Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (20)

15.

Кийт никога не беше влизал в ибийски помещения на кораба. В тях гравитацията беше 1,41 пъти по-голяма от нормалната за Земята (и 1,72 от стандартната за кораба). Чувстваше се с тегло 115 килограма вместо обичайните 82. Можеше да го издържа за кратко време, но беше неприятно.

Коридорите тук бяха много по-широки, поради което таваните изглеждаха по-ниски. Не се налагаше да се навежда, но той откри, че го прави инстинктивно. Въздухът беше топъл и сух.

Стигна до стаята, която търсеше. Вратата беше маркирана с жълти светлини, очертаващи правоъгълна фигура с малки кръгчета в двата края на основата. Кийт беше виждал влак с колела само в музей, но пиктограмата наистина приличаше на товарен вагон.

— Съобщи й, че съм дошъл, моля — каза Кийт на ФАНТОМ.

ФАНТОМ изчурулика нещо и в следващия момент, вероятно с разрешението на Бокскар, вратата се плъзна настрана.

Според човешките стандарти квартирите на ибийците бяха необичайни. В първия момент те изглеждаха необикновено големи (стаята, в която влезе Кийт, беше с размери осем на десет), но после човек разбираше, че фактически те имат същата площ както всеки друг апартамент на кораба, само че не са разделени на отделни спални, дневни и бани. Разбира се, нямаше столове и канапета. Нямаше и килим. Подът беше застлан с твърда каучукова материя. На своя роден свят в предпромишлената ера ибийците бяха правили могили от пръст, на които да подпират шасито и другите си компоненти при временно сваляне на колелата от тялото. Бокскар беше направила копие на такава могила в ъгъла на стаята си и това беше единствената й мебелировка.

Украсата по стените беше странна. Картини с формата на фъстък, представляващи множество, често деформирани изображения на един и същи обект от различни ъгли, наложени едно върху друго. Той се стресна като разбра, че най-близката до него серия е на преждевременно родени бебета на хора и уалдахудийци с къси крайници и странни прозрачни глави. Бокскар, в края на краищата, беше биоложка и чуждоземният живот вероятно представляваше интерес за нея, но все пак избраната тема за изследване меко казано беше обезпокоителна.

Бокскар се затъркаля към него. Беше доста изнервящо. Ибийците обичаха да се засилват и след това рязко да спрат само на метър-два. Кийт никога не беше чувал някой човек да е прегазен, но винаги се страхуваше той да не е първият.

Светлините на ибийката светнаха.

— Доктор Лансинг — каза тя. — За мен е чест. Моля, моля… не мога да ти предложа стол, но зная, че гравитацията е твърде висока. Можеш да се настаниш на могилката. — И я посочи с едно от въжетата си.

Първата мисъл на Кийт беше да откаже, но, по дяволите, бе неприятно да стои прав при тази гравитация, така че отиде до могилката и седна.

Не знаеше как да започне, но знаеше, че ще обиди ибийката, ако не премине към въпроса веднага, така че каза:

— Риса ме помоли да те посетя. Съобщи ми, че се каниш да се демонтираш.

— Скъпата мила Риса — промълви Бокскар. — Нейната загриженост е трогателна.

Кийт замислено огледа стаята.

— Искам да знаеш — каза най-после той, — че не трябва да правиш това… поне докато си на борда на „Старплекс“. Целият персонал на този кораб се смята де факто за дипломатически. Мога да се опитам да ти осигуря имунитет. — Той погледна съществото. Искаше му се то да има лице… да има нормални очи, в които да се опита да погледне и да разбере какво мисли; — Твоята служба бе образцова. Няма причина да не продължиш да служиш на борда на „Старплекс“ до края на естествения си живот.

— Много мило от твоя страна, доктор Лансинг. Наистина много мило. Но аз трябва да остана вярна на себе си. Разбери, че макар да не съм споменала пред никого за моето предстоящо демонтиране, аз се подготвям за него душевно и физически от столетия. Вече избрах животът ми да приключи сега. Не бих знаела какво да правя с още петдесет години.

