Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (10)

— Какъв беше Сол Бен Абрахам? — попита стъкленият човек.

Кийт огледа симулираната гора и се зачуди как ли да опише най-добрия си приятел. Висок. Шумен. Човек, чийто силен смях се чуваше на километър. Човек, който можеше да познае една песен само по три ноти. Мъж, който можеше да изпие повече бира от всеки на света… сигурно мехурът му беше колкото Ирландия. Най-накрая реши.

— Космат.

— Извинявай? — каза стъкленият човек.

— Сол имаше голяма брада — обясни Кийт. — Покриваше по-голямата част от лицето му. И огромни вежди, сякаш някое шимпанзе беше сложило ръката си върху главата му. Когато за първи път го видях по шорти, се сащисах. Приличаше на саскуоч.

— Какво е това саскуоч?

— Митичен бозайник от моята част на Земята. Горски човек. Все още е пред очите ми. Когато за първи път го видях по шорти, извиках: „Хей, Сол, колко са космати краката ти.“ Той се засмя силно, както обичаше да се смее, и отвърна: „Да… като на мъж!“ Отвърнах му, че са по-космати от краката на десет мъже, взети заедно. — Кийт замълча. — Господи, колко ми липсва. Приятели като него, които означават толкова много, може би се срещат веднъж през живота на човека.

Стъкленият човек помълча няколко секунди, после каза:

— Да. Предполагам, че е така.

— Разбира се — съгласи се Кийт. — Но Сол беше повече от приятел. Той беше прекрасен. Единствената по-умна личност, която съм срещал, е Риса. Сол беше астроном. Той е човекът, който откри портала на Тау Кит по следи в хиперпространството. За това трябваше да му дадат Нобелова награда… но тя не се присъжда посмъртно.

— Разбирам твоята загуба — каза стъкленият човек. — Това е като… о, извини ме. Моят компютър ми съобщава, че е пристигнал за мен пакет с идеи. Ще ме извиниш ли за малко?

Кийт кимна, а стъкленият човек направи една странна стъпка встрани и изчезна. Несъмнено беше минал през врата, скрита в симулацията на гора, изпълваща дока за акостиране — единственото непосредствено визуално доказателство за Кийт, че фактически не е на Земята. Ако наистина имаше врата, Кийт искаше да я намери. Той опипа въздуха на мястото, където беше изчезнал стъкленият човек, но не намери нищо.

Обаче трябваше да има стена. Докът не беше толкова голям. Кийт тръгна. Знаеше, че накрая трябва да се блъсне в стена. Измина може би петстотин метра, без да се натъкне на никаква преграда. Разбира се, ако неговият — той отново си помисли за думата „похитител“, но се пребори с изкушението и я замени с „домакин“ — ако неговият домакин беше хитър, той можеше да манипулира образите и да накара Кийт да мисли, че върви по права линия, а всъщност да е обикалял в кръг.

Реши да си почине. Колкото и да се беше мъчил да намери време за упражнения в земния гимнастически салон на „Старплекс“, в който гравитацията бе като стандартната на Земята, все пак през цялото време беше губил мускулния си тонус поради по-малката гравитация в общите помещения на кораба. Всъщност трябваше да приеме предложението на Тор Магнор да играят баскетбол. Кийт и Сол редовно играеха, но когато Сол умря, той се отказа.

Наведе се към земята, която на това място беше покрита с детелина. Беше му много приятно да седне. Прекара ръка по детелината. Изпитваше радост и от допира, и от гледката. Симулацията беше забележителна.

Видя високо да летят птички, но бяха много далеч и не можа да определи какви са.

Откъсна една детелина и я вдигна да я разгледа. Може би това беше щастливият му ден. Може би беше намерил четирилистна детелина…

Какво щастие! Детелината наистина беше четирилистна!

Откъсна още няколко и усмивката му помръкна:

Наведе глава и ги заразглежда стръкче по стръкче.

Всичките бяха четирилистни.

Кийт вдигна една до лицето си и я заразглежда. Във всичко приличаше на нормална детелина. Дори между пръстите му потече зелен сок от смачканото й стъбълце. Но всички детелини наоколо бяха четирилистни. Кийт си спомни от лекциите по ботаника в университета, че латинското й име е Trifolium — трилистна. По определение детелината имаше три листенца с изключение на отделни мутирали екземпляри. Но тук всички бяха с четири овални листенца.

Кийт погледна белите и розови цветчета върху някои растения. Това определено беше детелина… но с четири листенца. Поклати глава. Как можеше стъкленият човек да се съобрази с най-малките подробности, а да направи такава грешка? Това просто не можеше да се обясни.

Отново се огледа, търсейки някакви несъответствия. Повечето от широколистните дървета, изглежда, бяха кленове… всъщност захарен клен, ако не грешеше. Иглолистните наблизо бяха борове, а големите малко по-нататък син смърч. И…

А каква беше онази птица на синия смърч? Не беше кардинал, нито сойка. О, имаше на главата кичур като кръст, но не беше смарагдовозелен, и клюнът й беше плосък като шпатула, за разлика от клюновете на повечето пойни птички.

Това беше Земята. Нямаше никакво съмнение. Онова горе беше земната луна, застанала високо в дневното небе. И все пак не беше съвсем като на Земята… някои от дребните неща не бяха: същите.

Озадачен, Кийт захапа долната си устна…