Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (22)

16.

Риса, Хек и останалите от групата за комуникации с чуждоземни същества продължиха да разменя съобщения с дармата, когото бяха кръстили Котешко око. Разговорът вървеше все по-лесно, тъй като към преводаческата база данни бяха прибавени нови думи и бяха уточнени значенията на старите. В момента Риса водеше очевидно философски разговор с гигантското същество. В залата бяха всички от смяна „Алфа“. Само на станция „Външни операции“ имаше промяна: Ромбъс вършеше нещо друго, а неговата работа беше възложена на един делфин, който плуваше в отворения басейн от дясната страна на залата.

— Ние не знаехме за вашето съществуване — предаде Риса по микрофона на пулта си. — От гравитационните ефекти заключихме, че има много невидима материя, но не знаехме, че е жива.

— Два вида материя — отговори дарматът с френския акцент, който му беше придал ФАНТОМ.

— Да — отговори Риса, вдигна глава и махна за поздрав на Кийт, който седна до нея.

— Нямат нищо общо — каза Котешко око. — Само гравитация същата.

— Правилно — съгласи се Риса. На холограмата, обгърнала от всички страни командната зала, беше изобразен увеличеният образ на Котешко око.

— Повече като нас — каза дарматът.

— По-голямата част от цялата материя е като вас, да — съгласи се Риса.

— Игнорира вас.

— Вие сте ни игнорирали?

— Вие несъществени.

— Знаехте ли, нашето вещество е живо?

— Не. Не ни се е случвало да търсим живот на планети. Вие сте малки.

— Ние искаме да установим връзка с вас — каза Риса.

— Връзка?

— Взаимно изгодна. Едно плюс едно е равно на две. Вие плюс ние е равно на повече от две.

— Разбира. Повече от сумата от частите.

Риса се усмихна.

— Точно така.

— Връзка разумна.

— Имате ли дума за онези, с които имате взаимноизгодни отношения?

— Приятели — отговори дарматът. ФАНТОМ преведе думата още с първото й чуване. — Наричаме ги приятели.

— Ние сме приятели — обясни Риса.

— Да.

— Материалът, от който сте направени… ние го наричаме тъмен материал… целият ли е жив?

— Не. Само малка част от него.

— Но ти каза, че съществува жив тъмен материал от много дълго време, нали така?

— Още от началото.

— Начало на какво?

— На… обединяване на всички звезди.

— На всичко? Ние го наричаме Вселена.

— От възникването на Вселената.

— Това е интересно — обади се Джаг. — Идеята, че Вселената има начало… тя има, разбира се, но как то знае за него? Попитай го.

— Как изглеждаше Вселената в началото? — попита Риса по микрофона.

— Компактна — отговори дарматът. — Съвсем малка. Едно място, никакво време.

— Основният атом — каза Джаг. — Очарователно. Вярно е, но аз се чудя как същество като това е стигнало до този извод?

— Те поддържат радиокомуникации — каза Лиан и се обърна да види Джаг. — Може би са стигнали до този извод по същия начин като нас: от космическия микровълнов фон и червеното преместване на радиошума От далечни галактики.

Джаг изсумтя.

Риса продължи диалога.

— Ти ни каза, че нито ти лично, Котешко око, нито тази група дармати сте на такава възраст. Откъде знаете, че е съществувал дарматски живот още от началото?

— Трябва да е съществувал — отговори дарматът.

Джаг излая пренебрежително.

— Философия — каза той. — Не наука. Те просто искат да вярват, че е така.

— Ние не съществуваме толкова отдавна — предаде Риса по микрофона. — Не сме открили доказателства за живот на друг вид материя като нашата, която да е на четири милиарда години. — ФАНТОМ преобразува израза за време във вид, който дарматът може да разбере.

— Както казах по-рано, вие сте несъществени.

— Как е получен преводът на „несъществени“? — излая Джаг към ФАНТОМ.

— Математически — отговори компютърът на съответния за всяко ухо език. — Установихме, че разликата между 3,7 и 4,0 е „съществена“, но между 3,99 и 4,00 „несъществена“.

Джаг погледна Риса.

— Но в този контекст думата може да има различен смисъл. Тя може да означава някаква метафора… например „късно пристигнали“ може да бъде приравнено към „несъществени“.

Тор погледна през рамо уалдахудиеца и се усмихна.

— Не ти харесва идеята да бъдеш отхвърлен безапелационно, а?

