Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (32)

25.

Кийт седеше в офиса си на четиринадесета палуба и преглеждаше последните новини от Тау Кит. Съобщенията бяха кратки. На Реболо сили, лоялни на кралица Трат, потушили бунт срещу нея и двадесет и седем конспиратори били набързо екзекутирани по традиционния начин — удавяне в кипяща тиня.

Кийт остави бюлетина. Репортажът беше тенденциозен… той бе първият, който съобщаваше за някакви политически вълнения на Реболо. Все пак може би беше вярно… макар по-вероятно да бе просто отчаян опит правителството да се дистанцира от злощастната инициатива.

Прозвуча звънец и гласът на ФАНТОМ съобщи:

— Джаг Кандаро ем-Пелш е тук.

Кийт въздъхна.

— Нека влезе.

Джаг влезе и седна на един полифункционален стол. Левите му очи гледаха Кийт, но двете десни оглеждаха стаята по инстинктивния начин „бой или бягство“.

— Предполагам, че при тези обстоятелства трябва да попълня някой от онези документи, които вие, хората, толкова много обичате — каза той.

— Какви документи? — попита Кийт.

— За подаване на оставка от поста, който заемам на борда на „Старплекс“, разбира се. Повече не мога да служа тук.

Кийт се изправи и си позволи да се протегне.

Трябваше да започне отнякъде… от зрелостта, от етапа след кризата на средната възраст, от мира. Трябваше да започне отнякъде.

— Децата си играят с оловни войници — каза Кийт и погледна Джаг. — Расите на детска възраст с истински. Може би е време всички да пораснем малко.

Уалдахудиецът дълго мълча.

— Може би.

— Всички ние носим лоялността в нашите гени — каза Кийт. — Няма да те принуждавам да подаваш оставка.

— Твоите бележки предполагат, че съм виновен за нещо. Отхвърлям всякакво обвинение. Но дори да беше вярно, ти пак неправилно го разбираш. Може би… може би твоите хора винаги ще разбират неправилно моите. — Джаг млъкна. — И, разбира се, обратното също е вярно. — Отново пауза. — Не, време е да се върна на Реболо.

— Тук има много работа за довършване — каза Кийт.

— Несъмнено… има. Но работата, която си определих, е завършена.

— О — каза Кийт, разбрал намека. — Искаш да кажеш, че си набрал достатъчно слава, за да спечелиш Пелш.

— Точно така. Откритията, за които имам личен принос, ме правят най-изтъкнатия учен на Реболо. Пелш скоро ще вземе решение. Аз не мога повече да се шляя тук.

Кийт помисли за момент.

— Никоя уалдахудийка не е работила на борда на „Старплекс“. Когато изтече моят мандат, идва ред на ибийците да представят директор. Предполагам, че длъжността ще заеме Уайнглас. Но след ибийците е ред на уалдахудийците… и аз зная, че те ще поискат да поставят жена-лидер. Какво ще кажеш ако… ако ти и Пелш дойдете заедно на „Старплекс“? От онова, което съм слушал, тя е само за директор.

Козината на Джаг се разлюля от изненада.

— Ние не можем да направим това. И двамата ще продължаваме да сме част от по-голяма група. Тя ще запази своя антураж до края на дните си.

Очите на Кийт се разшириха.

— Искаш да кажеш, че мъжките, които не са успели да я спечелят, няма да си опитат щастието другаде?

— Разбира се, че няма. Ние ще останем едно семейство. Ние сме се врекли на Пелш още като деца.

— Може би всички можете да дойдете на служба на борда на „Старплекс“… всичките шестима.

Джаг вдигна долните си рамене.

— „Старплекс“ е за най-добрите и най-умните. Никога няма да говоря на уалдахудиец с пренебрежение за други членове от антуража на моята дама, но ще ти кажа истината. Съперничеството никога не е било между мен и останалите четирима. То беше между мен и един индивид. Това беше ясно още от самото начало. Другите… не блестят с нищо.

 

 

— Но аз мислех, че Пелш е свързана с кралската фамилия. Прощавай, но защо нейните ухажори да не са най-добрите?

— Антуражът трябва да се запази дори след избиране на партньор. В един добре подбран антураж ще има няколко члена, които се задоволяват с по-ниско положение. Но един антураж, състоящ се изцяло от така наречените от хората най-добри мъже, наистина ще бъде обречен.

Кийт се замисли.

— Е, ако единственият начин да те вземем при нас е да вземем и цялото ти семейство, аз ще се погрижа за това.

