Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (15)

11.

Конструкторите на „Старплекс“ бяха разположили директорския офис близо до командната зала, но Кийт беше настоял да го преместят. Беше убеден, че директорът трябва да се вижда из целия кораб, а не само в една изолирана площ. Накрая се съгласи на една голяма квадратна стая със страни почти четири метра на палуба четиринадесета — по средата на триъгълната страна на жилищен модул две. През прозореца, който покриваше цяла една стена, можеше да вижда модул три, перпендикулярен на модул две, както и деветдесетградусов отрязък от покрития с мед кръгъл покрив на централната палуба на „Старплекс“ шестнадесет етажа по-долу, където с клинообразни уалдахудийски букви беше изписано името на кораба.

Кийт седеше зад дълго правоъгълно бюро от истински махагон. На него имаше холографски снимки на жена му Риса, облечена в старомодна испанска рокля за танци, и на техния син Сол, с харвардска памучна блуза с дълъг ръкав и странна козя брадичка, в момента модна сред младите мъже. До холографските снимки имаше модел на „Старплекс“ в мащаб 1:600. Зад бюрото се намираше бюфет с глобуси на Земята, Реболо и Флатланд, както и няколко фигурки от полирани бели мидени черупки. Над бюфета беше закачено литографско копие от картина на Емили Кар, изобразяваща тотемен стълб в гора на един от островите Куин Шарлот. От двете страни на бюфета бяха поставени саксии с големи растения. В стаята имаше още дълго канапе, три полифункционални стола и масичка за кафе.

Кийт беше свалил обувките си и бе вдигнал крака на бюрото. В командната зала никога не подражаваше на Тор, но когато беше самичък, често заемаше неговата поза. Сега, облегнат на черния си стол, Кийт четеше доклада на Хек за откритите от него сигнали. На вратата се позвъни.

— Джаг Кандаро ем-Пелш — съобщи ФАНТОМ.

Кийт въздъхна, изправи се и даде знак да пуснат посетителя. Вратата се плъзна настрана и Джаг влезе. В следващия миг ноздрите на уалдахудиеца започнаха да пламтят. Кийт предположи, че е усетил миризмата на краката му.

— С какво мога да ти бъда полезен, Джаг?

Уалдахудиецът докосна облегалката на един полифункционален стол, който промени формата си в съответствие с тялото му, седна и започна да лае. Преведеният глас съобщи:

— Малцина от твоите земни литературни герои ми импонират, но един от тях е Шерлок Холмс.

Кийт вдигна вежди. Груб, арогантен… разбираше защо Джаг го харесва.

— Особено харесвам — продължи Джаг — неговата способност да формулира мисловните процеси в сентенции. Една от любимите ми е тази: „Истината е остатъкът, независимо от вероятността да не е това, който остава след като онези неща, които не могат да бъдат истина, се оставят без внимание“.

Кийт се усмихна. Онова, което Конан Дойл наистина беше написал, гласеше: „Като се елиминира невъзможното, онова, което остава вероятно, трябва да е истината“. Но като се вземеше предвид, че мисълта бе преведена от английски на уалдахудийски и след това отново на английски, версията на Джаг не беше толкова лоша.

— Така ли? — каза Кийт.

— Да, моите първоначални анализи за, появилата се тук звезда от четвърто поколение като един вид аномалия сега трябва да се коригират, тъй като ние съзряхме втора такава звезда на Реболо 376А. Прилагайки мисълта на Холмс, аз сега зная откъде идват тези две зелени звезди и вероятно другите скитащи звезди. — Джаг замълча, очаквайки Кийт да го подкани да продължи.

— И откъде идват? — попита раздразнено Кийт.

— От бъдещето.

Кийт се засмя… после смехът му премина в лай. Може би в ушите на уалдахудиеца лаят нямаше да прозвучи оскърбително.

— Това е най-доброто обяснение. Зелени звезди не биха могли да се развият в една толкова млада Вселена като нашата. Една такава звезда би могла да бъде игра на природата, но повече от една е напълно невероятно.

