да доведа дарматското дете — излая Джаг.

Кийт вдигна глава и го погледна.

— Ти?

Зъбните плочи на Джаг изтракаха предизвикателно.

— Аз.

Кийт бавно изпусна дъх.

— Задачата е деликатна.

— А ти вече не ми вярваш — каза Джаг и размърда горните си рамене. — Разбирам. Но нападението на „Старплекс“ не е било одобрено от кралица Трат. А нападението на Тау Кит, за което ни каза Риса, е било отхвърлено от нея. Точно сега проблемите са решени… освен ако вие, хората, не желаете отново да ги раздухате. Къде ще отидем оттук, Лансинг? Конфликтът не свърши ли? Или ще продължим да се бием? Аз съм готов да действам, сякаш…

— Сякаш нищо не се е случило?

— Алтернативата е война. Аз не искам война и вярвам, че ти също не я искаш.

— Но…

— Изборът е твой — остро излая Джаг. — Аз съм за мирно съвместно съществуване. Ако ти искаш да… да продължим войната… аз отказвам да се съглася с теб. Но намирането на детето и връщането му у дома ще изисква голям опит по механика на порталите. Магнор е добър, но аз съм по-добър. Всъщност по-добър от мен няма в цялата Общност. Знаеш, че това е вярно. Ако не беше така, нямаше да получа назначение на този кораб.

— Тор е надежден — каза Кийт.

Двете десни очи вече бяха втренчени в Лансинг, момент по-късно към тях се присъединиха и двете леви.

— Изборът е твой. Ти имаш моето предложение. — Джаг махна с ръка към бележника на Кийт. — Аз предложих да изпратим сондажен кораб за издирване на детето. Аз трябва да съм на този кораб.

— Единственото, което искаш — каза Кийт, — е достъп до дарматите в интерес на твоя народ. Връщането на тяхното дете ще ти спечели много благодарност.

Джаг размърда долните си рамене.

— Ти ми правиш лоша услуга, Лансинг. Дарматите още не знаят, че на борда на този кораб има хиляда същества, които на практика представляват всички раси.

Кийт помисли за момент. По дяволите, мразеше да го притискат. Но мръсното пра… но Джаг беше прав.

— Добре — каза той. — Добре… ти и Лонгботъл, ако той е навит. „Ръм рънър“ годен ли е за акция?

— Доктор Сервантес и Лонгботъл са го ремонтирали в Гранд Сентръл — отговори уалдахудиецът. — Ромбъс потвърди неговата годност за изпълнение на космически операции.

Кийт погледна нагоре.

— Интерком: Кийт вика Тор.

Над бюрото на Кийт се появи холограма на Торалд Магнор.

— Да, шефе?

— Можем ли да минем през портала?

— Няма проблем — отговори Тор. — Сега голямата звезда е достатъчно далеч от него и можем да влезем под всякакъв ъгъл. Да програмирам ли курса?

Кийт поклати глава.

— Не за целия кораб. Само за „Ръм рънър“ и едноместна туристическа капсула. Ще се върна в Гранд Сентръл за среща с премиера Кениата. — Той погледна уалдахудиеца. — Въпреки казаното от теб, Джаг, ще има адски много да се плаща.

 

 

Беше голямо пътуване: из галактиката през двадесет портала — бърз преглед на всички активни точки за излизане. „Ръм рънър“ с Джаг и Лонгботъл на борда излетя от дока на „Старплекс“ и след обичайните изпълнения на Лонгботъл за удоволствие се отправи към портала.

Както винаги, щом корабът я докосна, изходната точка се разшири. Виолетовият дисконтинуум премина от носа към кърмата, след което корабът стремително се понесе през различен сектор от Космоса. От този първи изход нямаше грандиозни гледки. Само звезди, не така плътно разположени, както от другата страна.

Джаг внимателно следеше уредите си. Извършваше сканиране на хиперпространството, търсейки някаква голяма маса на един светлинен ден от изхода. Намирането на дарматското дете щеше да е трудна задача. Тъмната материя по своята природа беше много трудна за откриване — хем беше невидима, хем излъчваните от нея радиосигнали бяха много слаби. Но дори едно дарматско бебе сигурно имаше маса поне 10³⁷ килограма. Тя щеше да наруши локалното пространство-време и това трябваше да може да се открие в хиперпространството.

