Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (3)

Кийт Лансинг огледа дока на странния чуждоземен кораб. Също като всичко останало и тази част беше безлична. Никакви заварки, никаква апаратура, нищо не нарушаваше правилната форма на шестте блестящи стени.

Когато навремето откриха порталите, пресата охотно подмяташе поговорката отпреди едно столетие, приписвана на Артър Кларк: „Всяка достатъчно развита технология е неразличима от магията“.

Порталите бяха магия.

Магия беше, и този красив звезден кораб, който се движеше в очевидно противоречие със законите на Нютон.

Кийт пое дълбоко дъх. Знаеше какво ще се случи, чувстваше го с мозъка на костите си. Щеше да се срещне със строителите на порталите.

Траекторията, по която се движеше капсулата, се изви леко надолу и сондата кацна върху плоската долна повърхност на дока. Кийт почувства, че теглото му се връща. То продължи бавно да нараства и той седна на пода. Гравитацията нарастваше все повече и повече, достигна стандартната стойност за борда на „Старплекс“ и продължи да расте. Кийт се бореше с обхваналата го паника, че може да бъде смачкан на желе.

Накрая обаче нарастването престана и Кийт разбра, че гравитацията е точно колкото в неговата кабина на борда на кораба, девет процента по-висока от стандартната стойност на Общността, но равна на земната на морското равнище.

И тогава изведнъж…

Всичко около него беше… беше познато.

Беше Земята.

Беше на широка поляна в смесена гора. Кленове и смърчове се извисяваха към небесна синева, каквато нямаше на никоя друга планета. Слънчевата светлина имаше същия цвят като на Сол… отговаряща на светлината на антиносталгичните лампи, които двамата с Риса бяха инсталирали в апартамента си на „Старплекс“. Отдясно се виждаше езеро, покрито с водни лилии, по краищата му се издигаше тръстика. Над главата му летеше ято от… няма грешка… канадски гъски и… да, сякаш за да разсее окончателно всякакви съмнения, кръглата дневна луна, на която се виждаше Морето на спокойствието и отдясно на него — кръгът на Морето на бурите.

Илюзия, разбира се. Виртуална реалност. За да се чувства у дома. Може би те можеха да четат мислите му или пък вече са контактували с други изследователи от Земята.

Туристическата сонда нямаше сложни сензори. В дока обаче имаше въздух. Той чуваше… Господи, той чуваше щурци и жаби, и, да, настойчивите призиви на гмурец. И всички тези звуци предадени през корпуса от въздуха отвън. Нямаше начин да вземе проба, но това сто на сто бе сместа от газове, която хората дишаха и наричаха въздух.

И все пак той се колебаеше. Пътуването до Тау Кит би трябвало да е леко и преди да излети Кийт дори не си беше направил труда да провери дали в аварийното шкафче има скафандър.

Но това очевидно беше покана… покана за установяване на първи контакт. А „Старплекс“ беше създаден точно с такава цел. Кийт натисна бутоните, отблокиращи съединенията, които не позволяваха на задната врата да се отвори, когато сондата не беше скачена към скоба за достъп. Стъклено-металният панел се плъзна нагоре към покрива.

Кийт предпазливо пое дъх.

И кихна.

„Божичко! Цветен прашец. Тези наистина са добри.“

Отново подуши и усети аромата на неща, които беше мирисал на Земята. Горски цветя и трева, и мокро дърво, и хиляди други неща. Излезе от сондата.

Бяха помислили за всичко… всичко беше пресъздадено съвършено. Ах, той дори видя отпечатъци на стъпки в меката почва, което липсваше и в най-добрата симулация на виртуална реалност, почувства структурата на почвата през подметките на обувките си, усети как тя поддава при всяка стъпка, възприе еластичността на тревата под крака си, остротата на камъка… Беше съвършено.

А може би се беше върнал на Земята? Може би строителите на портали знаеха как да се пресече Космосът за части от секундата? Може би всичко това беше реалност, може би си беше у дома…

Но в дока нямаше втори портал, нямаше я и виолетовата светлина на радиацията на Содерстром. И освен това, ако беше на Земята, къде бяха намерили такава добре запазена природа? Той отново погледна небето, търсейки да види самолет или кондензирана следа от совалка.

И все пак… кихането означаваше, че те фактически са произвели алергенни молекули или са манипулирали ума му много прецизно. Неочаквано гърлото му се стегна. Зоопарк! Проклет зоопарк и той беше животински вид в него. Беше хванат, беше пленник. Обърна се, готов да се втурне към сондата, и видя стъкления човек.

— Здравей, Кийт — поздрави го човекът. Цялото му тяло беше прозрачно, направено от съвършен кристал, който се огъваше, когато човекът се движеше. Прозрачен кристал, съвсем леко оцветен в светло морскосиньо.

Няколко секунди Кийт не каза нищо: Ударите на сърцето му бяха заглушени от звуците на природата.

— Вие знаете кой съм аз? — промълви най-сетне той.

— Нещо такова — отвърна стъкленият човек. Гласът му беше мъжки, дълбок. Тялото му, почти хуманоидно, беше стилизирано като на манекен от моден магазин. Главата му беше безлична, с яйцевидна форма. Ръцете и краката, макар да изглеждаха пропорционални, бяха гладки, без никаква видима мускулатура. Коремът и гърдите бяха плоски, прозрачният полов орган между краката бе опростен, с форма на ракета.

Кийт гледаше стъкления човек и се чудеше какво да направи. Накрая, обхванат от непоносимо желание да разбере какво е собственото му положение, попита:

— Мога ли да си тръгна?

— Можеш — отвърна стъкленият човек и разпери прозрачните си ръце. — Веднага щом пожелаеш. Сондата ти е готова и те очаква. — На простата яйцевидна глава нямаше никаква следа от отвор за говорене, но звуците наистина излизаха от нея.

— Това… това не е ли зоопарк? — попита Кийт.

Чу се шум като от полъх на вятър… стъклен смях.

— Не.

— И аз не съм затворник?

Отново се чу полъх.

— Не. Ти си… „гост“, е точната дума. Ти си мой гост.

— Как можете да говорите английски?

— Всъщност не мога, разбира се. Моята, изчислителна машина превежда думите ми.

— Вие ли направихте порталите?

— Какво да съм направил?

— Порталите. Междузвездните тунели, звездните портали… или както ги наричате.

— Портали — каза стъкленият човек и кимна. Добро име. Да, ние ги направихме.

Пулсът на Кийт са повиши.

— За какво съм ви?

Отново се чу същият полъх.

— Ти, изглежда, говориш доста предпазливо, Кийт. Няма ли стандартна реч за установяване на първи контакт? Или е много рано за това?

Много рано?

— Прав сте. — Кийт преглътна тежко. — Аз, Т. К. Лансинг, директор на изследователския кораб „Старплекс“, поднасям дружески поздрави от Общността на планетите — мирно сдружение на четири интелигентни раси от три различни планети.

— О, така е по-добре. Благодаря.

Кийт се мъчеше да възприеме всичко видяно: прозрачния хуманоид, пресъздадената гора, красивия звезден кораб, отклоняването на неговата сонда.

— Все още искам да зная какво желаете от мен — каза най-сетне той.

Стъкленият човек наклони безличната си глава към Кийт.

— С риск да ти прозвучи много мелодраматично ще ти кажа, че съдбата на Вселената е под въпрос.

Кийт примигна.

— И още нещо — допълни стъкленият човек. — Искам да ти задам няколко въпроса. Защото, разбираш ли, Кийт Лансинг, ти държиш не само ключа на бъдещето, но също и на миналото.