Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (4)

2.

Нов сектор от Космоса… и то такъв, който се е отворил неочаквано. Кийт и Риса забързаха към командната зала. Влязоха през страничната врата на левия борд… което означаваше, че Кийт трябваше да мине покрай Лиан Карендотър. Умна (магистър по електроинженерство от Масачузетския технологически институт), красива (пищни азиатски черти, грамада от платинена коса, прибрана със златни шноли) и млада, Лиан беше дошла на „Старплекс“ само преди месец и половина след забележително добра работа като главен инженер на голям търговски хиперлайнер. Сега се усмихна на Кийт — блестяща супернова усмивка. Пулсът му се ускори.

Командната зала на „Старплекс“ изглеждаше като без стени, под или таван, защото беше обгърната от сферична холограма и работните станции сякаш плуваха сред звездите. Всъщност залата беше правоъгълна с врата на всяка стена, но вратите не се виждаха, изгубени сред космическия пейзаж. Когато се плъзгаха настрана, сякаш самият космос се отваряше и откриваше коридорите зад тях. Видимо увиснали във въздуха, но всъщност прикачени към невидимите стени точно над вратите, имаше три светещи часовника, показващи времето на всяка от трите планети на Общността.

Кийт и Риса забързаха към работните си станции. Изглеждаха сякаш тичат в космоса.

Работните станции в контролната зала бяха разположени в две редици по три. Директорската беше в средата на втората редица. Първата редица беше постоянно заета. Станциите на задната се използваха само при необходимост — Джаг, Кийт и Риса имаха отделни кабинети, където вършеха по-голяма част от работата си. Диаграмата на един от мониторите на Кийт показваше по всяко време дежурните на станциите. В момента на предната редица беше стандартният екип на смяна „Алфа“.

Завеждащата „Вътрешни операции“ отговаряше за всички дейности на борда, включително техническите. В другата страна на залата беше завеждащият „Външни операции“, който контролираше доковете и операциите, извършвани от петдесет и четирите кораба, подслонени в тях. Отляво на Кийт се намираше работната станция на Джаг, ръководител на Физическата секция. Отдясно беше Риса, ръководител на секция „Геронтология“.

Тъй като по-голямата част от изследванията по физика се провеждаха на борда на кораба, беше целесъобразно работната станция „Вътрешни операции“ да бъде пред станция „Физически науки“. Така Лиан можеше да обърне стола си или да завърти работната си станция около въртящата се конзола и директно да провежда консултации с Джаг. Също така, тъй като по-голяма част от работата по геронтология се извършваше извън кораба майка, Ромбъс от „Външни операции“ можеше лесно да се консултира с Риса (макар че като ибиец той имаше зрение 360 градуса и не трябваше да се обръща, за да я види).

За да бъде общуването още по-лесно, над пултовете на Джаг, Кийт и Риса плуваха в реално време десетсантиметрови холограми на главите на Лиан и Тор плюс в цял ръст на Ромбъс. Над работните станции на тези от първата редица плуваха холограми на главите на колегите им от задната редица.

От двете страни на залата имаше по един голям басейн с морска вода, покрит със силово поле против разплискване. Всяка от работните станции можеше да прехвърля своите функции на делфините в някой от двата басейна. Зад работните станции имаше редица от девет полифункционални стола за публика.

През дясната врата влезе Джаг. Кийт наблюдаваше как уалдахудиецът пресича звездното поле: тумбестите му криви крака правеха малки крачки, четирите ръце висяха като вдървени от двете страни на тялото. Облеклото на Джаг се състоеше от няколко функционални части, включващи колан с торбички и една лента през горното ляво рамо с джобове на нея. Проклетото същество беше практически голо с изключение на дебелата си козина, докато Кийт въпреки дрехите зъзнеше от студ. На общата част на кораба се поддържаше температура петнадесет градуса по Целзий, еквивалентна на летните горещини по пладне на Реболо. Кийт почти очакваше да види дъха си във въздуха.

Джаг седна. Екраните на мониторите пред него се конфигурираха и височината им стана два пъти по-голяма от широчината. Джаг можеше да гледа едновременно два монитора: единия с вертикално разположените едно над друго леви очи, другия — с вертикално разположения десен чифт. Мозъкът на уалдахудиеца беше от два дяла като при хората, но всяко от полукълбата можеше да обработва отделен стереоскопичен, образ.