Кийт поклати глава.

— Но те може би идват от… не зная… от някакъв необикновен регион на космоса. Може би те са правели компания на черни дупки и гравитационните напрежения са предизвикали ядрен взрив, който е ускорил процеса.

— Обмислих и тези възможности — каза Джаг. — Искам да кажа, че обмислих различни алтернативни сценарии, един от които е този. После извърших радиометрично определяне на възрастта, основано на разпределението на изотопи в материала, който двамата с Лонгботъл загребахме от атмосферата на зелената звезда до нас. Атомите на тежките метали в тази звезда са на двадесет и два милиарда години. Самата звезда не е толкова стара, разбира се, но много от съставящите я атоми са.

— Цялата материя не е ли на една и съща възраст? — попита Кийт.

Джаг вдигна долните си рамене.

— Вярно е, че с изключение на малкото количество материя, която непрекъснато се създава от енергията, и с изключение на това, че в някои, реакции неутроните могат лесно да се превърнат в двойки протон-електрон и обратно, всички основни частици във Вселената са създадени малко след Големия взрив^[1]. Но атомите на тези частици могат да се създават или разрушават по всяко време чрез ядрен разпад или синтез.

— Да — каза смутено! Кийт. Не се сетих. Но според теб атомите на тежките метали в звездата са много по-стари от Вселената, така ли?

— Точно така. И единственият начин, по който може да се случи това, е, ако звездата е дошла при нас от бъдещето.

— Но… ти каза, че зелените звезди са с милиарди години по-стари от всяка съществуваща сега звезда. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че тези звезди са пътували назад във времето милиарди години? Това изглежда невероятно.

— Интелектуалното предизвикателство е приемането на възможността за пътуване във времето, не продължителността — изсумтя Джаг. — Ако пътуване във времето изобщо е възможно, тогава изминатото разстояние назад е само функция на подходяща технология и достатъчно енергия. Аз приемам, че всяка раса, която може да премества звезди, има в изобилие и двете.

— Но аз мислех, че пътуването във времето е невъзможно.

Джаг вдигна и четирите си рамене.

— Преди откриването на порталите мигновеното транспортиране беше невъзможно. Преди откриването на хипердвигателя беше невъзможно и пътуването със скорост по-голяма от тази на светлината. Няма да правя предположения как е станало възможно пътуването във времето, но то очевидно е възможно.

— Никакви други обяснения ли няма?

— Както казах, аз разгледах и други възможности… например порталите да действат като входове за паралелни вселени, откъдето да са дошли зелените звезди, вместо от бъдещето. Но, с изключение на тяхната възраст те са точно това, което човек може да очаква за материя, възникнала в тази Вселена от специфичния за нея Голям взрив при съществуващите тук специфични физически условия.

— Добре — каза Кийт и вдигна ръка. — Но защо ще се изпращат звезди от бъдещето назад към миналото?

— Това е първият ти добър въпрос — каза Джаг.

— И какъв е отговорът? — попита Кийт през стиснати зъби.

Джаг отново вдигна четирите си рамене.

— Нямам представа.

 

 

Кийт вървеше по полутъмния студен коридор и си мислеше, че всяка от расите на „Старплекс“ дразни другите по свой начин. Едно от нещата, с които хората изкарваха от кожата им всички други, беше губенето на безкрайно много време в опити да се измислят изкусни думи, съставени от началните букви на фрази. Всички раси ги наричаха „акроними“, тъй като само в теранските езици имаше специална дума за тях. Още по време на проектирането на „Старплекс“ някой бе измислил думата „КЛЕТКА“^[2] за достъпната за всички обща среда, като бе имал предвид условията в онези места, които ще се ползват от всичките четири раси.

