Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (12)

8.

На хората им трябваше много време да се научат да разбират езика на делфините. Когато накрая успяха, имената им се оказаха сонаграми^[1], отразяващи преувеличено техните най-типични физически характеристики. Затова не беше изненадващо, че единственото човешко изкуство, ценено от делфините, беше политическата карикатура.

Един от най-добрите пилоти на сондажни кораби на „Старплекс“ бе делфинът с английското име Лонгботъл^[2] — лош заместител на песента с трели и извивки, с която го осмиваха неговите роднини, подчертавайки дългата му зурла.

Любимият сондажен кораб на Лонгботъл беше „Ръм рънър“ — бронзов клин, дълъг двадесет метра и широк десет. По осите на кораба имаше резервоари с вода. Вляво и вдясно на тях имаше изпълнена с въздух жизнена среда. Двата резервоара се съединяваха под формата на буквата U с въздушна възглавница между тях. В лявата страна на кораба условията отговаряха на нормалните човешки стандарти, в дясната — на по-хладните уалдахудийски условия.

За пилотиране на сондажния кораб Лонгботъл имаше на опашната и гръдните перки малки свободно плуващи сензорни роботи. Съдът имаше стотици контролни сопла, които му позволяваха да се движи точно в съответствие с движенията на делфина в резервоара. Тази техника беше изключително енергоемка — толкова много, че уалдахудийците отказаха да участват в търга за построяване на тези съдове — но осигуряваше изключителна маневреност и, според Лонгботъл, летенето с нея беше истинско удоволствие.

Макар че „Ръм рънър“ можеше да работи без прекъсване далеч от „Старплекс“ в продължение на седмици, тази операция щеше да продължи по-малко от един ден и екипажът се състоеше само от Лонгботъл и Джаг.

„Ръм рънър“ нормално стоеше в док номер седем — един от петте дока, които имаха канали, свързани през техническия сектор с океанския. Корабът беше прикрепен към стената. Три тръби за достъп влизаха под малки ъгли в шлюзовете на покрива.

След като Лонгботъл и Джаг се качиха, сегментираната врата на покрива на дока се отвори. Лонгботъл беше известен със своите артистични излитания — изкарваше с голяма скорост сондажния кораб от дока и след това се въртеше в резервоара, като корабът преминаваше със смайващ полет покрай вратите на всички докове. После описваше широка дъга, сякаш правеше вираж в космическия вакуум.

Джаг се нервира, но Лонгботъл, подобно на всички делфини, не забелязваше това. Той направи серия от завъртания и подскачания и корабът повтаряше съответните движения. Гравитационните плочи под каютата на Джаг напълно компенсираха движенията, а в пълната с вода тръба Лонгботъл чувстваше кораба като продължение на собственото си тяло.

Накрая, след като си направи удоволствието, Лонгботъл избра една силно извита траектория — отново водеща до голям разход на енергия, но много по-интересна от правите линии и прецизните дъги на нормалната небесна механика.

Зелената звезда все така изпълваше небето, макар че сега нейната повърхност се намираше на разстояние тридесет милиона километра. „Ръм рънър“ имаше много по-добри силови екрани и физически защити от „Старплекс“ и можеше да мине много по-близко до звездата. Воден от Лонгботъл, сондажният кораб се гмурна, плъзгайки се по гигантската орбита от 100 000 километра над фотосферата. Лопатките на предния му край загребаха образци от звездната атмосфера.

— Зеленината на тази звезда ме озадачава — каза Лонгботъл през хидрофона на резервоара си. Също като повечето делфини Лонгботъл можеше да имитира звуците както на английски, така и на уалдахудийски (макар че не можеше да се оправя със синтаксиса — в граматиката на китоподобните нямаше такова нещо като подходящо подреждане на думите), а компютърът обработваше тези звуци, за да ги направи по-разбираеми, и преминаваше в режим на превод само когато делфинът говореше на своя собствен език.

— Аз също съм озадачен — каза Джаг. — Температурата на повърхността е дванадесет хиляди градуса. Това скапано нещо би трябвало да е синьо или бяло, а не зелено. Спектралният анализ също няма никакъв смисъл! Никога не съм виждал звезда с такива високи концентрации от тежки елементи.