— Аз… аз не мисля, че ще го направиш.

Кийт примигна.

— Аз държа на думата си.

— Истинското съперничество за Пелш беше между мене и един друг от антуража. Този другият, разбира се, си има име. — Четирите очи на Джаг се втренчиха в двете на Кийт. — Това име е Гост Далейо ем-Пелш.

— Гост! — възкликна Кийт. — Който нападна „Старплекс“?

— Да. Той се спаси и сега е отново на Реболо.

Кийт остана неподвижен десетина секунди, после кимна.

— И ти трябваше да му помогнеш, нали?

— Не съм признавал такова нещо — каза Джаг.

— Ако ти не му беше помогнал, цялата слава за откарване на „Старплекс“ на Реболо щеше да е негова. Той щеше да бъде избран от Пелш. Като му помогна, ти беше сигурен, че славата ще бъде поделена.

— На борда на „Старплекс“ има двеста и шестдесет уалдахудийци — каза Джаг.

Изречението плува между тях няколко мига. Кийт кимна, че разбира.

— Значи ако ти не му беше помогнал, той щеше да намери някой друг да му помогне — каза Кийт.

— Отново казвам — повтори Джаг, — не съм признавал нищо. — Той дълго мълча. — Разбира се, правителството на кралица Трат може да повдигне обвинение за криминални престъпления срещу Гост. Той скоро може да се лиши от свобода… дори от живот.

— Предложението ми остава — каза Кийт.

Джаг наведе глава.

— Аз… ние… ще го обмислим. — И направи нещо, което Кийт никога не беше виждал да прави някой уалдахудиец. Прибави думата „благодаря“.

 

 

Беше вечер. Светлината в коридора беше намалена. Както правеше винаги преди вечеря, Кийт посети неслужебно командната зала и поговори и с директора на смяна „Гама“, уалдахудиеца Стелт.

— Всичко върви нормално — каза Стелт. — Ако възникне проблем, веднага ще те извикам. — Кийт пожела на всички лека вечер, напусна командната зала и се отправи към централната шахта.

В широката част на коридора, точно пред асансьорите, завари Лиан Карендотър по бански, седнала на една пейка. В плътно прилепналия си черен бански изглеждаше… секси.

„Сигурно е случайно — помисли си Кийт. — Сигурно не знае обичайната ми програма… не знае, че всяка вечер по това време минавам оттук. Може би чака някой ДРУГ.“

Лиан беше пуснала косите си. Кийт никога не си беше представял, че стигат до средата на гърба й.

— Здравей, Кийт — поздрави тя и се усмихна мило.

— Здравей, Лиан. Добре ли… мина денят?

— О, да. Искам да кажа, ти видя смяна „Алфа“ днес… семейно спречкване. Реших за разтоварване да, поплувам малко и да се фехтувам по време на смяна „Бета“. А твоят?

— Чудесно. Просто чудесно.

— Това е добре — каза Лиан, млъкна и погледна към покрития с гума под. Накрая вдигна глава, но не го погледна в очите. — Аз… разбрах, че Риса я няма днес.

— Вярно е. Прескочи до Гранд Сентръл. Мисля, че ще се опита да намери начин да не приеме медал нито да се съгласява да има парад в нейна чест.

— И си помислих — продължи Лиан, — че ще бъдеш съвсем самичък за вечеря.

Пулсът на Кийт се ускори.

— Да… да, така е — призна той.

Лиан се усмихна. Имаше идеално бели зъби, идеална алабастрова кожа и най-красивите тъмни, завладяващи бадемови дни очи.

— Дали ще се съгласиш да ми правиш компания? Мога да ти приготвя пърженото пиле, което ти обещах.

Кийт погледна към… към момичето и си помисли. „Двадесет и седем годишно. Две десетилетия по-младо от мен. — Почувства леко раздвижване в шортите си. — Може би е само невинна покана за вечеря. Може би изпитва съжаление към един възрастен приятел или се опитва да спечели благоразположението на шефа си. Само малко пържено пилешко, може би малко вино, може би…“

— Знаеш ли, Лиан — каза Кийт, — ти си много хубава жена. — Той вдигна ръка. — Зная, че не трябва да казвам такива неща, но и двамата сме освободени хора. Ти си много хубава жена. — Тя наведе очи. Той млъкна и задъвка долната си устна. През ума му премина една мисъл.

„Не наранявай Риса. С това ще нараниш себе си.“

— Но — каза той най-после — мисля, че е по-добре, ако ти се възхищавам отдалеч.