„Тази среда наистина прилича на проклета клетка — помисли си Кийт. — Истинска тъмница.“

Всички раси можеха да съществуват в атмосфера от азот и кислород, макар че за задействане на дихателния си рефлекс ибийците се нуждаеха от много по-висока концентрация на въглероден двуокис от хората. Гравитацията на общата площ беше 0,82 от земната — нормална за уалдахудийците, недостатъчна за хората и делфините и едва наполовина от онази, на която бяха свикнали ибийците. Влажността се поддържаше висока, понеже сухият въздух увреждаше синусите на уалдахудийците. Осветлението в общата площ беше по-червено от нормалното за хората — подобно на ярък земен залез. Освен това цялото осветление трябваше да бъде индиректно. Светът на ибийците беше непрекъснато забулен в облаци и яркото осветление можеше да повреди хилядите фотосензори в техните паяжини.

Въпреки това все още имаше проблеми. Кийт се дръпна към стената, за да направи път на един ибиец, и когато той мина покрай него, от едната от двете провиснали сини тръби от помпата на съществото излязоха твърди сини топчета и се затъркаляха по пода. Мозъкът на гондолата не притежаваше съзнателен контрол върху тези функции. За ибийците обучението за ползване на тоалетна беше биологически невъзможно. На Флатланд тези топчета се загребваха от работници по чистотата и се преработваха за извличане на хранителни вещества, които ибийците не можеха да усвоят. На борда на „Старплекс“ тази работа вършеше малък ДУФХР, голям колкото човешка обувка. Докато Кийт гледаше подир ибиеца, в коридора се появи един такъв робот, забръмча, засмука отпадъците и продължи по пътя си.

 

 

Кийт вече беше свикнал ибийците да изхвърлят изпражнения навсякъде. Слава богу, че поне не миришеха. Но мислеше, че никога няма да свикне със студа или влагата, или някое от другите неудобства, наложени му от съжителството с уалдахудийците…

Изведнъж рязко спря. Беше стигнал до едно Т-образно кръстовище в коридора и чу пред себе си повишени гласове. Някакъв човек крещеше на — звучеше като японски, — чуваше се и гневно лаене на уалдахудиец.

— ФАНТОМ — каза тихо Кийт, — преведи ми тези гласове.

— Ти си слаб, Тешима — чу той глас с нюйоркски акцент.

— Много слаб. Ти не заслужаваш да имаш другар.

— Сам си правиш секс!

Кийт се намръщи. Подозираше, че компютърът не превежда точно оригиналния японски.

Гласът с нюйоркски акцент се чу отново.

— В моя свят ти ще си най-незначителния член от антуража на най-грозната, най-жалката жена…

— Идентифицирай говорителите — прошепна Кийт.

— Човекът е Хироюки, биохимик — съобщи ФАНТОМ.

— Уалдахудиецът е Гарт Дейгаро ем-Хоф от техническия екип.

Кийт стоеше й се чудеше какво да прави. И двамата бяха възрастни и макар в известен смисъл да му бяха подчинени, не можеше да се каже, че са под негово командване. И все пак…

Кийт зави в коридора и каза кротко:

— Момчета, защо не се разберете спокойно?

Уалдахудиецът беше стиснал четирите си юмрука. Кръглото лице на Тешима беше почервеняло от гняв.

— Не се меси, Лансинг — каза човекът на английски.

Кийт ги погледна. Какво можеше да направи? Нямаше друг кораб, за да ги раздели, нямаше причина да слушат неговите заповеди, когато се отнасяше до лични отношения.

— Може да ти поръчам едно питие, Хироюки — каза Кийт. — А ти, Гарт, може би ще бъдеш доволен да получиш допълнително един свободен ден?

— Ще съм доволен — излая уалдахудиецът, — ако видя Тешима изхвърлен в черна дупка.

— Стига, момчета — каза Кийт и пристъпи по-близко. — Нали трябва да живеем и да работим заедно.

— Казах ти да не се месиш, Лансинг — озъби се Тешима. — Това не те засяга.