— Възможно ли е да е повредена от преминаването през портала? — попита Лонгботъл, въртейки се в резервоара, така че корабът също да се върти по надлъжната си ос. Макар екранировката да бе подсилена, не беше безопасно да са обърнати непрекъснато с една и съща страна към звездата.

— Предполагам, че е възможно — излая Джаг; — Вероятно по-голямата част от хромосферата и короната на звездата са остъргани при преминаването през портала. Краищата на портала са захапали фотосферата и са смъкнали разредения газ над нея. Но пък предишните изследвания не показваха никаква структурна промяна в обектите, преминаващи през портал. Разбира се, преди това не е имало случай на преминаване на толкова голям обект.

Екраните за наблюдение на „Ръм рънър“ бяха изпълнени с блестящо зелено. Прозорците бяха станали непрозрачни.

— Направи още един кръг над екватора на звездата — каза Джаг, — след това един през полюсите. Преди да се заема с абсорбционните линии искам да съм сигурен, че спектърът навсякъде е еднакъв.

Бяха необходими почти пет часа при скорост една хилядна от скоростта на светлината да се извърши полетът от пет милиона километра над екватора и още пет часа над полюсите. През цялото време Лонгботъл въртеше сондата по надлъжната й ос. Джаг не вдигаше поглед от сканиращата апаратура, наблюдаваше тъмните вертикални абсорбционни линии и си мърмореше под нос: „Тиня във водата, тиня във водата — истината остава скрита.“

После измери масата на звездата. Беше по-тежка, отколкото очакваше. С изключение на цвета повърхността й беше типична: плътно подредени светли и тъмни ивици, причинени от конвекционни маси във фотосферата. Имаше дори слънчеви петна, но за разлика от тези на другите звезди, те бяха свързани във формата на гири. Нямаше съмнение, че е звезда… но не приличаше на никоя от онези, които Джаг беше виждал.

Накрая обиколката завърши.

— Готови ли сме за връщане? — попита Лонгботъл.

Джаг примирено вдигна четирите си рамене.

— Да…

— Загадката разрешена ли е?

— Не. Такава звезда просто не трябва да съществува.

„Ръм рънър“ полетя към „Старплекс“. През целия полет Джаг си повтаряше получените данни.

 

 

Кийт лежеше до жена си. Не можеше да заспи. Погледна Риса в тъмнината. Тънкият чаршаф, който я покриваше, се повдигаше и спадаше в такт с дишането й.

„Тя заслужаваше по-добър шанс.“ — помисли си той и въздъхна, опитвайки се заедно с издишания въздух да прогони тревогите си и да извика образи от по-щастливи времена.

Риса имаше тъмни очи, които, когато се усмихваше, се превръщаха в извити нагоре полумесеци. Устата й беше малка, но устните й бяха пълни… Майка й беше италианка, баща й — испанец. Беше наследила лъскавата тъмна коса и огнените очи на майка си. През четиридесет и шест годишния си живот Кийт Лансинг не беше срещал жена, която да изглежда по-привлекателна на светлината на свещ от Риса.

Когато се срещнаха — през 2070 година, — той беше на двадесет и две, а тя на двадесет и с чудесно закръглена фигура. Разбира се, формите й се променяха с възрастта. Тя все още беше в чудесно състояние, но пропорциите се бяха променили. Някога Кийт не можеше да си представи, че ще намира една жена на четиридесет и пет все още привлекателна, но за негова най-голяма изненада вкусът му се беше променил с годините и макар две десетилетия брак несъмнено да бяха притъпили реакциите му към нея, когато я видеше в необичаен вид… в нов костюм, протегната да достигне нещо на горната лавица или с различна прическа… дъхът му все още спираше.

И все пак…

И все пак Кийт си даваше сметка, че времето си казва своето. Косата му оредяваше. О, за това имаше „лек“ — ако приемеше, че нещо толкова естествено като мъжкото оплешивяване се нуждае от лек! — но да прибегне към него му се струваше суетно й глупаво. Освен това се предполагаше, че на средна възраст учените трябва да са плешиви. На някои места на Земята това беше азбучна истина.

