Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (21)

Стъкленият човек стана от покритата с четирилистна детелина земя.

— Може би трябва да си починеш. Ще се върна след малко.

— Почакай — каза Кийт. — Искам да зная кой си ти. Кой всъщност си ти?

Стъкленият човек не каза нищо, само наклони глава на една страна.

Кийт също стана.

— Имам право да зная. Аз отговорих на всичките ти въпроси. Сега моля да отговориш на този единствен мой въпрос.

— Добре, Кийт. — Стъкленият човек разпери ръце. — Аз съм ти… Гилбърт Кийт Лансинг… но ти в бъдещето. Не знаеш колко дълго си блъсках главата да си спомня какво означаваше това „Г“.

Кийт посърна.

— Това… това не може да е вярно. Това не може да съм аз.

— О, това си ти — каза стъкленият човек. — Разбира се, аз съм малко по-стар. — Той пипна гладката си прозрачна глава, после се засмя с приличния на полъх смях. — Виждаш ли? Изгубих всичката си коса.

Кийт присви очи.

— От колко далече от бъдещето идваш?

— Всъщност ти идваш — каза тихо стъкленият човек.

— Ти си в моето настояще. Правилният въпрос е колко далеч от миналото си ти.

Кийт почувства, че се обърква.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че сега не е 2094-та?

— Две хиляди деветдесети четвърта? Какво имаш предвид?

— Земната година 2094-та… 2094-та от Новата ера. Две хиляди и деветдесет и четвърта година след раждането на Христос.

— Кой? О, почакай… моят уред за напомняне ми каза. Чакай да пресметна. Аз зная коя година сме в абсолютното летоброене от създаването на Вселената, но… ах, да. В твоята система това е десет милиарда шестстотин четиридесет и шест милиона триста деветдесет и седем хиляди двеста и осемдесет и първа година.

Кийт залитна.

— Вие сте ни върнали нашата капсула за време?

— Правилно.

— Как… как дойдох тук?

— Когато твоята капсула мина през портала, аз те приведох в стаза. Времето течеше за Вселената, но не и за теб. И когато настъпи настоящата година, те върнах в нормално състояние. Не се тревожи. Имам намерение да те върна там, откъдето си дошъл. — Стъкленият човек замълча. — Спомняш ли си розовата мъглявина, която видя при излизане от портала? Това е останало от някогашното земно слънце.

Кийт се опули от изненада.

— Не се безпокой — каза стъкленият човек. — Когато Сол се превърна в нова звезда, никой не пострада. Всичко беше извършено много внимателно. Виж, този тип звезди не преминават по естествен път в нови. Те просто изгасват и се превръщат в бели джуджета. Но ние обичаме да рециклираме. Ние просто я взривихме, за да обогатим междузвездната среда с металите в нея.

Кийт почувства, че му се завива свят.

— И как… как ще ме върнете в моето време?

— През портала, разбира се. Пътуването назад във времето се извършва успешно. Не можем да пътуваме в бъдещето… затова трябваше да те пренесем напред десет милиарда години в състояние на стаза. Смешно, но се оказва, че пътуването във времето напред, а не назад, води до неразрешими парадокси, прави го невъзможно. Ние ще те върнем в момента, в който си напуснал. Не трябва да се безпокоиш, че ще ти липсват приятелите. Независимо колко часа ще останеш при нас, ние ще те върнем на Тау Кит във времето, което те очакват.

— Това е невероятно.

Стъкленият човек вдигна рамене.

— Това е наука.

— Това е магия — каза Кийт.

Стъкленият човек отново вдигна рамене.

— Едно и също.

— Но… но… ако това наистина съм аз, ако вие наистина сте от Земята, тогава защо сте преиграли със симулацията?

— Моля?

— Симулацията на Земята. В нея има грешки. Ливади пълни с четирилистна детелина, която се среща само като рядък мутант, и птички, които никога не съм виждал.

— О! — Отново прозвуча смях като полъх на вятър. — Грешката е моя. Симулацията взех от някакви старинни видеозаписи, които имахме, но вероятно съм бил малко небрежен. Нека да проверя с апарата за припомняне… да, грешката е моя. Това е идеална симулация на Земята, но такава, каквато е била едно точка две милиона години след твоето раждане. Нещата, които не отговарят на спомените ти, са видовете, които по твое време още не са се били развили. Ако бях изобразил нощ, нямаше да познаеш и съзвездията.

— Боже Господи — каза Кийт. — Дори и през ум не ми мина за еволюция. Но ако ти си десет милиарда години по-стар от мен, значи… значи си по-стар от всякакъв живот на Земята по мое време.

Стъкленият човек кимна.

— По твое време животът на Земята се е развивал четири милиарда години. Но по това време съществуват продукти, еволюирали в продължение на четиринадесет милиарда години. Няма да повярваш в какво са се развили маргаритките… или морските анемонии, или бактериите, които причиняваха магарешка кашлица. Всъщност преди няколко дни обядвах с една личност, която се е развила от бактерия на магарешка кашлица.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам.

— Но това е невероятно…

— Не. Всичко е въпрос на време. Много, много време.

— А как е при хората? Продължават ли да се размножават, да имат деца? Или това е спряло, когато… когато е открит начин за удължаване на живота?

— Не, хората продължават да еволюират и да се променят. Новите хора… развитите през последните десет милиарда години… не се смесват много със старите хора като мен. Те са… съвсем различни.

— Но ако ти съм аз, как е станала тази промяна? Искам да кажа, че тялото ти е прозрачно.

Стъкленият човек вдигна рамене.

— Технология. Плътта и кръвта се изхабяват. Това е по-добро. Всъщност аз мога да променя външния си вид както пожелая. Точно сега е на мода прозрачното тяло, но мисля, че нюансът от морскосиньо е класика, нали?