— Откри ли нещо? — попита Лонгботъл.

Джаг повдигна долните си рамене.

Лонгботъл се изви в дъга в резервоара и „Ръм рънър“ полетя по дъга обратно към портала.

— Продължаваме — каза делфинът. Корабът се насочи към точката…

… и излезе от другата страна близко до красива бинарна звездна система; дълги ленти газ изтичаха от надут, сплеснат на полюсите червен гигант към неговия малък син другар.

Джаг погледна уредите си. Нищо. „Ръм рънър“ направи пълен вертикален кръг и се спусна към портала отгоре, мушна се в него, над кораба се изсипа дъжд от Содерстромова радиация, гледката на двойката звезди се смени с нова звездна гледка: половината небе беше покрито от голяма жълто-розова мъглявина с един пулсар в средата, който през няколко секунди светваше и загасваше.

— Нищо — каза Джаг.

Лонгботъл отново се изви и се гмурна към портала.

Разширяваща се точка.

Виолетов пръстен.

Нови звездни полета.

Друг участък от Космоса.

Участък с друга зелена звезда, отдалечаваща се от портала. Лонгботъл направи страхотна маневра да я избегне.

Затруднявано от съседната звезда, сканирането продължи дълго. Накрая Джаг реши, че дарматското дете не е тук.

Лонгботъл се завъртя в резервоара си, преметна се презглава и „Ръм рънър“ полетя в свредел назад към портала. Оказа се, че този път са излезли през Прайм, близко до галактическата сърцевина, първоначалния портал, вероятно активиран от самите строители на портали. Небето сияеше осветено от безброй близко разположени едно до друго червени слънца. Лонгботъл натисна със зурла едно копче, екраните на кораба нараснаха максимално. Бяха съвсем близко до ядрото на галактиката и виждаха искрящия край на нарастващия виолетов диск, заобикалящ централната черна дупка.

— Не е тук — каза Джаг.

Лонгботъл върна кораба към портала по права линия. Бяха много близко и имаше опасност да бъдат хванати от ненаситната гравитация на сингуларността, но нямаше друга възможност.

Излязоха в друго, на вид празно космическо пространство, но хиперкосмическите скенери на Джаг откриха наличие на значителни скрити маси.

— Няма нищо, нали? — попита Лонгботъл.

Джаг вдигна четирите си рамене.

— Няма да навреди, ако проверим — отвърна той и настрои радиото за търсене близко до двадесет и един сантиметровия обхват.

— В момента се използват деветдесет и три отделни честоти — съобщи Джаг. — Друга дарматска колония.

Бяха на десетки хиляди светлинни години от мястото, където срещнаха първите дармати, но тази раса беше на възраст милиарди години. Беше възможно всички техни колонии да говорят на същия език. Джаг сканира какофонията, намери най-високата честотна група и тъй като нямаше свободни честоти, предаде точно над нея.

— Търсим един на име Младши — предаде компютърът измисленото име.

Последва тишина, много по-продължителна от времето, необходимо за отиване и връщане на сигнала. Накрая отговорът пристигна:

— Тук няма такъв. Кои сте вие?

— Нямам време за празни приказки… връщаме се — каза Джаг и Лонгботъл обърна кораба обратно към портала.

— Бас държа, че се изненадаха — каза делфинът, докато минаваха през портала.

Този път излязоха близко до планета, голяма колкото Марс и също като нея суха, само че жълта вместо червена. В далечината се виждаше слънцето й, синьо-бяла звезда с два пъти по-голям диаметър от този на Сол, гледан от Земята.

— И тук нищо — каза Джаг.

Лонгботъл си позволи да управлява „Ръм рънър“ по такъв начин, че жълтата планета да затъмни звездата. Короната — смес от виолетово, морскосиньо и бяло — беше блестяща и покриваше много по-голяма част от небето, отколкото очакваше делфинът. Двамата с Джаг се насладиха за момент на гледката, после се гмурнаха през портала.

През тази точка съвсем наскоро беше излязла една звезда, но не зелена. По-скоро, както при Тау Кит, червено джудже, малко и хладно.

Джаг проучи скенерите.

— Нищо.

Отново се гмурнаха в портала, който се отвори като пурпурночервена уста да ги приеме.

Абсолютна тъмнина… изобщо никакви звезди.