Бащата на Кийт чак до петдесет и пет годишна възраст, когато го убиха, имаше гъста черна коса и Кийт често се чудеше дали не е използвал някакво средство. Но лично той смяташе за глупаво да прибягва до такова.

Кийт си спомняше за Манди Лий, звезда от холографското видео, по която беше увлечен на дванадесет. Тогава за него нямаше нищо по-вълнуващо от големите гърди, вероятно защото никое от момичетата в класа му още ги нямаше. Те бяха символ на забранения, чужд сексуален свят на възрастните. Според един шегобиец в каталога „Домашно видео“ Манди, с прякор „Бинарната звездна система“, беше станала популярна благодарение на своята физика. Но Кийт загуби интерес към нея, когато откри, че гърдите й са фалшиви. Просто не можеше да я погледне, без да си представи имплантираните топки под издутата алабастрова кожа и хирургическите белези (макар да знаеше, разбира се, че анаболните лазерни скалпели изобщо не оставят белези). Тогава се закле никога да не допусне главата му да стане фалшива. Хората да го гледат и да си мислят, че всъщност е плешив, а…

И така, ето ги тях двамата, Риса Сервантес и Кийт Лансинг. Все още влюбени, макар не страстно както през младостта, но по един по-удовлетворяващ, по-разтоварващ начин.

И все пак…

И все пак, по дяволите, той току-що беше навършил четиридесет и шест. Старееше, оплешивяваше, побеляваше и не беше ходил с друга жена освен трите — колко малка бройка! — свенливки, които беше срещнал в гимназията и университета. Три, плюс Риса… общо четири. Средно по-малко от една на десетилетие. „Господи — помисли си той, — дори уалдахудиец може да ги изброи на пръстите на едната си ръка.“

Кийт знаеше, че не трябва да мисли за такива неща, знаеше, че онова, което бяха изживели двамата с Клариса, за мнозина е изобщо непознато: любов, която расте и се обогатява с годините, връзка, която е солидна и сигурна, и сърдечна.

И все пак…

И, все пак съществуваше Лиан Карендотър. Също като Манди Лий, символа на красотата през неговата младост, Лиан имаше изящни азиатски черти. Нещо в азиатските жени винаги го беше привличало. Той не знаеше на колко години е Лиан, но нямаше съмнение, че е по-млада от Риса. Разбира се, като директор на кораба, Кийт лесно можеше да види това от личното досие на Лиан, но се страхуваше да го направи. За Бога, та тя можеше да е на тридесет! Беше дошла на кораба при последното минаване на „Старплекс“ през Тау Кит и сега беше ръководител на секция „Вътрешни операции“. Тя и Кийт често прекарваха заедно часове в командната зала. И въпреки това, за негова изненада, независимо колко време бяха прекарали заедно, той винаги желаеше да бъде малко повече.

Досега не беше направил никаква глупост. Всъщност дори смяташе, че се контролира. И все пак открай време си беше интроспективен и не си затваряше очите пред онова, което става в него. Кризите на средната възраст, страхът, че вече не е мъжествен. И какъв по-добър начин да се отърси от тази натрапчива мисъл от това да вкара в леглото една красива млада жена?

Празни фантазии. Разбира се, разбира се.

Кийт се обърна на другата страна, отвърна лице от Риса, сви се почти като ембрион. Не искаше да направи нещо, което щеше да нарани Риса. Но ако тя не научеше…

„Божичко, я се стегни! Тя сигурно ще научи. Как тогава ще я погледнеш в очите?“ Ами техният син, Сол? Как ще гледа и него. Той беше виждал сина си да сияе от гордост, беше го виждал да крещи от гняв, но никога не го беше виждал да се отвращава от него.

Само ако можеше да заспи! Ако можеше да престане да се самоизмъчва.

Кийт се втренчи в тъмнината с широко отворени очи.

 

 

След като се върнаха на „Старплекс“, Лонгботъл отиде да се храни, а Джаг се върна в командната зала. Подпираше се на изкусно резбован бастун — по-добре, отколкото да ходи на четири крака. Кийт, Риса, Тор и Лиан бяха прекарали нощта в сън, а Ромбъс… е, ибийците не спяха — един факт, който правеше техния дълъг живот да изглежда двойно по-несправедливо дълъг. Когато докладваше, Джаг обикновено стоеше пред шестте работни станции, но този път отиде в галерията и се строполи на централния стол, с което накара другите да завъртят работните си станции, за да бъдат с лице към него.