Тя срещна очите му за момент, после отново погледна надолу.

— Риса е много щастлива жена — каза Лиан.

— Не, аз съм много щастлив мъж — поправи я Кийт. — До утре, Лиан.

Тя кимна.

— Лека нощ, Кийт.

Той се прибра, направи си сандвич, прочете няколко глави от един стар роман от Робъртсън Дейвис и си легна рано.

И спа като заклан, в абсолютен мир със себе си.

 

 

На следващия ден смяната „Алфа“ започна спокойно. Ромбъс, разбира се, пристигна точно навреме. След него влезе Тор, сложи крака на пулта на щурвала и започна да диктува инструкции на навигационния компютър. Лиан инструктираше малките холографски глави на инженерите за предстоящата за деня работа. Зад тях Кийт разговаряше тихо с Риса, която се беше върнала от Гранд Сентръл.

И тогава звездният холографски пейзаж се разтвори и влезе Джаг — почти тичаше.

— Намерих го! — извика той… макар че от развълнуваното движение на козината му може би по-подходящият превод на казаното трябваше да е: „Еврика!“.

— Какво си намерил? — попита Кийт.

— Отговора! — излая възбудено Джаг. — Отговора! — Той си пое дъх. — Потърпете малко. Това ще изисква малко повечко обяснение. Но ще ви кажа предварително едно нещо… ние сме важни! Ние сме от значение. Богове на планините, реките, долините и равнините… ние всички сме важни! — Очите му се насочиха на различни страни, едно гледаше към Лиан, друго към Ромбъс, третото към Риса, а четвъртото към Тор и Кийт.

— Вече знаем, че е възможно пътуване във времето от бъдещето в миналото — каза той. — Видяхме това да става със звезди от четвърто поколение и с капсулата на времето, построена от Хек и Азми. Но да поразсъждаваме за последствията от това. Да предположим, че утре сутрин аз използвам машина на времето, която да ме върне в днешния ден. Какво ще се получи?

— Е, тогава ще сте двама, нали? Джаг от днес и Джаг от утре.

— Правилно. А сега да помислим за следното: щом сме двама, значи моята маса се е удвоила. Масата ми е сто двадесет и три килограма, но ако сме двама, на кораба ще има двеста четиридесет и шест килограма маса на Джаг.

— Но аз мислех, че това е невъзможно — каза Риса. — Нали противоречи на закона за съхранение на материята и енергията. Откъде са дошли допълнителните сто двадесет и три килограма маса?

Джаг я погледна триумфиращо.

— От бъдещето! Не разбирате ли? Пътуването във времето е единственият възможен начин да се преодолее този закон. Това е единственият начин да се повиши масата на една система. — Козината му започна да се люлее. — А какво става със звездите от бъдещето? С пристигането на всяка звезда масата на днешната Вселена нараства. В края на краищата дори звездите от четвърто поколение са направени от съществуващи по-рано рециклирани субатомни частици. Връщането им във времето означава, че тези частици по същество са се удвоили и удвояват общата си маса.

— Без съмнение интересен страничен ефект — каза Ромбъс. — Но той все пак не обяснява защо звездите са изпратени назад във времето.

— О, обяснява го. Удвояването на масата не е страничен ефект… съвсем не! По-скоро в това е целият смисъл на операцията.

— Операция? — учуди се Кийт.

— Да! Операция за спасяване на Вселената! Тези звезди са върнати във времето, за да повишат масата на цялата Вселена.

Кийт зина от изненада.

— Боже Господи!

Четирите очи на уалдахудиеца се втренчиха в него.

— Точно така! — излая Джаг. — Отпреди столетие знаем, че видимата материя във Вселената представлява по-малко от десет процента от количеството, което трябва да съществува. Останалото е неутрино и тъмна материя като нашите приятели извън кораба. Сега знаем каква е цялата материя във Вселената, но не знаем колко е общо. А съдбата на Вселената зависи от общото количество материя в нея, дали е над, под или точно равна на така наречената критична плътност.

— Критична плътност? — попита Риса.

— Точно така. Вселената се разширява… след Големия взрив винаги се е разширявала. Но ще продължи ли това разширение вечно? Това зависи от гравитацията. А колко голяма е гравитацията зависи, разбира се, от наличното количество материя. Ако то не е достатъчно — ако масата във Вселената има плътност по-малка от критическата — гравитацията никога няма да може да преодолее първоначалната експлозия и цялата материя ще продължи все повече да се разширява. Всичко ще стане студено и празно, отделните атоми ще се разпръснат на светлинни години един от друг.