— Не бъди заядлив, човече. Просто трябва да сме внимателни при генерализиране използването на чуждоземни думи. И освен това може би той има предвид нашата сонда. С дължина по-малка от пет метра тя наистина трябва да бъде категоризирана като несъществена.

Риса кимна и запита по микрофона.

— Когато каза, че сме несъществени, нашата големина ли имаше предвид?

— Не големината на говорещата част. Не големината на частта, която изхвърли говорещата част.

— Край на идеята да го надхитрим — каза Тор и се усмихна. То знае, че излъчващата сигнали сонда е дошла от този кораб.

Риса покри микрофона с ръка. Жестът беше достатъчно ясен за ФАНТОМ, който временно преустанови предаването.

— Предполагам, че това няма значение. — Тя свали ръка от микрофона и отново заговори на Котешко око. — Да не би да сме несъществени, защото не сме тук толкова дълго, колкото вие?

— Не въпрос на продължителност на време. Въпрос на абсолютно време. Ние тук от начало. Вие не. По дефиниция ние важни, вие не. Очевидно така.

— Не зная нищо за това — каза дружелюбно Кийт. — Добрите момчета никога не са първи, те са само по-добри.

Риса закри микрофона и го погледна.

— Въпреки това аз смятам, че не трябва да навлизаме във философията, докато не се опознаем по-добре. Не искам по невнимание да го обидим и той да престане да говори.

Кийт кимна.

Риса отново заговори пред микрофона.

— Вероятно има и друга общности от дармати, нали?

— Милиарди общности.

— Общувате ли с тях?

— Да.

— Вашите радиосигнали не са достатъчно мощни и са с честота близка до фоновата микровълнова радиация. Те не могат да се приемат на голямо разстояние.

— Вярно.

— Тогава как се свързвате с други дарматски общности?

— Радио едно само за локални връзки. Радио две за връзки между общности.

Лиан се обърна към Риса.

— Наистина ли казва това, което си мисля? Че дарматите са естествени предаватели на хиперкосмически честоти?

— Сега ще разберем — каза Риса и отново включи микрофона. — Честотата на радио едно се разпространява със същата скорост като светлината, нали?

— Да.

— А на радио две с по-голяма скорост, нали?

— Да.

— Господи! — възкликна Кийт. — Ако те използват хиперкосмическо радио, как така не сме попадали на техни сигнали?

— Съществуват безкрайно много квантифицирани хиперкосмически нива — каза Лиан. — Расите на Общността си служат с хиперкосмическо радио малко повече от петдесет години, а цялата Общност използва само около осем хиляди квантифицирани нива. Възможно е никога да не сме работили на някое от нивата на дарматите. — Тя се обърна да погледне Риса. — Начинът, по който ние използваме хиперкосмическо радио, изисква много енергия. Заслужава си да си изясним този въпрос. Те може би имат метод да правят това много по-ефективно.

Риса кимна:

— Ние също използваме радио две. Би ли ни казал повече как работи то при вас?

— Разкаже всичко — отговори Котешко око. — Но малко за разказване. Ние мислим един начин, мисълта е лична. Мислим друг начин, мисълта се предава по радио едно. Мислим трети, по-съсредоточен начин, и мисълта се предава по радио две.

Кийт се засмя.

— Това е като да помолиш някой човек да обясни как говори. Просто говори, това е всичко. Това е…

— Прощавай, че те прекъсвам, доктор Лансинг — каза ФАНТОМ, — но ти поиска да напомня на теб и на доктор Сервантес за срещата ви в 14:00 часа.

— По дяволите — каза Кийт и лицето му помръкна. — Време е, Риса.

Риса кимна.

— ФАНТОМ, моля те, извикай Хек да дойде и да продължи диалога с Котешко око.

Щом Хек пристигна, Кийт и Риса станаха от столовете си и излязоха от залата.

 

 

Повечето врати на кораба бяха от две еднакви половинки, които се плъзгаха във вдлъбнатини встрани, но тази, в съответствие с изискването тук да няма никакви шевове и слаби точки в механизма за затваряне, беше от едно цяло и се плъзгаше наляво.

Риса ахна. Кийт почувства как коленете му омекнаха.

Докът за акостиране бе пълен с ибийци, наредени в прави редици — приличаше на паркинг, запълнен с инвалидни колички.

— ФАНТОМ, колко ибийци присъстват? — тихо попита Кийт.

— Двеста и девет, сър — отговори компютърът. — Всички интегрирани биоединици на кораба.