— Би могла да продължиш изследователската си дейност. Кой може да каже? С още половин столетие работа върху проблема на старостта ти може би ще можеш да я преодолееш. Може би никога не ще трябва да умреш.

— Една вечност на срам, доктор Лансинг? Вечност на вина? Не, благодаря. Твърдо съм решила да изпълня решението си.

Кийт замълча за момент. През главата му минаваха аргументи и контрааргументи. Нови идеи, нови подходи. Отхвърли всичките. Не беше негова работа, нямаше право. Накрая кимна.

— Мога ли да направя нещо, за да те облекча? Някакви специални средства или апаратура, от която се нуждаеш?

— Има една церемония. Нормално повечето ибийци не присъстват. Да присъстват на нея би означавало виновникът да им отнеме още време. Предполагам, че ще дойдат само най-близките ми ибийски приятели. Поради това не се нуждая от място за извършване на ритуала, но тъй като ти предложи, бих искала, ако е възможно, да ми бъде разрешено за церемонията да използвам един от доковете за акостиране… и след като тя свърши, съставните ми части да бъдат изхвърлени в Космоса.

— Щом това е желанието ти, разбира се, имаш моето разрешение.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

Кийт кимна и излезе. Върна се по топлия коридор в клетката на централната шахта. Когато излизаше от ибийска зона в по-малката гравитация в останалата част на кораба, обикновено се чувстваше много подвижен, лек като перце.

Този път не беше така.

 

 

— Тахионен импулс! — съобщи от секция „Външни операции“ Ромбъс. — Нещо минава през портала. Малък обект с диаметър около един метър.

„Най-вероятно е уотсън“ — помисли си Кийт и каза:

— Покажи го, Ромбъс.

Върху сферичната холограма се появи синя рамка и вътре в нея се показа телескопичен образ на излезлия от портала обект.

— Добре дошли у дома! — поздрави Тор Магнор и се усмихна.

— По-добре някой да Повика Хек и Шану Азми — каза Кийт.

— Веднага — отвърна Лиан и миг по-късно докладва: — Идват.

Звездното поле се разтвори и уалдахудиецът специалист по чуждоземни комуникации се заклатушка в командната зала. Почти едновременно се отвори и вратата зад галерията и влезе Шахиншах Азми. Беше по шорти за тенис и държеше ракета. Кийт посочи увеличения образ и каза:

— Вижте какво се връща.

Четирите очи на Хек широко се отвориха.

— Това е… това е чудесно!

— Ромбъс — каза Кийт, — сканирай капсулата за нещо нежелано. Ако е чиста, използвай тягов лъч да я домъкнеш до шести док.

— Сканирам… никакви видими проблеми. Закачам тягов лъч.

— Като я докараш на борда, я дръж изолирано в силово поле.

— Слушам.

— Ще ми се да беше пристигнала миналата седмица — каза Азми.

— Защо? — попита Риса.

— Щеше да ни спести много работа.

Риса се засмя.

— Шану, Хек, да отидем ли в шести док? — попита Кийт.

— Искам и аз да я видя — каза Риса.

Кийт се усмихна.

— Разбира се.

Слязоха в дока за акостиране и застанаха зад завесата от силово поле — Хек на около два метра от Кийт, Азми точно зад него и Риса толкова близко до лявата страна на съпруга си, че раменете им почти се допираха. Кубът беше вкаран в дока с помощта на невидими тягови лъчи. След като го пуснаха, около него се издигна балон от силово поле, а от тавана се плъзна врата и изолира дока от космическото пространство. Четиримата изчакаха налягането в дока да достигне необходимата стойност, след което излязоха да разгледат куба.

Беше издържал добре на времето. Повърхността му изглеждаше като жулена със стоманена вълна, но всички гравюри с въпросите се четяха добре. Ромбъс обаче беше извършил маневрите така, че кубът лежеше върху страната с отговорите.

— ФАНТОМ — каза Кийт, — обърни куба да се вижда долната страна.

Тяговите лъчи обърнаха капсулата на времето. На оставеното за отговор място имаше черни символи на бял фон, по някакъв начин залепен върху страната на куба.

