Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (27)

21.

„Старплекс“ летеше през междугалактическата бездна към портала. Корабът — съвсем мъничък сред празнотата — набираше скорост. Тор надуваше реактивните двигатели. Когато докоснаха портала, над тях премина виолетов пръстен: за част от секундата корабът беше преодолял шест милиарда светлинни години — 60 000 000 000 000 000 000 000 километра. Холографският балон отново се изпълни с безброй звезди и всички в командната зала спонтанно възкликнаха. В ушите на Кийт прозвуча пеене, както последния път, когато се беше върнал на Земята.

Тор веднага започна ръчно да извършва корекции. Бяха наблюдавали достатъчно дълго зелената звезда и той знаеше точната й траектория и мястото, където щеше да отиде тя. Трябваше само малко да се отклонят. Скоро той вкара кораба по желания от Кийт параболичен курс — парабола много по-широка от предишния път, за да избегнат всякаква опасна близост със зелената звезда, която сега отново доминираше на холографския балон.

— Сканирай за транспондера на „Ръм рънър“ — нареди Кийт.

— Слушам — отговори Лиан и секунда по-късно докладва: — Съжалявам, Кийт. Нищо няма.

Кийт затвори очи. „Тя може би се е спасила — каза си той. — Може би е минала през друг изход, може би…“

— Тахионен импулс! — викна Ромбъс.

Кийт се обърна. Порталът отново се разширяваше — в точно копие на напречното сечение на сондажния кораб на Общността.

— Това е „Ръм рънър“! — извика Тор.

— Пристига сигнал — съобщи Лиан, натисна бутоните и в плуващата върху балона рамка се появи холограма на сияещото лице на Риса.

— Привет — поздрави Риса. — Приятно ми е да се видим.

— Риса! — извика Кийт и скочи.

— Здравей, скъпи — поздрави го тя и се усмихна лъчезарно.

— Ромбъс — каза Кийт, — при скоростта, с която се движим, могат ли да се скачат с нас?

— Могат, ако ги дръпна с тягов лъч.

Кийт се усмихна доволен.

— Моля те, направи го!

— Хайде, приятели — каза Ромбъс, — пригответе се да ви закачим с тягов лъч.

До лицето на Риса се появи сивото лице на Лонгботъл.

— Готови сме! Връщаме се у дома!

— Закачваме — съобщи Тор.

— Тор, уточни ли местонахождението на Котешко око? — попита Кийт.

— Да. На около десет милиона километра напред приблизително под прав ъгъл спрямо зелената звезда.

— Установих свободна честота в случай че искаш да говориш с него — каза Лиан. — Наскоро трябва да я е използвал.

— Чудесно — каза Кийт. Следи я. Искам щом Риса се върне на борда, да се свържа.

— „Ръм рънър“ ще акостира след около три минути в седми док — съобщи Ромбъс.

Кийт беше адски нетърпелив. Опита се да го скрие като се зае да следи съобщенията на монитора, но думите не достигаха до съзнанието му. Най-после балонът с холограмата на звездното небе се разцепи и се появи Риса. Кийт изтича при нея, прегърнаха се и се целунаха. Екипажът бурно ги поздрави. Миг по-късно в един от двата отворени басейна се появи и Лонгботъл. Риса коленичи до него и погали изпъкналото му чело.

— Благодаря ти, че ни върна живи и здрави, приятелю — каза тя.

— Движим се по бърза параболична траектория — съобщи Кийт. — Мисля, че този път дарматите няма да могат да ни хванат, но искам да се свържа с тях… да разбера защо, по дяволите, ни нападнаха.

Риса кимна, изправи се, целуна още веднъж Кийт, отиде при работната си станция и набра преводаческата програма.

— Честотата все още ли е свободна? — попита Кийт.

— Да — отговори Лиан.

