Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (7)

4.

На земята клетките съдържат митохондрии^[1] за превръщане на храната в енергия, ундулоподии^[2] (глупави опашки, включително и онези, които изхвърлят сперма) и, в растенията, плазатиди^[3] за съхранение на хлорофила. Прародителите на тези органели^[4] са били независими, свободно плуващи същества. Те заживели в симбиоза с едно същество домакин, чиято ДНК сега е изградена в ядро. И до днес някои органели все още съдържат собствена атрофирала ДНК.

На Флатланд различните прародители също бяха преминали към съвместно съжителство, но в много по-голям мащаб. Един ибиец представляваше комбинация от седем големи форми на живот. Всъщност „ибиец“ бе съкращение от „интелигентна биоединица“.

Кийт много добре знаеше какви са седемте части на ибиеца: гондола — тяло с форма на пъпеш, съдържащо свръхпреситен разтвор, в който растат кристалите на главния мозък; помпа — храносмилателно/дихателна структура, която обгражда гондолата като синя памучна блуза, превързана около зеления тенекиен търбух, с провиснали тръбни ръце за хранене и отделяне; двойка колела — обръчи от плът, покрити с кварц; скелет — седалковидна сива конструкция с оси за колелата и анкери за другите елементи; сноп — шестнадесет въжета с цвят на мед, които нормално стоят на куп пред помпата, но при нужда могат да се протягат; и паяжина — сензорна мрежа, покриваща помпата, гондолата и горната част на скелета.

На всяко място на паяжината, където се пресичаха две или повече нишки, имаше око и биолуминесцентна точка. Макар че нямаха органи за говор, ибийците чуваха като земните кучета и приемаха с чувство за хумор имената, давани им от другите раси. Ръководител на секцията „Външни операции“ беше Ромбъс^[5]; Сноуфлейк^[6] беше старши геолог; Венди (съкратено от Вен Диаграм^[7]) беше инженер по хипердвигатели; а Бокскар^[8]… е, Бокскар беше биохимична, с която Риса работеше върху най-важния проект в световната история.

През 1972 година „Римският клуб“ бе дефинирал границите на растежа. Но сега, когато целият космос беше на разположение на човечеството, вече не съществуваха ограничения. Край на учението за 2,3 деца на семейство. Ако желаеше, човек можеше да има 2х10³ деца — имаше достатъчно място за всички тях… както и за него. Аргументът, че хората трябва да умрат, за да позволят расата да се развива, вече не беше в сила.

Бокскар и Риса се опитваха да увеличат продължителността на живота на расите от Общността. Проблемът обаче беше труден. Още много неща за живота оставаха тайна. Риса се съмняваше, че загадката за остаряването ще бъде решена през нейния живот, но вярваше, че преди края на столетието някой ще я разреши. Тя добре разбираше иронията на ситуацията, в която се намираше. Клариса Сервантес, остаряващият научен работник, вероятно принадлежеше към последното поколение, осъдено да умре.

Средната продължителност на човешкия живот беше сто земни години. Уалдахудийците живееха до около четиридесет и пет (фактът, че те бяха самозадоволяващи се след навършване на шестгодишна възраст, не компенсираше краткия им живот. Някои хора смятаха, че тъкмо разбирането, че са с най-кратък живот от всички интелигентни същества от Общността, ги е направило несговорчиви. Делфините, при добри грижи, живееха до осемдесет години. А един ибиец, като се изключеха инцидентите, живееше точно 641 години.

Риса и Бокскар мислеха, че знаят, защо ибийците живеят толкова по-дълго от другите раси. При клетките на хората, делфините и уалдахудийците действаше ограничението хейфлик: те се размножаваха правилно само краен брой пъти. Странното беше, че уалдахудийците имаха най-голям лимит — около деветдесет и три пъти, — но техните клетки и следователно съществата, изградени от тях, имаха най-къса продължителност на живота. Клетките на хората и делфините можеха да се делят около петдесет пъти. При ибийците органелните групи — при тях нямаше обща мембрана, която да ги обгърне в една клетка — които съставяха тялото, можеха да се възпроизвеждат безкрайно много пъти. Накрая повечето ибийци умираха от недостиг на памет: когато кристалите на централния мозък, които образуваха с постоянен темп запаметяващи матрици, достигнеха максималния си информационен капацитет, препълването водеше до грешки в основните програми, управляващи дишането и храносмилането.