— Тя каза, че ще присъстват само най-близките й приятели — обади се Риса.

— Бокскар е много красива — каза Кийт и влезе в дока. — Сигурно всички ибийци на кораба я смятат за близък приятел.

Присъстваха и шест други хора, всичките от екипа на Риса по геронтология. Имаше и един самотен уалдахудиец, когото Кийт не можа точно да си спомни. Кийт погледна часовника си: 13:59:47. Нямаше съмнение, че каквото имаше да се случи, щеше да започне навреме.

— Благодаря на всички, че дойдохте, — чу Кийт в имплантирания си микрофон гласа на Бокскар. Откри я лесно — само нейната паяжина светеше. В известен смисъл беше зловещо. ФАНТОМ предаде превода в левия му акустичен нерв. Другото ухо не чуваше нищо… огромната, пълна с шумни ибийци стая беше потънала в мъртвешка тишина.

Бокскар стоеше на петнадесет метра от Кийт и Риса. Пред голямата врата към космоса ФАНТОМ беше проектирал огромна холограма на Бокскар, така че всички ибийци можеха да виждат нейната светеща паяжина. Тук имаше нещо странно: нишките на паяжината бяха светлозелени. Кийт никога не беше виждал ибийска паяжина с такъв цвят.

Той се обърна към Риса, но тя, изглежда, беше отгатнала неизречения му въпрос.

— Цветът изразява дълбоко емоционално състояние — каза Риса. — Бокскар е развълнувана от проявената поддръжка от страна на нейния народ.

Паяжината на Бокскар отново светна. Преводът съобщи: „Цялото и частите — на едно и на всички тях. Конструкцията откликва на макро- и на микрониво. Тя потвърждава.“

Очевидно Бокскар се обръщаше към своите съотечественици ибийци. Кийт мислеше, че разбира какво казва тя — нещо в смисъл че за нея да бъде част от ибийската общност е било от такова значение, както сама тя да бъде единно цяло от съставящите я части. Кийт се гордееше, че приема чуждоземците, въпреки своите караници с Джаг. Но за него всичко това беше прекалено сюрреалистично. Той знаеше, че ще наблюдава как някой умира, но емоциите, които трябваше да почувства, още не бяха излезли на повърхността. Риса, от друга страна, имаше вид, сякаш едва се сдържа да не заплаче. Очевидно тя и Бокскар бяха по-близки, отколкото си беше представял.

— Пътят е чист — заключи Бокскар и се изтърколи извън центъра на дока.

— Защо прави това? — прошепна Кийт.

Риса повдигна рамене, но ФАНТОМ отговори в имплантираните им микрофони:

— По време на демонтажа компонентите… особено колелата… могат да се паникьосат и да се опитат да се прикачат към някой друг от намиращите се наоколо ибийци. Обичайно е да се премести достатъчно далеч, така че при евентуален такъв опит те да имат време да реагират.

Кийт кимна.

И тогава се започна. В средата на дока имаше стандартна могилка и Бокскар се изтърколи върху нея. Паяжината й — която, се виждаше в огромната холограма на ФАНТОМ — засвети почти като нажежена електрическа жичка с цвят, който Кийт не беше виждал никога преди. Светлините в безбройните пресечни точки заблестяха като карта на плътно съзвездие от нови звезди. После една подир друга светлините започнаха да изгасват и за две минути всички изчезнаха.

Скелетът на Бокскар се наведе напред и паяжината се свлече на пода. Кийт мислеше, че е вече мъртва, но тя се изви на дъга, сякаш отдолу я удари силен юмрук. Сега нишките бяха загубили всякакъв цвят. Приличаха на дебела найлонова корда за рибарска мрежа.

В следващия момент паяжината умря. Сега Бокскар беше сляпа и глуха (някога тя беше имала и магнитни сетива, но при напускане на родната планета те бяха неутрализирани чрез нанохирургия, за да не пречат на космическия кораб).

После колелата на Бокскар се откачиха от осите на скелета. Самото откачване на колелата не беше необичайно. Системата, която подаваше по оста хранителни вещества във всяко колело, не им осигуряваше достатъчно храна и при нормални условия те периодически се отделяха от конструкцията, за да се хранят. Отстрани на колелетата изскочиха дебели витки подобни на снопове-ибийски манипулаторни въжета и не им позволиха да паднат.

