Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (31)

24.

Точката на портала започна да се разширява. Първи преминаха една подир друга набързо построените от „Старплекс“ антигравитационни шамандури. Излетяха като куршуми, влачейки дарматското бебе, но тъй като минаха преди него, се отделиха и отлетяха напред. Скоро обаче и голямото дарматско бебе започна да преминава през виолетовия пръстен в небето.

На борда на „Старплекс“ Торалд Магнор нададе радостен вик, повторен от стотици други по целия кораб, тъй като всички наблюдаваха събитието или през прозорците, или на екрани.

Котешко око и дузина други възрастни дармати се приближиха до портала и повикаха бебето. В командната зала ФАНТОМ, превеждаше казаното от Котешко око, но много от думите липсваха в речника. Водачът на дарматите не ограничаваше речника си със стотината научени от Риса и Хек думи: „Ела напред… назад… към… ние сме… ние… ела… бързо… недей… напред… напред.“

Ромбъс наблюдаваше на монитора появяването на бебето, но досега не беше предал нито дума, във всеки случай не на честота, близка до двадесет и един сантиметровия диапазон.

Лиан Карендотър поклащаше глава.

— Бебето изобщо не се движи самостоятелно — каза тя. — Сигурно е мъртво.

Кийт стисна зъби. Ако бе мъртво, всичките им усилия бяха напразни…

— Възможно е — каза той, опитвайки се да убеди колкото себе си, толкова и Лиан — един самичък дармат да не може да се движи самостоятелно. Може би трябва да си помагат един на друг с взаимна гравитация и отблъскване. Може би бебето е още много далеч за такова взаимодействие.

— Давай — подкани го Котешко око. — Давай… ела… хайде… давай!

Кийт никога не беше чувал някой да се е опитвал да забави преминаването си през портал… имаше едно мълчаливо разбиране, че през него трябва да се бърза, че бавенето предизвиква съдбата, разваля магията.

Най-после бебето завърши прехода. Порталът се затвори, макар че миг по-късно на няколко пъти се отвори, за да преминат допълнителни антигравитационни шамандури.

Дарматското дете се отдалечаваше от портала, но само по инерция. То още не беше започнало да…

— Къде… къде…

ФАНТОМ отново беше избрал за превода френски акцент, но с нотки на рядко творчество в детските тонове.

— Вкъщи… у дома…

Тор нададе гръмовит възглас:

— Живо е!

Кийт почувства, че очите му се замъглиха. Лиан направо плачеше.

— Живо е! — отново извика Тор.

Дарматското бебе най-после започна да се движи, отправи се към Котешко око и другите.

Високоговорителите се върнаха към гласа, който ФАНТОМ беше приписал на Котешко око.

— Котешко око до „Старплекс“ — каза то.

Кийт включи микрофона си и каза:

— „Старплекс“ слуша.

Котешко око помълча по-дълго от необходимото за отиване и връщане на сигнала време, сякаш търсеше начин да изрази онова, което желаеше да каже с помощта на ограничения речник. Накрая просто каза:

— Ние сме приятели.

— Да — засмя се Кийт. — Приятели сме. — Изпитваше невероятно облекчение.

— Зрението на детето е увредено — съобщи Котешко око. — То ще… се възстанови, но изисква време. Време и отсъствие на светлина. Зелената звезда е ярка.

Кийт кимна.

— Можем да построим нов екран и да предпазим бебето от светлината на зелената звезда.

— Още — каза Котешко око. — Вие.

Кийт за момент замръзна. После разбра.

— О… разбира се. Лиан, изгаси всички светлини и предупреди хората да намалят осветлението във всички стаи с прозорци. Ако искат да имат нормално осветление, първо да затъмнят прозорците.

На красивото лице на Лиан цъфна усмивка.

— Слушам.

„Старплекс“ потъна в тъмнина, а общността на дарматите тръгна към големия кораб и своето намерено дете.

„Ръм рънър“ изскочи от портала, последван миг по-късно от „ПДК“. Радиовръзката скоро увери техните екипажи, че на „Старплекс“ всичко е наред, и корабите се отправиха към доковете за акостиране.

 

 

Когато Джаг влезе, директорът каза:

— Благодаря ти, Джаг. Много ти благодаря.

Джаг кимна, приемайки благодарностите.

От високоговорителите се чу гласът на Котешко око.

— Ние към вас некоректни — каза той.

„Обида — помисли си Кийт. — Обидили са ни.“

— Вие в точка, която не е точка, трябваше да мине с висока скорост.

— О, не беше толкова лошо — отговори както винаги дипломатично Кийт. — Благодарение на това можахме да видим нашата група от стотици милиони звезди.