— Богове! — възкликна Хек.

Риса ахна.

Кийт стоеше като парализиран.

В горния край на мястото за отговор имаше поредица от арабски цифри:

А отдолу на английски пишеше: „Връщането на звездите е необходимост, а не заплаха. Това ще бъде от полза за всички нас. Не се плашете.“ Под всичко това с малко по-дребен шрифт имаше подпис: „Кийт Лансинг“.

— Не вярвам в това — каза Кийт.

— Ей, я погледнете тук — излая Хек и се наведе. Тази буква не се пише така, нали?

Кийт се взря. Камшичето на всички малки английски букви „и“ беше наляво, вместо надясно.

— И запетаята е обърната обратно — каза Кийт.

— И какъв е този сериен номер отгоре? — попита Риса.

— Прилича на единен граждански номер — каза Кийт.

— Не… прилича на математически израз — коригира го Хек. — Това е… това е… Централен компютър?

— Минус хиляда триста и четиринадесет — чу се гласът на ФАНТОМ.

— Не, не е това — каза Риса и бавно поклати глава. — Когато хората пишат писмо, поставят дата.

— В какъв ред? — попита Хек. — Час, ден, месец, година? Това не се връзва. Ами обратно? Десет години, шестстотин и четиридесет и шест дни. Това също няма смисъл, тъй като в една теранека година има под четиристотин ДНИ.

— Не — каза Риса. — Не е това. Това са години… цялото число изразява години. Десет милиарда шестстотин и четиридесет и шест милиона, триста деветдесет и седем хиляди, двеста осемдесет и първа година.

— Определена година? — възкликна Хек.

— Определена година — каза Риса. — Определена земна година. Anno Domini… след рождението на Христос, един пророк.

— Виждал съм мнозина хора да записват цифри — каза Хек. — Да, те отделят числата в групи по хиляди… моят народ ги отделя в десет хиляди. Но мислех, че вие използвате… как ги наричате?… онези заврънкулки долу?

— Запетайки — подсказа Риса. — Разделяме ги със запетайки или точки, интервали. Но… но представете си време толкова далеч в бъдещето, че английският език е престанал да се използва… време след милиони или милиарди години… — Риса посочи Кийт… — когато този език е престанал да се използва. Те може наистина да не си спомнят приетия начин за писане на големи числа или как се пише запетайка, или накъде е обърнато камшичето на английската буква „и“.

— Трябва да е фалшификат — каза Кийт и поклати глава.

— Ако е така, това е идеален фалшификат — възрази Азми и размаха ръчен скенер. — Ние вградихме в конструкцията на куба радиоактивни елементи с много голям период на полуразпад. Кубът сега е на десет милиарда земни години плюс или минус деветстотин милиона. Единствената възможност за фалшифициране на такъв начин за определяне на датата е да се направи фалшив куб със същото отношение на изотопите, за да се получи тази очевидна възраст, Но този куб отговаря и в най-малките детайли на изпратения от нас… с изключение на радиоактивния разпад и надрасканата повърхност.

— Но надписан с моето име? — каза Кийт. — Това сигурно е грешка.

— Може би твоето име по някакъв начин е свързано със „Старплекс“ — предположи Хек. — В края на краищата ти си първият директор и, честно казано, ние, уалдахудийците, винаги сме смятали, че ти заслужаваш голямо доверие. Може би това не е подпис. Може да е адрес или поздрав, или…

— Не — възрази Риса. Гласът й трепереше от вълнение, очите й бяха широко отворени. — Не… това е от теб.

— Но… но това е лудост — каза Кийт. — Няма начин да съм жив след десет милиарда години.

— Освен ако не е релативистичен ефект — подхвърли Хек — или може би спиране на жизнената дейност.

— Или… — започна Риса с все още разтреперан глас.

Кийт я погледна.

— Да?

Тя побягна навън.

— Къде отиваш? — излая Хек.

— Да намеря Бокскар — извика тя. — Искам да й съобщя, че нашите експерименти за продължаване на живота са успешни и далеч надминават и най-смелите ни мечти.