Риса потрепери.

— А ако е в сила противното… ако масата във Вселената надхвърля критичната плътност… тогава гравитацията ще преодолее силата на Големия взрив, ще го забави и накрая ще превърне разширението на Вселената в свиване. Всичко ще се струпа в едно ядро, ще се превърне в един-единствен блок материя. При подходящи условия този блок може накрая отново да се разшири чрез друг Голям взрив и да създаде нова, вероятно коренно различна Вселена, но всичко, което е било част от тази Вселена, ще бъде унищожено.

— Това едва ли може да се нарече по-добро — отбеляза Риса.

— Вярно — съгласи се Джаг. — Но ако… ако!… Вселената има точно критичната плътност на материята, тогава и само тогава нашата Вселена може да остане вечно в сегашното си състояние. Разширението, предизвикано от Големия взрив, ще бъде забавено и фактически спряно от гравитацията… разширението асимптотично ще се приближи към нула. Вселената няма да умре от студ и няма да се свие на топка. Вместо това тя ще продължи да съществува в стабилна конфигурация в продължение на трилиони трилиони трилиони години. За нашите практически цели тази Вселена ще бъде безсмъртна.

— И каква е сега плътността на материята във Вселената? — попита Риса. — Над или под критическата?

— Според най-добрите ни сегашни оценки с цялата видима материя във Вселената плюс тази, която не можем да видим, включително тъмната материя, плътността е с пет процента по-малко от критическата.

— Което означава, че Вселената ще продължи да се разширява вечно, нали? — попита Лиан.

— Точно така. Всичко ще продължи да се отдалечава от всичко останало. Космосът ще умре, температурата ще спадне до няколко градуса над абсолютната нула и всички живи създания ще загинат.

Риса поклати глава.

— Но това не трябва да се случи — каза Джаг. — Не, ако ние можем да ги измъкнем.

— Ако можем да ги измъкнем? — повтори Кийт.

— Съществата от бъдещето… потомците на расите на Общността. Ти сам каза, Лансинг, че ще станеш много стар, ще живееш милиарди години. В други светове, безсмъртни. Но и истински безсмъртните същества накрая ще трябва да се занимаят със смъртта на Вселената, защото нейната смърт може да тури край и на техния живот.

— Ами ентропията^[1]? — попита Лиан.

— Е, да, вторият закон на термодинамиката предвижда накрая топлинна смърт на всяка затворена система. Но Вселената може да не е напълно затворена. В края на краищата има достатъчно теоретически основания да се предполага, че нашата Вселена е само отделен случай всред безброй много други. Може би ще е възможно да се черпи енергия от друг континуум или просто да се консервира енергия тук, да се сведе ентропията до минимум, така че този континуум фактически да остане вечен. Във всеки случай те ще имат безброй трилиони години преди да се изправят пред този проблем… трилиони години, през които да намерят решение.

— Но… но… това е невъзможен проект — каза Кийт. — Искам да кажа, че ако сега сме с пет процента под критичната плътност, колко звезди трябва да бъдат върнати от бъдещето? Дори от всеки портал да се връща по една звезда, пак няма да стигнат, нали?

— Не — каза Джаг. — Според най-оптимистичните ни оценки в нашата галактика има четири милиарда портала. Нека приемем, че това е средно, че те са построили по един портал за всеки сто звезди не само в Млечния път, но във всяка галактика във Вселената. На звездите се падат приблизително десет процента от масата на Вселената. Другите деветдесет процента представляват тъмна материя. Ако издърпаме по една звезда от всеки портал, масата на Вселената ще нарасне с една хилядна от сегашната. За повишаване на масата с една двадесета — което е пет процента — ще трябва да се издърпат по петдесет звезди от всеки портал.

— Но… но, ако човек пътува във времето, не е необходимо да съхранява Вселената — каза Кийт. — Човек може да живее десет милиарда години, след това да се върне към началото, да живее още десет милиарда години, отново да се върне и така да продължи вечно.

— О, наистина… и кой може да каже през колко такива цикъла ще трябва да преминат нашите потомци преди да съберат кураж и да създадат технология за изпълнение на този проект? Методът на безкрайни скокове във времето дава псевдобезсмъртие… а то очевидно е по-несъвършено от истинското безсмъртие на Вселената. Това не само означава, че никоя сграда или друга структура не може да има живот по-дълъг от десет милиарда години, но ограничава безсмъртието на онези същества, които фактически пътуват във времето.