Бузите на Кийт пламнаха. Не можеше да ги раздели насила, но и не можеше да ги остави да се карат в коридора. Погледна ги — единият нисък човек на средна възраст с оловносива коса, другият дебел, широк уалдахудиец с цвят на дъбово дърво. Не ги познаваше добре, не знаеше какво да направи, за да ги усмири. По дяволите, той дори не знаеше за какво се карат. Отвори уста да каже… да каже нещо, каквото и да е, и точно тогава на няколко метра от тях се отвори врата и се появи една млада жена — Черил Розенберг — по пижама.

— За Бога, ще се махнете ли оттук? — извика тя. — За някои от нас е нощ.

Тешима погледна жената, поклони се и започна да се отдалечава. А Гарт, който по природа също се отнасяше по различен начин към жените, кимна учтиво и се отдалечи в противната посока. Черил се прозина, прибра се и вратата се хлъзна зад нея.

Кийт остана на мястото си, загледан в гърба на отдалечаващия се уалдахудиец. Беше ядосан, че не можа да се справи с положението. Разтри слепоочията си, „Всички сме роби на биологията. Тешима не е способен да отхвърли молбата на една красива жена, Гарт не е способен да не се подчини на заповедите на жена,“

Понякога си мислеше, че би дал всичко да е първобитен човек.

 

 

Риса седеше пред бюрото си и вършеше онази част от работата, която мразеше — административните задължения, бремето, наричано още „бумащина“, макар че отдавна не се извършваше на хартия.

Звънецът на вратата иззвъня и ФАНТОМ съобщи:

— Бокскар е тук.

Риса вдигна глава от компютъра и си оправи косата. „Смешно е да се безпокоя за косата си, когато единственият, който ще я види, дори не е човек.“

— Нека влезе.

Ибийката се изтъркаля в стаята и ФАНТОМ плъзна полифункционалните столове настрана, за да й направи място.

— Прощавай за безпокойството — извини се приятният британски глас.

Риса се усмихна.

— Ни най-малко не ме безпокоиш, повярвай ми. Всяка почивка е добре дошла.

Сензорната паяжина на Бокскар се изви като платно на кораб, така че тя да може да вижда бюрото на Риса.

— Бумащина — каза тя. — Скучна работа.

Риса отново се усмихна.

— Такава е. Какво има?

Последва дълга пауза — необичайно за един ибиец. Най-накрая се чу глас:

— Дойдох да подам предизвестие.

Риса я погледна объркано.

— Предизвестие?

Върху паяжината отново заиграха светлини.

— Много се извинявам, ако изразът не е точен. Искам да кажа, че за съжаление след пет дни, считано от днес, повече няма да мога да работя тук.

Риса повдигна вежди.

— Напускаш ни? Подаваш оставка?

Светлините по паяжината заиграха.

— Да.

— Защо? Мислех, че изследователската работа по проблемите на стареенето ти харесва. Ако искаш да работиш нещо друго…

— Не е това, мила Риса. Изследването е интересно и ценно и ти ми оказа чест като ме включи в него. Но след пет дни ще имам други приоритети.

— Какви други приоритети?

— Плащане на един дълг.

— На кого?

— На други интегрирани биоединици. След пет дни трябва да си замина.

— Къде да заминеш?

— Не, не да замина. Да си замина.

Риса въздъхна и погледна към тавана.

— ФАНТОМ, сигурен ли си, че превеждаш думите на Бокскар вярно?

— Така смятам, мадам — отговори ФАНТОМ.

— Бокскар, не те разбирам — каза Риса.

— Никъде няма да отида във физически смисъл — каза Бокскар. — Отивам си в смисъл на съществуване. Ще умра.

— Боже Господи! — възкликна Риса. — Да не си болна?

— Не.

— Но ти не си толкова стара, че да умреш. Много пъти си ми казвала, че ибийците живеят точно шестстотин четиридесет и една години. А ти си само малко над шестстотин.

Сензорите върху паяжината на Бокскар засветиха с червеникавооранжев цвят. Но емоциите, които изразяваха те, нямаха земен аналог, защото при превода на следващите думи ФАНТОМ не предаде в скоби никаква забележка.