Тъй като Риса, изглежда, не беше необходима в командната зала, тя отиде в лабораторията си при Бокскар й седна на един стол до нея. Двете наблюдаваха данните на монитора. Границата хейфлик, изглежда, се управляваше от някакъв клетъчен хронометър. Тъй като тя съществуваше в клетки и от Земята, и от Реболо, те се надяваха да я разгадаят чрез сравняване на картографиран геном^[9]. Опитите за корелиране на генетичната база на механизмите за синхронизиране израстването на тялото, пубертета и половите функции бяха успешни. Но причината за границата хейфлик оставаше неуловима.

Може би този най-нов тест… може би този статистически анализ на инвертирани теломеразни ДНК кодони… може би…

В сензорната паяжина на Бокскар трепнаха светлини.

— Натъжавам се като виждам, че отговорът не е тук — каза преведеният глас с британски акцент, каквито бяха гласовете на всички ибийци — и мъжки, и женски, както половината от тях произволно бяха избрани да бъдат.

Риса тежко въздъхна. Бокскар беше права. Още една задънена улица.

— Не искам да те обидя с този коментар — каза Бокскар, — но съм сигурна, че моята раса никога не е вярвала в богове. И въпреки това, когато се сблъскам с проблем като този — проблем, който, изглежда, е предопределен да попречи на решението, започвам да си мисля, че тази информация нарочно е скрита от нас, че нашият Създател не иска да станем безсмъртни.

Риса леко се усмихна.

— Може да си права. Една обичайна тема в човешките религии е убеждението, че боговете ревностно крият тайните си. И все пак защо са създали безкрайна Вселена, а живот само на шепа светове?

— Моля за великодушното ти извинение, че посочвам очевидното — възрази Бокскар, — но Вселената е безкрайна само в смисъл че няма граници. Тя обаче не съдържа безкрайно количество материя. Все пак какво е заповядал твоят Бог? Бъдете плодовити и се множете, нали?

Риса се засмя.

— За да се запълни Вселената, ще трябва да се множим страшно много.

— Мислех, че вие, хората, много обичате това занимание.

Риса си помисли за съпруга си и измърмори:

— Някои го обичат повече от други.

— Извини ме за нахалството — каза Бокскар, — но ФАНТОМ придружи превода на последното ти изречение с жест, който показва, че ти говориш с ирония. Несъмнено вината е моя, но ми се струва, че пропускам нещо от онова, което искаш да кажеш.

Риса погледна към ибийката — един безличен шестстотинкилограмов инвалиден стол. Излишно бе да дискутира такъв въпрос с нея… с него, с това безполово единно цяло, което не знаеше нищо за любов и брак, с това същество, за което цял един човешки живот бе кратка интерлюдия. Как би могло то да разбере етапите, през които минава бракът… през които преминава човек!

И все пак…

Риса не можеше да говори по този въпрос с приятелки на кораба. Съпругът й беше директор на „Старплекс“… в миналото биха го нарекли капитан. Тя не биваше да пуска клюки, не можеше да рискува да го направи за смях в очите на екипажа.

Приятелката й Сабрина имаше мъж — Гари. Гари преживяваше същото… но Гари беше обикновен метеоролог. Не беше личност, която е пред очите на всички, която трябва да изтърпи погледите на хиляда души.

„Аз съм биолог — помисли си Риса, — а Кийт е социолог. Как така станах жена на политик? С него и аз, и животът ни се разглежда през лупа.“

Отвори уста да каже на Бокскар, че не е било нищо, че ФАНТОМ сигурно е сбъркал умората или може би разочарованието от последния експеримент с ирония.