Почти веднага след като се отдели, лявото колело се опита отново да се съедини със скелета. Точно както беше казал ФАНТОМ, когато разбра, че по периферията на оста са израснали малки изпъкналости, които не му позволяваха отново да се свърже, то се паникьоса и се затъркаля с голяма скорост. То имаше няколко собствени зрителни сензора и след като съгледа големия куп ибийци, се отправи директно към най-близкия. Ибиецът се завъртя настрана, за да го избегне. Друг ибиец — Кийт предположи, че е Бътерфлай, единственият ибийски доктор на борда — изхвърли напред манипулаторно въже със сребърночерен медицински стънер на върха. Стънерът докосна колелото и то престана да се движи, остана право няколко секунди, после приличните на корени придатъци от двете му страни сякаш омекнаха и колелото падна на една страна.

Кийт отново насочи вниманието си към центъра на дока. Снопът дебели въжета на Бокскар легна на пода близко до изхвърлената сензорна паяжина. Въжетата се простряха до скелета, откачиха синята помпа от централния зелен контейнер и внимателно я свалиха. Кийт видя голямата централна гърловина за дишане да работи по установения четиритактов режим на отваряне, засмукване, компресиране й затваряне. След около четиридесет секунди обаче последователността на тактовете започна да се нарушава, сякаш помпата губеше представа кой такт изпълнява. Движенията се разбъркаха… отваряне, последвано от компресиране, опит за засмукване след затваряне. Чу се тих шум от задъхване… единственият звук в целия док. Накрая помпата престана да работи.

Остана единствено контейнерът върху приличния на седло скелет.

— Колко дълго може да живее контейнерът без помпа? — прошепна Кийт на Риса.

— Една минута — каза тя през сълзи. — Най-много две.

Около три минути всичко беше неподвижно. Контейнерът умря тихо: без движение, без звук… макар че по някакъв начин ибийците очевидно разбраха, че е умрял, и започнаха да напускат дока. Последни си тръгнаха Кийт и Риса. Кийт знаеше, че малко по-късно Бътерфлай ще се върне, за да се погрижи останките на Бокскар да бъдат изхвърлени.

Докато напускаха дока, Кийт мислеше за собственото си бъдеще. Очевидно щеше да живее много, много дълго. Чудеше се след колко ли милиарда години ще може да се освободи от грешките на собственото си минало.

 

 

Тази нощ, разбира се, не можаха да спят. Смъртта на Бокскар разстрои Риса, а Кийт се бореше със собствените си терзания. Двамата лежаха един до друг в леглото будни — Риса втренчена в тъмния таван, Кийт загледан в слабото червено петно на стената от светлината, промъкваща се изпод пластмасовата карта върху циферблата на часовника.

Риса промълви само една дума.

— Ако…

Кийт се обърна по гръб.

— Какво каза?

Тя не му отговори и Кийт понечи да я попита отново, но в този момент Риса каза много тихо:

— Ако не си спомняш как се пише буквата „и“ или запетая, ще си спомняш ли за мен… за нас? — Тя се обърна и го погледна. — Ти ще живееш още десет милиарда години. Не мога да си го представя.

— Това е… удивително — каза Кийт и поклати глава. — Хората винаги са мечтали за вечен живот. „Вечен“ някак си изглежда по-малко стряскащо от определяне на конкретна дата. Аз мога да приема безсмъртието, но идеята да живея още десет милиарда години… Просто не мога да го възприема.

— Десет милиарда години — повтори Риса. — Земното слънце отдавна ще е мъртво, Земята ще е мъртва. Аз ще съм мъртва.

— Може да е така. А може и да не е. Ако това е продължаване на живота, то ще се дължи на твоите изследвания тук, на „Старплекс“. В края на краищата защо само аз ще бъда приемник на процеса? Може би и двамата ще живеем още десет милиарда години.

Отново настъпи тишина.

— И заедно? — попита най-после Риса.

Кийт шумно въздъхна.

— Не зная. Не мога да си представя никой от двама ни да живее толкова дълго. — Разбра, че не казва каквото трябва. — Но… но ако трябва да живея толкова дълго, не бих желал да бъда без теб.

— Наистина ли? — възкликна Риса. — Ще имаме ли нещо непознато, нещо, което да научаваме един за друг след толкова дълъг живот?