— Възможно е — съгласи се Кийт. — Но какъв проект?

— Най-важният — каза Джаг. — И той може да се окаже по-голям по обхват, отколкото изглежда. Кажи ми: на каква възраст е тази Вселена сега?

— Петнадесет милиарда години — каза Кийт. — Имам предвид земни години.

Джаг повдигна долните си рамене.

— Всъщност, макар че днес най-често се сочи тази възраст, никой астрофизик не я приема. Петнадесет милиарда години е компромис, средното между възрастта, изчислена по два различни метода. Вселената е или само на десет милиарда години, или на двадесет. От средата на 1990-те приетата стойност на константата на Хабъл — която определя скоростта на разширение на Вселената — беше около осемдесет и пет километра за секунда за мегапарсек. Това означава, че Вселената все още продължава да се разширява с голяма скорост… че привличането досега не е допринесло много за забавяне на разширението… и следователно тя не може да бъде на повече от десет милиарда години. Но спектралните проучвания на най-старите звезди от първо поколение, в частност на тези в кълбовидните купове, показват, че на тези звезди са протекли ядрени реакции преди два пъти повече години. Ние отдавна приемаме, че едното или другото изчисление може да е погрешно. Но може би не са. Може онова, което виждаме сега, да е най-новата фаза на многофазен, проект. Когато отхвърлих предположението на Магнор за избутване на кълбовидни купове през портали, може би избързах. Може би такива купове, всеки с по десетки хиляди звезди, вече са били върнати от бъдещето. Възможно е първоначално тази Вселена да е имала плътност на материята далеч, далеч по-малка от сегашните деветдесет и пет процента от критична плътност и сегашната фаза на проекта да е просто фина доработка.

— Но… но сигурно удвояването на масата е само временно — каза Лиан. — Нека се върнем на твоя първоначален експеримент. Ако ти се върнеш от утрешния ден към днешния — днес ще сте двама… но утре един от вас вероятно ще изчезне в миналото.

— Може би — съгласи се Джаг. — Но през целия интервал между момента на връщане от бъдещето и момента на пристигане в настоящето ще имаме двойна маса. И ако тези два момента са отдалечени един от друг с десет милиарда години, тогава ще имаме двойна маса наистина много дълго… достатъчно дълго, за да може нейната гравитация да забави разширението на Вселената. Ако се направи точно изчисление, ще се види, че не е необходимо да имаме постоянно нарастване на маса във Вселената. Достатъчно е само нарасналата маса да се запази достатъчно дълго, за да може гравитационното привличане да намали скоростта на разширение от първоначалната експлозия. Ако това се направи правилно, дори без постоянно нарастване на масата в далечното бъдеще ще имаме наистина точно балансирана Вселена… Вселена, която ще живее вечно.

Джаг се спря да си поеме дъх.

— Това е най-грандиозният проект, предприеман някога — каза той. — Този проект е по-добър от алтернативата… да оставим Вселената да умре. — И се усмихна на всички в командната зала. — Ние го създадохме. Същества от обикновена материя… същества с ръце! В крайна сметка… корекция да предотвратим края… Вселената има нужда от нас.

 

 

Тържеството, проведено в любимия им уалдахудийски ресторант, беше кратко. Присъстващите бяха много повече от тези на сватбата им в Мадрид. На борда на „Старплекс“ всякакво честване беше добре дошло.

Торалд Магнор беше издигнат до изпълняващ длъжността директор за деня, така че да може да проведе ритуала.

— Ти, Гилбърт Кийт — каза той, — вземаш ли отново Мария Сервантес да я обичаш, уважаваш и почиташ в болест и в здраве, в бедност и богатство?

Кийт се обърна към жена си. Спомни си деня преди двадесет години, деня, когато за първи път минаха през този ритуал, чудесен, щастлив ден. Беше добър брак… стимулиращ интелектуално, емоционално и физически. А тя днес беше, ако изобщо е възможно това, по-хубава, по-предизвикателна, отколкото тогава. Той се взря в големите й кафяви очи и каза:

— Да. — Тор се обърна към Риса, но преди да каже нещо, Кийт стисна ръката на жена си и добави високо, така че да чуят всички: — Докато смъртта ни раздели.

Риса му се усмихна сияеща.

„По дяволите — помисли си Кийт, — двадесет години са само драскотина върху безкрая на времето…“