А после си помисли, че може да й каже. Защо да не го обсъди с една ибийка? Клюкарството беше недостатък на индивидуалните форми на живот, не на съществата, които са единно цяло. И щеше да се почувства добре… о, толкова добре… да го махне от ума си, да го сподели с някого.

— Е… — каза тя. Една словесна пауза, която й даваше последна възможност да размисли. Но после неочаквано продължи: — Кийт остарява.

Светлините върху паяжината на Бокскар леко трепнаха.

— О, аз зная — каза Риса и вдигна ръка. — По ибийските стандарти той е млад, но по човешките е вече мъж на средна; възраст. Когато стане това, в жените настъпват химически промени, свързани с края на фертилната възраст. Нарича се менопауза.

По паяжините заиграха светлини — ибийско кимване.

— Но при мъжете не е така просто и ясно. Когато почувстват, че младостта им си отива, мъжете започват да се питат какво са постигнали, какво е тяхното обществено положение, техните кариери и… е, дали са все още привлекателни за противния пол.

— Кийт все още ли е привлекателен за теб?

Риса се изненада от въпроса.

— Аз не се омъжих за него заради външния му вид. — Не излезе така, както го мислеше. — Да, да, за мен той е все още привлекателен.

— Несъмнено е неправилно да го казвам, за което се извинявам, но косата му оредява.

Риса се засмя.

— Изненадана съм, че си забелязала такова нещо.

— Не искам да те засегна, но трябва да споделя, че за нас е трудно да различим един човек от друг особено когато стоят близко до нас и поради това паяжината може да обхване само част от тях. Ние обръщаме внимание на детайлите на индивида, тъй като знаем колко неприятно е за хората да не бъдат познати от някого, който според тях трябва да ги познава. Аз забелязах и оредяването на косата му, и промяната на цвета на кожата. Научих, че тези промени могат да са сигнал за намаляване на привлекателността.

— Казват, че за някои жени е така — каза Риса. После си помисли, че се държи глупаво. Да се преструва пред едно чуждоземно същество. — Да, повече ми харесваше неговият вид, когато имаше гъста коса. Но това е толкова несъществено!

— Но ако Кийт все още е привлекателен за теб, тогава… прости ми за безкрайното невежество… не разбирам какъв е проблемът.

— Проблемът е, че той не се интересува дали е все още привлекателен за мен. Привлекателността към партньора се смята за даденост. Мисля, че поради това в миналото много често след брака мъжете са напълнявали. Не, въпросът, който се върти в ума ми през тези дни, сигурна съм, е дали той е привлекателен за други жени.

— И привлекателен ли е?

Риса беше готова да отговори с обичайното „разбира се“, но се забави да обмисли въпроса… нещо, което обикновено не правеше.

— Да, предполагам, че е привлекателен. Казват, че силата възбужда половото желание, а Кийт е най-силният мъж… в нашето пътуващо в космоса общество.

— Тогава, моля за извинение, но какъв е проблемът? Звучи така, сякаш той има отговора на този въпрос.

— Проблемът е в това, че той трябва да го докаже на себе си… да докаже, че все още е привлекателен.

— Той може да проведе допитване. Зная колко много вие хората обичате такава информация.

Риса се засмя.

— Кийт е повече… повече емпирик — отвърна тя. Гласът й прозвуча тъжно. — Може би желае да експериментира.

На паяжината светнаха две светлини.

— О?

Риса гледаше в една точка високо на стената.

— Когато сме в компания с човешки същества, той отделя твърде много внимание на другите присъстващи жени.

— Колко много е „твърде много“?

Риса се намръщи, после каза:

— Повече, отколкото на мен. И често разговаря с жени, които са два пъти по-млади от него… два пъти по-млади от мен.

— И това те тревожи.

— Да.

Бокскар помисли за момент, после каза:

— Но това не е ли естествено? Състояние, през което минават всички мъже?

— Сигурно.

— Човек не може да се бори срещу природата, Риса. — Тя посочи монитора с негативните резултати от последното проучване на границата хейфлик и добави: — И така, аз започвам да разбирам.