— Добре. Нека проведем разговор. Лиан, отвори канал на моя пулт с автоматичен превод, но със закъснение пет секунди преди да излъчиш казаното от мен. — Кийт погледна Риса. — Ще говоря директно с Котешко око, но ако кажа нещо погрешно или нещо, което според теб може да не се преведе правилно, кажи ми и ще променим посланието преди то да бъде предадено.

Риса кимна.

— Готово — съобщи Лиан.

— „Старплекс“ вика Котешко око — предаде Кийт. — „Старплекс“ вика Котешко око. Ние сме приятели. Ние сме приятели. — Кийт погледна хронометъра. При предаване със скоростта на светлината щяха да минат тридесет и пет секунди преди съобщението да достигне до Котешко око и най-малко още толкова преди да пристигне отговорът.

Отговор обаче не пристигна. Кийт изчака цяла минута, после още една, натисна бутона и опита отново.

— Ние сме приятели.

Накрая — четиридесет секунди след времето за отиване и връщане на сигнала — отговорът пристигна. Само две думи с рязък френски акцент.

— Не приятели.

— Да — каза Кийт. — Приятели сме.

— Приятели не наранява — дойде отговорът без закъснение извън необходимото време за изминаване на разстоянието.

Кийт беше изненадан. Нима по някакъв начин бяха наранили дарматите? Беше почти немислимо, че те могат да наранят такива гигантски същества. Все пак… може би сондите за вземане на проби им бяха причинили болка. Кийт нямаше ни най-малка представа как да се извини. В изградения от Риса речник нямаше такива думи.

— Не сме искали да ви нараним — каза Кийт.

— Не директно — отвърна Котешко око.

Кийт разпери ръце и огледа присъстващите в командната зала.

— Някой разбира ли за какво става дума?

— Според мен иска да каже, че това, което сме направили, не е било директно нараняване… но е щяло да нарани… нещо важно за тях — каза Лиан.

Кийт включи микрофона.

— Не сме имали намерение да нараним нищо. Но вие… вие съзнателно се опитахте да ни убиете.

— Прави вас. Не прави вас.

Кийт изключи микрофона.

— „Прави вас. Не прави вас“ — повтори той съобщението и безпомощно повдигна рамене. — Някой разбира ли какво иска да каже?

Лиан вдигна ръце с обърнати нагоре длани. Джаг повдигна четирите си рамене. Паяжината на Ромбъс беше тъмна.

Кийт отново включи микрофона.

— Ние искаме отново да сме приятели.

Този път времето за отговор беше много по-кратко, тъй като параболичният курс на „Старплекс“ ги беше довел много по-близко до Котешко око.

— Ние също иска отново да сме приятели — каза дарматът.

Кийт помисли за момент, после каза:

— Ти казваш, че сме ви наранили по някакъв начин. Ние не сме имали никакво намерение да ви нараняваме. Ето защо, за да не ви нараняваме отново, би ли ни казал какво сме направили не както трябва?

Изчакването беше мъчително. Накрая отговорът пристигна.

— Взаимно нападение.

— Разтревожило ви е сражението? — попита Кийт.

— Да.

— Страхували сте се, че експлозиите могат да ви наранят?

— Не.

— А защо запратихте онези кораби в звездата?

— От страх.

— Страх от какво?

— Че ваши действия ще разрушат… ще разрушат… точка, която не е точка.

— Портала? Страхували сте се, че ще разрушим портала?

— Да.

— Никаква експлозия не може да разруши портала. Той е нечуплив.

— Не знаели.

Джаг тихо излая.

— Попитай го какво го засяга това.

Кийт кимна.

— Защо все пак се тревожите за портала? Използвате ли го?

— Използува? Не. Не използва.

— Тогава защо?

— Потомство.

— Порталите са важни за вашето потомство?

— Не, едно от тях — отговори гласът от високоговорителя.