— Може би… може би това съществуване няма да е материално — каза Кийт. — Може би моето съзнание ще бъде прехвърлено в машина. Нямаше ли в Ню Ню Йорк култ, който искаше да направи това… да откопира човешки мозъци в компютри? Или може би… може би всички хора да се превърнат в един гигантски мозък, но отделните психики все пак да могат да съществуват самостоятелно. Това би било…

— Би било по-малко страшно от концепцията за самостоятелен живот още десет милиарда години. В случай че още не си пресметнал, това би означавало, че досега ти си изживял само една двестамилионна част от живота, който ще имаш. — Тя замълча и въздъхна.

— Какво има? — попита Кийт.

— Нищо.

— Не е нищо, разстроена си за нещо.

— Просто е много трудно да се живее с теб при сегашната ти криза на средната възраст. Не мога да си представя какво ще бъде, когато станеш на пет милиарда години.

Кийт не знаеше какво да каже. Накрая се засмя. Прозвуча фалшиво, насила.

Отново последва тишина… достатъчно дълга. Кийт помисли, че Риса най-после е заспала. Но той не можеше да заспи. Още не, не и с тези мисли, които се въртяха в главата му.

— Дулсинея? — прошепна тихо той — толкова тихо, че ако е заспала, да не я събуди.

— Хм?

Кийт преглътна. Може би трябваше да изостави въпроса, но…

— Наближава нашата годишнина.

— Следващата седмица — уточни гласът в тъмнината.

— Да — потвърди Кийт. — Ще бъдат двадесет години, а…

— Двадесет чудесни години, скъпи. Предполага се, че винаги трябва да слагаш прилагателното.

Отново неискрен смях.

— Извинявай, права си. Двадесет чудесни години. — Той замълча. — Зная, че планираме на този ден да подновим нашия тържествен обет.

— И? — каза Риса. В гласа й прозвуча леко раздразнение.

— Нищо. Не, забрави, че съм казал нещо. Все пак бяха двадесет чудесни години, нали?

Зърна лицето й в тъмнината. Тя кимна, после го погледна в очите, опита се да прозре зад тях, да види истината, да разбере какво го тревожи. И разбра, и се обърна настрана, отмести поглед от него.

— Добре — каза най-после тя.

— Какво е добре?

Риса каза последните думи, които размениха помежду си тази нощ.

— Добре е — каза тя, — че не искаш да кажеш: „докато смъртта ни раздели“.

 

 

Кийт седеше пред работната си станция в командната зала. Пред очите му висяха холограмите на трима човеци и един делфин. С периферното си зрение той видя как една врата на командната зала се отвори и с поклащане влезе Джаг. Уалдахудиецът обаче не отиде при своята работна станция, а се изправи пред Кийт и зачака той да завърши разговора си с холографските глави. Беше видимо развълнуван. Кийт приключи и го погледна.

— Както знаеш, дарматите се движат — каза Джаг. — Истински съм изненадан от тяхната пъргавина. Изглежда, те действат колективно, всяка сфера използва своите сили на привличане и отблъскване срещу другите, за да се движат заедно. Във всеки случай по този начин те напълно се реконфигурираха, така че отделните дармати, които по-рано не можехме да наблюдаваме ясно, сега са в периферията на групата. Направих някои прогнози кой е следващият дармат, който може да се възпроизведе, и искам да проверя теорията си. За целта искам „Старплекс“ да се премести от другата страна на полето от тъмна материя.

— ФАНТОМ, покажи ни схема на локалното пространство — изкомандва Кийт.

Във въздуха между Кийт и Джаг се появи холографско изображение. Дарматите се бяха преместили от другата страна на зелената звезда, така че „Старплекс“, порталът, звездата и те самите лежаха на една линия.

— Ако се преместим зад тях, няма да виждаме портала — каза Кийт — и има опасност да пропуснем преминаването на уотсън през него. Не може ли просто да поставим сонда там?

— Моето предвиждане се основава на много малка концентрация на маса. Трябва да използвам или нашата палуба едно, или седемдесета с хиперобхват, за да проведа наблюденията.

— Добре — каза Кийт, натисна един клавиш на пулта си и се появиха обичайните холограми на Тор й Ромбъс. — Ромбъс, свържи се с всички, които извършват текущо външно сканиране. Разбери кога най-рано можем да преместим кораба, без да попречим на тяхната работа. Тор, веднага след това ни откарай на отсрещната страна на полето тъмна материя и ни разположи на координатните, които ще ти даде Джаг.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Ромбъс.

Джаг поклати глава, имитирайки човешки жест. Уалдахудийците никога не казваха „благодаря“, но Кийт си помисли, че прасето изглежда необикновено доволно.