Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (5)

— Ти държиш — каза стъкленият човек — не само ключа към бъдещето, но и към миналото. — Думите му прокънтяха като ехо в ума на Кийт. Той огледа дърветата, езерото, синьото небе. Добре, добре… Стъкленият човек беше казал, че не е в клетка, нито в зоопарк, че може да си тръгне когато поиска. И въпреки това той се чувстваше замаян. Може би всичко това беше прекалено много за възприемане наведнъж въпреки опита на стъкления човек да създаде позната среда. А може и усещането да беше последица от въздействие върху ума от страна на стъкления човек… Кийт все още подозираше, че има нещо такова. Във всеки случай, се почувства замаян, и реши да се отпусне на тревата. Отначало коленичи, но после зае по-удобно положение с проснати на една страна крака. Изненада се като видя върху панталона си петно от тревата.

Стъкленият човек седна на два метра от него в поза лотос.

— Ти се представи като Г. К. Лансинг.

Кийт кимна.

— Какво означава Г?

— Гилбърт.

— Гилбърт — каза стъкленият човек и кимна, сякаш това бе важно.

Кийт беше объркан.

— Всъщност към мен се обръщат с второто ми име: Кийт. — Той се засмя притеснено. — Вие също бихте постъпили така, ако малкото ви име беше Гилбърт.

— На колко години си? — полита стъкленият човек.

— На четиридесет и шест.

— На четиридесет и шест? Само на четиридесет и шест? — Тонът на съществото беше странен… завистлив или объркан.

— Ами, да. На четиридесет и шест земни години. Малко ли са?

— Толкова млад — учуди се стъкленият човек.

Кийт повдигна вежди и си спомни за оплешивялото си теме.

— Кажи ми за твоята другарка — помоли стъкленият човек.

Кийт присви очи.

— Защо се интересувате точно от това?

Последва тих смях — като полъх на вятър.

— От всичко се интересувам.

— Но въпросите за моята другарка… сигурно има по-важни неща за изследване.

— За теб има ли по-важни неща?

Кийт помисли една секунда.

— Е… не. Не, предполагам, че няма.

— Тогава разкажи ми за… за нея.

— Какво за нея?

— Разкажи.

Кийт вдигна рамене.

— Казва се Риса. Съкратено от Клариса. Клариса Мария Сервантес. — Кийт се усмихна. — Последното име винаги ме кара да си мисля за дон Кихот.

— За кого?

— За дон Кихот. Човека от Ла Манча. Герой от романа на един писател — Сервантес. — Кийт замълча. — Сервантес ще ви хареса… той всъщност е написал книга за един стъклен човек. Във всеки случай дон Кихот е бил странствуващ рицар, заплел се в благородни постъпки, преследващ непостижими цели. Но…

— Но какво?

— Смешното е, че Риса нарича моите постъпки, „донкихотски“ — каза Кийт.

Стъкленият човек озадачено се потупа по главата и Кийт разбра, че не може да изведе прилагателното „донкихотски“ от „дон Кихот“.

— „Донкихотски“ означава подобно на дон Кихот — каза Кийт. — Означава да си мечтател, романтик, непрактичен… идеалист, склонен да се мъчи да оправи неправдите. — Той се засмя. — Разбира се, аз не се задоволявам с платоническа любов към Риса нито я гледам отдалеч, но предполагам, че проявявам склонност да се залавям с неща, които други биха отминали без внимание или дори не биха забелязали и… е…

Яйцевидната прозрачна глава леко се наклони.

— Да?

— Е — каза Кийт и разпери ръце, обхващайки не само симулацията на гората, но и всичко зад нея — ние достигнахме до недостижимите звезди, нали? — Той замълча. Беше малко смутен. — Във всеки случай вие ме питахте за Риса. Ние сме женени… трайно, семейна двойка сме… от почти двадесет години. Тя е биолог… екзобиолог, ако трябва да бъда съвсем точен. Нейната специалност е животът извън Земята.

— Влюбен ли си в нея?

— Всъщност много.