— Аз съм на шестстотин и пет земни години. Моят живот трябва да завърши на петнадесет шестнадесети.

— Защо?

— За престъпления, извършени през младостта ми. Наказанието ми е една шестнадесета от продължителността на живота. Животът ми трябва да свърши следващата седмица.

Риса не знаеше какво да каже. Накрая реши просто да повтори последната дума „свърши“, сякаш тя също бе преведена неправилно.

— Точно така, мила Риса.

— И за какво престъпление си осъдена?

— Срам ме е да го призная — отвърна Бокскар.

Риса не каза нищо. Чакаше да види дали ибийката ще продължи. Не продължи.

— Аз ти разказах много неща от интимния си и семеен живот — каза тихо Риса. — Аз съм твоя приятелка, Бокскар.

Отново тишина. Може би ибийката се бореше със собствените си чувства. Най-после сподели:

— Когато бях третичен новак… положение, подобно на наричаното от вас дипломиран студент… докладвах неверни резултати от един експеримент, който провеждах.

Риса повдигна вежди.

— Всички правим грешки, Бокскар. Не мога да повярвам, че си наказана толкова сурово за това.

Светлините върху паяжината на Бокскар затрепкаха безразборно — очевидно отново изразяваха обхваналия я ужас. После Бокскар промълви:

— Резултатите не бяха съобщени невярно случайно. — За няколко секунди по ибийската обвивка изчезнаха всички светлини. — Бяха съзнателно фалшифицирани.

Риса се опита да запази изражението си непроменено…

— О!

— Не мислех, че експериментът е от голямо значение, и знаех… мислех, че знам… какви трябва да са резултатите. По-късно разбрах, че съм знаела не какви са, а какви искам да са. — Светлините изгаснаха. Настъпи пауза. — А после други изследователи използваха моите резултати и се изгуби много време.

— И за това ще те екзекутират?

Всички светлини върху паяжината на Бокскар отведнъж светнаха — израз на абсолютен шок.

— Това не е екзекуция, Риса. На Флатланд има само две големи престъпления: унищожаване на гондола и единно цяло с повече от седем компоненти. Моят живот просто е съкратен.

— Но… но ако сега си на шестстотин и пет години, кога си извършила това прегрешение?

— Когато бях на двадесет и четири.

— ФАНТОМ, коя земна година е било това?

— 1513, мадам.

— Божичко! — възкликна Риса. — Бокскар, сигурно няма да те накажат за толкова отдавна извършено прегрешение.

— Времето не е променило последиците от стореното от мен.

— Но на „Старплекс“ ти си защитена от хартата на Общността. Ти можеш да поискаш убежище. Можем да ти осигурим адвокат.

— Риса, твоята загриженост е затрогваща. Аз обаче съм готова да си платя дълга.

— Но стореното от теб е било толкова отдавна! Може си те вече са го забравили.

— Знаеш, че ибийците не забравят. Понеже в нашите гондоли се създават с постоянна скорост запаметяващи матрици, ние имаме необикновено голяма памет. Но дори моите, сънародници да могат да го забравят, това няма значение. За мен то е въпрос на чест.

— Защо не ни каза по-рано?

— Наказанието ми не изисква публично признаване. Позволиха ми да живея, без да изпитвам постоянен срам. Но условията на работа тук изискват да направя петдневно предизвестие, ако искам да напусна. И така сега за първи път от петстотин осемдесет и една години аз разказвам за извършеното от мен престъпление… Ако ми разрешиш, ще използвам останалите дни от живота си да подредя резултатите от нашето изследване, така че ти и другите да продължите работата, без моето отсъствие да ви затруднява.

Риса помълча, после каза:

— Добре. Да, това ще бъде чудесно.

— Благодаря — отвърна Бокскар, обърна се и се затъркаля към вратата. Паяжината й отново светна.

— Ти беше добра приятелка, Риса.

После вратата се отвори и Бокскар се изтъркаля навън, а Риса се отпусна на стола си втрещена.