— Е? — попита Кийт.

Джаг подреди мислите си и започна да лае:

— Както някои от вас знаят, звездите се разделят по възраст на три големи групи. Най-стари във Вселената са звездите от първо поколение. Те се състоят почти изцяло от водород и хелий, двата изходни елемента. По-малко от 0,22 процента от техния състав са по-тежки атоми, получени, разбира се, посредством ядрен синтез вътре в тях. При превръщането на такава звезда в нова или супернова прашните междузвездни облаци се обогатяват с тези по-тежки елементи. Тъй като звездите от второ поколение се образуват от такива облаци, един процент от тяхната маса и дори повече се състои от метали… под „метали“ в този контекст се разбират елементи по-тежки от хелия. Звездите от трето поколение са още по-млади. Такива са слънцата на планетите от Общността, както и всички родени днес, макар че, разбира се, все още се въртят немалко звезди от първо и много от второ поколение. Почти две трети от масата на звездите от трето поколение е метал:

Джаг замълча и огледа всички, после продължи:

— Е, в тази звезда… около осем процента от масата е метал и четири пъти повече, отколкото в една типична звезда от трето поколение. В нея има толкова много желязо, че фактически може да се смята за желязна мина.

— Как се обяснява зеленият й цвят? — попита Кийт.

— Всъщност цветът, разбира се, е толкова зелен, колкото е червен на така наречените червени звезди. Почти всички звезди са бели само със следа от някакъв цвят. — Той посочи звездното поле около тях. — ФАНТОМ рутинно оцветява показваните в нашия балон звезди, придавайки им цвят на основата на техните категории по Херцшпрунг-Ръсел. Тази звезда просто има зеленикав оттенък. Потъмняването на абсорбционната линия, дължащо се на металното съдържание, е по-силно, отколкото е температурата на масата й, и това отслабва синята и ултравиолетова емисия на звездата. В резултат на това по-голяма част от светлината на звездата е в зелената част на спектъра. — Докато обясняваше, козината му се люлееше на вълни. — Бих казал, че в нашата Вселена е невъзможно да съществува звезда с толкова голямо метално съдържание при настоящата й възраст, ако не я бях видял със собствените си очи. Тя трябва да се е образувала при много специфични местни условия и…

— Прощавай за прекъсването, уважаеми Джаг — каза Ромбъс, — но откривам тахионен импулс.

Кийт се завъртя на стола си и погледна към портала.

— О, богове! — възкликна Джаг и скочи. — Повечето звезди са част от звездни системи с много…

— Не можем да извършим друг преход толкова близко до нея — каза Лиан. — Ако опитаме, ще…

Но порталът вече беше спрял да се разширява. През него изскочи малък обект. Беше нараснал само на седемдесет сантиметра в диаметър преди да се свие до невидима точка.

— Това е уотсън — съобщи Ромбъс. — Автоматизиран комуникационен радиофар. Транспондерът му предава, че е от станция Гранд Сентръл.

— Пусни да чуем записа — нареди Кийт.

— Съобщението е на руски — каза Ромбъс.

— ФАНТОМ, превеждай.

В стаята прозвуча гласът на централния компютър:

— Валентина Илианова, Провост, колония Ню Бейджин, до Кийт Лансинг, командир на „Старплекс“. От портала Тау Кит изскочи червено джудже клас „M“, За щастие то се отдалечи от Тау Кит, вместо да се приближи към нея. Досега няма никаква реални последствия, макар че имахме затруднение с пилотирането на този уотсън покрай звездата и през портала. Това е третият ни опит да достигнем до вас. Успяхме да се свържем с астрофизическия център на Реболо за съвет. Те ни съобщиха невероятната новина, че от портала близко до тях е излязла звезда… синя звезда клас „B“, Сега установявам контакт с всички други активни портали, за да разбера доколко е разпространено това явление. Край на съобщението.

Кийт огледа присъстващите в командната зала. Всички бяха окъпани от зелената звездна светлина. Единственото, което можа да каже, беше:

— Боже Господи!