— Имате деца. — Не прозвуча като въпрос, но беше въпрос.

— Едно. Казва, са Сол.

— Сол? На името на звездата на вашата планета?

— Не, не на името на звездата. На името на един човек, който беше най-добрият ми приятел. Сол Бен Абрахам.

— Значи името на твоя син е… какво? Сол Лансинг-Сервантес?

Кийт беше изненадан колко лесно стъкленият човек схвана именната система на хората.

— Да, точно така.

— Сол Лансинг-Сервантес — повтори стъкленият човек и наклони глава, сякаш отдаден на размисъл. После го погледна. — Извинявай. Много музикално име.

— Ако го познавахте, щяхте да разберете колко смешно е това, което казвате — отвърна Кийт. — Много обичам моя син, но никога не съм срещал някой по-малко музикален от него. Сега той е на деветнадесет. Студент е. По физика. Има влечение към тази наука и предполагам, че един ден ще стане много известен физик.

— Сол Лансинг-Сервантес… твоят син — каза стъкленият човек. — Очарователно. Във всеки случай ние се отклонихме от въпроса за Риса.

Кийт го погледна смутено, после вдигна рамене.

— Риса е чудесна жена. Интелигентна. Сърдечна, забавна. Красива.

— И ти казваш, че сте семейна двойка.

— Точно така.

— И това означава… моногамия, нали? Ти не правиш любов с никой друг?

— Да.

— Без изключение?

— Без изключение. — Кийт замълча. — Досега.

— Досега? Предвиждаш промяна в това отношение?

Кийт отмести поглед. Господи, това бе лудост! Какво можеше да знае този извънземен за човешкия брак?

— Карайте нататък — каза Кийт.

— Моля? — попита стъкленият човек.

— Карайте нататък, продължавайте. Подхванете друга тема.

— Чувстваш ли се виновен, Кийт?

— Какво сте вие?… Моята скапана съвест?

— Аз съм просто някой, който се интересува. Това е всичко.

— Интересува ли ви и нещо друго?

— Извинявам се — каза стъкленият човек. — Къде за първи път се срещнахте с Риса?

— В „Хубавата Аврора“. Германците носеха сиво. Тя — синьо.

— Моля?

— Извинявай. Това са думи на друг странствуващ рицар. Срещнахме се на един купон в Ню Бейджин… това е земна колония на Тау Кит IV. Тя работеше в същата лаборатория, където беше един мой приятел от училище.

— Беше ли това… как се казва? Беше ли любов от пръв поглед?

— Не. Да. Не зная.

— И си женен от двадесет години? — попита стъкленият човек.

— Приблизително. Следващата седмица ще честваме годишнина.

— Двадесет години — каза стъкленият човек. — Едно мигване.

Кийт се намръщи.

— Всъщност се смята за голямо постижение да запазиш брака си толкова дълго.

— Прощавай за коментара — извини се стъкленият човек. — Моите поздравления. — Той замълча, после продължи: — Какво харесваш най-много в Риса?

Кийт вдигна рамене.

— Не зная. Няколко неща. Харесва ми, че е доволна от себе си такава, каквато е. Аз, аз важнича… представям си, че съм постигнал много или че съм по-съвършен, отколкото в действителност съм. Всъщност сред хората, постигнали значително положение, е обичайно да страдат от така наречения „синдром на самозванеца“ — страх другите да не открият, че те не заслужават онова, до което са се добрали. Признавам, че аз също съм засегнат от него, но Риса е имунизирана срещу този синдром. Никога не се представя за нещо, което не е.

Стъкленият човек кимна.

— Харесвам и нейното хладнокръвие, нейното спокойствие. Ако нещо тръгне не както трябва, аз се нервирам и заточвам да ругая. Тя само се усмихва и прави необходимото, та нещата да се оправят. Или ако не могат да се оправят, просто ги приема. — Кийт замълча. — В много отношения тя е по-добра личност от мен.

За момент стъкленият човек като че ли обмисляше чутото.

— Изглежда, тя е човек, на когото трябва да държиш, Кийт.

Кийт го погледна озадачен.