Разговорът беше мъчителен… вероятно колкото за дармата, толкова и за Кийт. Котешко око беше свикнал да бъде част от едно общество, чиито членове разговаряха помежду си от хилядолетия. Те разбираха контекста на забележките, знаеха историята. Обясняването на една мисъл в подробности за тях не беше нормално… може би дори неучтиво.

— Един от вашето потомство? — каза отново Кийт.

— Да. Докосната точка, която не е точка.

О, Божичко!

— Искаш да кажеш, че едно от твоите малки е излязло през портала?

— Да. Изгубено.

— Господи! — каза Тор и се обърна. — Ето какво е активирало този портал… през него е минало дарматско бебе!

Кийт се облегна в стола си.

— И ако нашето сражение случайно беше повредило портала, твоето дете никога нямаше да може отново да намери пътя към дома, така ли?

— Съвсем вярно. Когато пристигнахте, ние помислихме, че сте дошли да отнесете нашата рожба.

— Вие не ни попитахте дали имаме такива намерения.

— Беше неправилно да питаме.

— За дарматите това очевидно е липса на етика — каза Риса и повдигна вежди.

Кийт разпери ръце.

— Ние не знаехме за твоето дете. Колко преди това то е преминало през портала?

— Удвоеното време от вашето първо пристигане.

Кийт се обърна наляво и погледна Джаг.

— В такъв случай детето не е могло да отиде много далеч от изходната точка. Някакъв начин да научим през кой портал може да е излязло?

— Детето може да е излязло през някой вече съществуващ изход — каза Джаг. — Но както установихме, когато сами минахме през този портал, активните изходи са много повече, отколкото предполагахме… може би трилиони пъти повече, ако се разпространяват из междугалактическото пространство и други галактики. И тъй като порталите се въртят, без да знаем с точност до секунда времето, когато детето е минало през портала, дори използването на същия ъгъл на влизане няма да ни помогне. Това дете може да е навсякъде.

— Но ако намерим детето и го върнем живо и здраво — каза Кийт, — ще затвърдим отношенията си с дарматите. — Той огледа командната зала. — Някой против? — Кийт отново включи микрофона. — Твоето дете има ли име? Някаква идентифицираща дума?

— Да. Това е… — Гласът на ФАНТОМ измести синтезирания глас, който идваше от високоговорителя. Прозвуча нещо непреводимо.

— Наречи го… наричай го Младши — каза Кийт.

— Прието.

Кийт погледна Ромбъс, който, разбира се, можеше ясно да го вижда, въпреки че беше с гръб към него.

— Ромбъс, какво мислиш?

— Това може да е много рискова операция — отвърна той. — Но както сам отбеляза, единствената цел на „Старплекс“ е създаване на приятелски отношения. Бих казал, че трябва поне да опитаме.

— Да поискаме ли един от тях да дойде с нас? — попита Лиан.

— Няма начин да минем през портала заедно с някой от тях — възрази Тор и се обърна към Лиан. — Не забравяй, че най-малкото от тези същества е с маса колкото Юпитер. И без точно контролиране на ъгъла на влизане дарматът може да излезе от друг портал, което означава, че можем да изгубим двама дармати вместо един.

Кийт отново включи микрофона.

— Ние ще потърсим твоето дете — каза той. — Ще бъдеш ли така добър да го извикаш? Ние ще го запишем и след това ще пускаме записа на всяко място, където е възможно да е то. Извикай го и го помоли да дойде с нас. Кажи му, че ние няма да го нараним, че искаме само да го върнем у дома.

— Запишете?

— Като словесен изказ. Ние ще го повторим.

— Добре — каза гласът от високоговорителя и Кийт вкара настойчивите повиквания в паметта на ФАНТОМ.

— Записахме — каза Кийт, когато Котешко око престана да предава.

— Намерите наше дете — каза Котешко око, — аз… липсват думи.

В упражненията по превод тази тема не беше включена. Но по бръчките върху кълбото… по бръчките върху материята Кийт разбра какво искат да му кажат. И кимна.