— Ние наричаме такава група… — ФАНТОМ преведе нов сигнал, — галактика.

— Вие имате дума за галактика? — изненада се Кийт.

— Правилно. Много звезди, изолирани.

— Точно така — каза Кийт. — Е, порталът ни отведе на шест милиарда светлинни години оттук. Това означава, че гледахме нашата галактика такава, каквато е била преди шест милиарда години.

— Разбира гледане назад.

— Вие правите ли го?

 

 

— Правим.

Кийт беше впечатлен.

— Беше страхотно. Преди шест милиарда години Млечният път не е имал сегашната си форма. Хм, предполагам, че не знаете, но сега той е оформен като спирала. — На пулта на Кийт светна лампичка. ФАНТОМ го уведомяваше, че е използвал дума, за която в базата данни за превод още няма дарматски еквивалент. Кийт кимна към камерите на ФАНТОМ. — Спиралата — каза той пред микрофона — е… е… — Той затърси метафора, с която да предаде значението. Термини като „завои“ и „извивки“ нямаше да съдържат никаква информация за дармата. — Спиралата е…

ФАНТОМ представи на един от мониторите на Кийт дефиниция и той я прочете пред микрофона:

— Спиралата е траектория, по която се върти един обект около централна точка, докато се отдалечава от тази точка с постоянна скорост.

— Разбира спирала.

— Млечният път е спирала с четири големи — той искаше да каже „ръкава“, но това отново беше безполезна дума — „части“.

— Знае това.

— Наистина ли?

— Направил.

Кийт погледна Джаг, който повдигна долните си рамене. Какво искаше да каже дарматът?

— Направил? — повтори Кийт.

— Някога равнина, сега… сега… липсва дума — каза дарматът.

Лиан дойде на помощ.

— Сега красиво — каза тя. — Това е думата, която търси, бас държа.

— Да се гледа в нея едно плюс едно е по голямо от две? — попита Кийт по микрофона.

— По-голямо. Повече от сумата от нейните части. Спирала е…

— Красива — каза Кийт. — Повече от сумата от нейните части, визуално.

— Да — каза Котешко око. — Красиво. Спирала. Красиво.

Кийт кимна. Нямаше съмнение, че беше по интересно да се гледат спирални галактики, отколкото елиптични. Кийт беше доволен, че хората и дарматите очевидно имат едни и същи естетически възгледи. Не беше толкова изненадващо обаче, тъй като много художествени принципи почиваха на математиката.

— Да — съгласи се Кийт. — Спиралните галактики са много красиви.

— Затова правим — обясни синтезираният глас от високоговорителя.

Кийт почувства как сърцето му трепна, видя Джаг да разперва всичките си шестнадесет пръста — уалдахудийски еквивалент на страшна изненада.

— Вие ги правите? — попита Кийт.

— Потвърждава! Местим звезди… малки премествания, отнема много време. Премества звезди в нови съзвездия, работим да останат там.

— Вие Сте превърнали нашата галактика в спирална?

— Кой друг?

Кой друг, наистина…

— Това е невероятно — каза тихо Кийт.

Джаг се надигна от стола си.

— Не, това наистина има смисъл — съгласи се уалдахудиецът. — В името на всички богове, това има смисъл. Аз казах, че няма приемливо теоретично обяснение защо галактиките придобиват или поддържат спирална форма. Удържането им на място от съзнателна черна материя… това човешкият ум не го побира, но то има смисъл.

Кийт изключи микрофона си.

— Но… как стои въпросът с другите галактики? Ти каза, че три четвърти от галактиките са спирални.

Джаг вдигна четирите си рамене.

— Попитай го.

— Вие ли направихте много галактики спирални?

— Не ние. Други.

— Искаш да кажеш други като вас?

— Да.

— И защо?

— Да ги гледаме. Правим красиви. Правим… правим… нещо за изразяване не математика.

— Изкуство — каза Кийт.

— Изкуство, да — съгласи се Котешко око.

Джаг застана на четирите си крайника — Кийт за първи път го виждаше да прави това.

— Богове! — излая поразен той. — Богове!

— Е, това сигурно попълва теоретическата празнота, за която говореше — каза Кийт. — То ще обясни и онази дреболия, която ти спомена: че древните галактики, изглежда, се въртят по-бързо от предсказаното от теорията. Те са били направени да се въртят бързо, за да се получат спирални ръкави.