— Прашен облак — каза Джаг. Козината му се полюшваше от изненада. — Интересно… не е бил тук последния път, когато нещо е минало през този изход. Главно въглеродни частички, макар че има и комплексни молекули, включително формалдехид и дори малко аминокиселини и… мисля, че Сервантес ще иска да дойде тук. Откривам ДНК.

— В облака? — учуди се Лонгботъл.

— В облака — каза Джаг. — Самовъзпроизвеждащи се молекули, летящи свободно в Космоса.

— Но никакъв дармат, така ли?

— Точно така.

— Може пък и пак да дойдем — каза Лонгботъл, обърна кораба, пусна двигателите и се насочи назад към портала.

Нов сектор от пространството, друг, от който неотдавна бе изригнала звезда. Този път натрапникът беше синя звезда тип „O“ с повече слънчеви петна по повърхността от луничките на русокос човек през лятото. „Ръм рънър“ се появи точно в края на една спирална галактика. На едната страна небето беше осеяно с множество ярки млади звезди. На другата бяха малко. Над тях се виждаше кълбовиден куп, милиони стари червени слънца, събрани в едно кълбо. И…

— Бинго — извика Джаг… или най-малкото излая нещо, което можеше да се преведе на английски така. — Ето го!

— Виждам го — потвърди Лонгботъл. — Но…

— Спечена кал! — изруга Джаг. — Хванато е.

— Вярно… хванато е в мрежа.

Наистина беше то. Дарматското бебе очевидно се бе промушило през портала само няколко дни преди пристигането на тази синя звезда, изхвърлена от изхода приблизително в същата посока като него. Вече знаеха, че един дармат може да се движи с учудваща бързина за свободно плуващ свят, но гравитацията на звездата беше огромна. Бебето беше само на около четиридесет милиона километра от нейната повърхност — по-малко от разстоянието между Меркурий и Слънцето.

— Няма начин да достигне скорост на откъсване — каза Джаг. — Дори не съм сигурен, че е успяло да излезе на орбита. Движи се навътре по спирала. И в двата случая не може да избяга.

— Ще го повикам — каза Лонгботъл и настрои предавателя да излъчи предварително записаното послание на всички използвани от дарматската колония честоти.

Бяха на около триста милиона километра от звездата. Сигналите щяха да пристигнат дотам за петнадесет минути и да се върнат най-рано след още толкова. Зачакаха. Джаг се въртеше неспокойно, Лонгботъл се развличаше като рисуваше сонарна карикатура на неспокойното му въртене. Не получиха отговор.

— Знаеш ли — каза уалдахудиецът, — звездата вдига толкова много радиошум, че може би не можем да приемем излъчването на дармата. Или пък той не може да ни чуе.

— Или пък е мъртъв — каза Лонгботъл.

Джаг издаде звук като от спукване на балон, зурлата му завибрира. Това беше възможност, която не искаше да допусне. Но топлината толкова близко до звездата сигурно беше невероятна. Обърнатата към нея страна на дармата можеше да е нагрята до над 350 градуса по Целзий — температура достатъчна да разтопи олово. Нито Джаг, нито Делакорт си бяха изяснили всичко от метахимията на бляскавите кварки, но при тази температура много нормално сложни молекули се разпадаха.

Хрумна му друга мисъл. Какви ли бяха погребалните ритуали на дарматите? Щяха ли да искат да върнат у дома този труп с размерите на планета? Той погледна Лонгботъл. Делфините оставяха вълните да отнесат тялото на мъртвеца. Джаг се надяваше дарматите да са също толкова разумни.

— Да се връщаме — каза Джаг. — Нищо не можем да направим.

„Ръм рънър“ полетя към портала по една от патентованите от Лонгботъл криви, попадайки точно под необходимия ъгъл за излизане на мястото, откъдето бяха започнали всичките скокове. „Старплекс“ беше там, летеше оцветен от светлината на зелената звезда четвърто поколение. Зад нея бяха съществата от тъмна материя; между тях се простираха газови пипала. Въпросът сега беше какво ще правят по-нататък. За момент Джаг изпита съчувствие към Лансинг.

 

 

Кийт беше в апартамента си. Приготвяше се за предстоящата среща с премиера Кениата на станция Гранд Сентръл.

Прозвуча сигнал от електрически звънец.

— Ромбъс иска да го приемеш — съобщи ФАНТОМ. — Моли да му отделиш седем минути.