— Не, не, не — излая Джаг. — Не разбираш ли? Не виждаш ли? Обяснена е не само една езотерична точка от формирането на галактиката. Ние им дължим всичко… всичко! — Уалдахудиецът се хвана за един от металните крака, поддържащ пулта на Кийт, и се изправи. — Вече ти казах: стабилните генетични молекули почти не могат да съществуват в близко разположени една до друга звезди. Животът на нашите родни планети е възникнал само благодарение на голямото им отстояние от ядрото, от спиралните ръкави. Ние съществуваме — Целият живот, съставен от арогантно наричаната от нас „редовна материя“ — всичко това съществува благодарение на играта на съществата от тъмна материя със звездите, които са ги завъртели, за да получат красиви образувания.

Тор се обърна към Джаг.

— Но… но най-големите галактики във Вселената са елиптически, не спирални.

Джаг вдигна горните си рамене.

— Вярно. Може би за тяхното формиране е необходима много повече работа или много повече време. Дори с комуникации по-бързи от скоростта на светлината — с „радио две“ — ще са необходими десетки хиляди години да се предаде сигнал от единия край на истински гигантска елиптична галактика до другия. Може би това е твърде много за силите на една група. Но за средни по големина галактики като нашите и Андромеда… е, всеки творец има предпочитан от него мащаб, нали? Към любима големина на платното или към късите разкази или романи. Средните по големина галактики са проводник… и… и ние сме посланието.

Тор кимаше.

— Той е прав. — Тор погледна Кийт. — Помниш ли какво каза Котешко око, когато го попита защо се е опитал да ни убие? „Прави вас. Не прави вас.“ Моят баща казваше това, когато беше ядосан: „Аз те докарах на този свят, момче, и аз мога да те изкарам от него“. Те знаят… дарматите знаят, че тяхната дейност е направила възможен нашия живот.

Джаг отново загуби равновесие, опита се да се задържи и падна на четири крака. Приличаше на дебеличък кентавър.

— Разговор за удар по егото — каза той. — Това е най-големият от всички. По-рано всяка от расите на Общността е мислила, че нейният роден свят е център На Вселената, но, разбира се, не е така. После започнали да разбират, че трябва да съществува тъмна материя… и в известен смисъл това е било още по-унизително. Това означавало, че ние не само не сме център на Вселената, но дори не сме направени от онази материя, от която е направена по-голямата част от Вселената! Ние сме като пяна на повърхността на езеро, която се мисли за по-важна от огромната водна маса отдолу.

— А сега това! — Козината му настръхна. — Помниш ли какво каза Котешко око, когато го попита преди колко време е възникнал животът на тъмната материя? „От началото на образуването на всички звезди — каза той. — От възникването на Вселената.“

Кийт кимна.

— Той каза, че те сигурно съществуват толкова отдавна… сигурно! Според мен това е философска позиция, но, разбира се, той е прав… животът сигурно съществува от възникването на Вселената или най-малкото откакто това е станало възможно.

— Не разбирам — каза Кийт.

— Какви невежи глупаци сме! — възкликна Джаг. — Не виждате ли? До днес въпреки всички уроци, дадени ни от Вселената, ние продължаваме да претендираме за централна роля в Творението. Ние създадохме космологически теории, според които Вселената е била предопределена да ни създаде, че тя е трябвало да развие живот като нас. Хората го наричат антропологичен принцип, моят народ го нарича адж-уалдахудийски принцип, но и двата означават едно и също: отчаяна, дълбоко вкоренена потребност да се вярва, че ние сме значими, че сме важни… — В квантовата физика ние говорим за „котката на Шрьодингер“, поддържаме идеята, че всичко е само възможности, просто вълнови фронтове, неразрешени, докато някой от нас, важните, квалифицирани наблюдатели не мине покрай тях, не надзърне и с процеса на наблюдение не стане причина вълновият фронт да се срине. Ние фактически си позволяваме да вярваме, че така действа Вселената… макар много добре да знаем, че Вселената е на много милиарди години, а нито една от нашите раси не е на повече от един милион.

— Да — излая Джаг, — квантовата физика иска квалифицирани наблюдатели. Да, интелигентност е необходима за определяне коя възможност става реалност. Но в нашата арогантност ние мислим, че Вселената е могла да съществува петнадесет милиарда години без нас и въпреки това по някакъв начин е била предопределена да ни създаде. Какво високомерие! Ние не сме интелигентни наблюдатели… ние сме нищожни същества, изолирани в шепа светове в целия безбрежен космос. Интелигентни наблюдатели са съществата от тъмна материя. Те са въртели галактики в продължение на милиарди години; за да станат спирални. Техният интелект, техните наблюдения, тяхната наука движи Вселената, създава количествени възможности на конкретната реалност. Ние сме нищо… нищо… само ново, локално явление… петънце плесен върху Вселената, която не се нуждае от нас нито се интересува дали съществуваме. Котешко око беше абсолютно прав, когато каза, че ние сме без значение. Това е тяхна Вселена… дарматска Вселена. Те са я създали, те са създали и нас!