Ромбъс? Точно сега Кийт искаше да е самичък. Подреждаше мислите си, опитваше се да реши какво да каже на срещата. Все пак да се реши един ибиец да го безпокои у дома беше доста необичайно и това възбуди любопитството му.

— Времето е отделено — отговори Кийт: подходящ отговор, продиктуван от ибийските маниери.

— Тъй като ще имаш ибийски посетител, да намаля ли осветлението? — попита ФАНТОМ.

Кийт кимна. Интензитетът на светлината от панелите на тавана намаля, блестящият бял ледник на стенната холограма на езерото Луиз стана матовосив. Двойната врата се плъзна встрани и Ромбъс се изтъркаля вътре. Светлините на паяжината му светеха.

— Здравей, Кийт.

— Здравей, Ромбъс. Какво има?

— Прощавай за безпокойството — каза приятният глас с британски акцент, — но днес в командната зала ти беше много разгневен.

Кийт се намръщи.

— Извинявай, ако съм бил груб — отвърна Кийт. — Бях ядосан на Джаг… но не трябваше да си го изкарвам на никой друг.

— О, гневът ти изглеждаше съвсем точно фокусиран! Мисля, че не обиди никого.

Кийт вдигна вежди.

— Тогава какъв е проблемът?

Ромбъс помълча за момент, после каза:

— Чудил ли си се на противоречията на моята раса? Вие, хората, казвате, че ние сме вманиачени по отношение на времето. Мразим да го прахосваме. Въпреки това губим много време да бъдем учтиви и, както мнозина хора са забелязали, се стараем да не засягаме чувствата на другите.

Кийт кимна.

— Чудил съм се. Струва ми се, че прахосването на време за любезности ви откъсва от много важни задачи.

— Точно така — съгласи се Ромбъс. — Точно така го виждат хората. Но ние въобще не го възприемаме по този начин. За нас това върви… е, нашата метафора е „като главина с колело“, но вие бихте казали „ръка за ръка“… с нашата философия за пестене на време. Една кратка, но неприятна среща завършва с прахосване на много повече време от една по-дълга, но приятна.

— Защо?

— Защото след една неприятна среща се губи много време да я премисляш, да я повтаряш в ума си, често да се ядосваш за казаните или направени неща. — Той замълча. — Ти видя как в съответствие с ибийското наказателно право наказахме Бокскар за причинена загуба на време. Ако един ибиец изгуби десет минути от моето време, съдиите могат да го осъдят животът му да се съкрати с десет минути. Но знаеш ли, че ако един ибиец ме засегне с грубост или неблагодарност, или преднамерена лоша постъпка съдът може да му наложи присъда шестнадесетократно по-голяма от загубеното по тази причина време? Ние използваме шестнадесет просто защото, подобно на уалдахудийците, това число е в основата на нашата система за пресмятане. Всъщност няма начин да се определи количествено времето, изгубено от мислене върху неприятни преживявания. Години по-късно болезнените спомени могат — отново ми идват наум метафори. Аз бих казал „да се изтъркалят до теб“, докато вие може би бихте казали „да се появят в главата“. Винаги е по-добре да приключиш една ситуация с приятни резултати, не със злоба.

— Искаш да кажеш, че трябва наистина да окажем натиск върху уалдахудийците? Да им нанесем шестнадесет пъти по-големи щети от тези, които те ни нанесоха? В това наистина има смисъл.

— Не, не си ме разбрал… несъмнено поради неумението ми ясно да се изразявам. Искам да кажа да онова, което се случи между теб и Джаг, между Земята и Реболо. Отчайвам се като виждам колко много от умствените си сили… от времето си… губите за такива неща вие, хората. Независимо колко неравен е теренът, изглади го в ума си. — Ромбъс замълча за момент, изчаквайки казаното от него да бъде възприето, после продължи: — Е, отпуснатите ми седем минути изтекоха. Трябва да тръгвам. — И се затъркаля към вратата.

— Бяха убити хора — каза Кийт. — Не е толкова лесно да се изглади.

Ромбъс спря.

— Трудно е само защото ти избираш трудния път — каза той. — Можеш ли да измислиш някое решение, което да върне живота на убитите? Някаква отплата, която няма да доведе до още мъртви хора? — Светлините върху паяжината му играеха. — Е, както решиш.