Върху лицето на Джаг липсваше каквото и да било изражение… не че Кийт беше добър в разгадаването на израженията на уалдахудийците. Техният спор в коридора преди час очевидно не беше оставил никаква следа. „Разбира се, че трябва да е така — помисли си Кийт. — Просто обикновен делови спор.“

Той поклати глава й се обърна. Торалд Магнор — на навигационната станция — беше истински великан, около петдесетгодишен, с огненочервена брада. Ергономичният му стол беше смъкнат докрай, а пултът бе вдигнат възможно най-високо, за да му е удобно. Ромбъс, както всички ибийци, приличаше на каменен стол с колела и пъпеш на седалката.

Един от мониторите на Кийт вече показваше получените от АТХП — астрофизическия телескоп за хиперпространство на Общността — данни за новоактивирания портал. Изходът от портала беше в ръкава Персей на около деветдесет светлинни години от сегашното им местоположение. И това беше всичко, което се знаеше, освен факта, че съвсем наскоро някой бе преминал през него и го бе активирал. Какво беше преминалото нещо и къде беше отишло можеше само да се гадае.

— Привет на всички — поздрави Кийт. — Ще започнем със стандартната сонда клас „Алфа“. Тор, премести ни на двадесет километра от портала.

— Дай ми две секунди, шефе — каза Тор. Кийт виждаше едновременно лицето на миниатюрната холограма и задната страна на реалната глава на Тор в станцията пред него. Лицето му беше голямо и грубо, брадата и косата — дълги и гъсти. Веднъж в апартамента на Тор на кораба Кийт беше видял викингски шлем. Щеше много да му подхожда. — В момента акостира един сондажен кораб.

Миг по-късно върху сензорната мрежа на Ромбъс лумнаха светлини.

— Приятно ми е да ви съобщя, че „Марк Гарно“ е швартован на осми док — прозвуча в ухото на Кийт глад с британски акцент. По взаимно споразумение гласовете на уалдахудийците се превеждаха на английски с остарял нюйоркски акцент, а на ибийците — с британски. Тъй като всички преведени гласове идваха до имплантирания микрофон от един и същи източник, това улесняваше откриването на говорещия.

— Готово, шефе — каза Тор. — Тръгваме. — Кийт видя пред себе си огромните ръце на Тор да натискат различни бутони. Звездното поле в командната зала започна да се оттегля. След минутка звездите отново престанаха да се движат. — Както нареди, шефе — каза Тор. — Двадесет хиляди метра от портала.

— Благодаря — каза Кийт. — Ромбъс, пусни сондата, моля.

Приличните на въжета пипала на Ромбъс се плъзнаха по пулта, сякаш да го принуди да се подчини. Сензорната му мрежа засвети.

— С най-голямо удоволствие.

На мониторите на Кийт се появи скица на сондата; сребърен цилиндър четири метра дълъг и един метър в диаметър, повърхността му осеяна с камери, сензори, лещи и плочи с прибори със зарядна връзка. Сондата имаше само реактивна тяга с четири групи конусни сопла. Хипердвигателят беше много скъп и поради, риска сондата да не се върне не беше монтиран.

Сондата беше ускорена в ускорител на маса на един от горните модули с естествена среда на „Старплекс“. Щом излезе в Космоса, персоналът в командната зала видя в заобикалящата го холографска сфера светлината на нейните ракетни двигатели. Сондата се въртеше около надлъжната си ос, така че всеки от инструментите й да обхваща цялата небесна панорама.

Нямаше видима цел за сондата… най-малкото още не. Но нейният курс беше така изчислен, че да влезе в портала точно под определения от АТХП ъгъл. И тогава сондата сякаш изчезна, тънък пръстен от виолетов огън я погълна.

— Преминаването през портала нормално — докладва Ромбъс със своите ниски оксфордски тонове.

И после започна чакането. Всеки проявяваше обхваналото го напрежение по различен начин. Лиан във „Вътрешни операции“ барабанеше с лакираните си нокти по края на своя пулт. Светлините върху мрежата на Ромбъс припламваха произволно… не разбираема пиктограмата просто израз на душевно вълнение. Джаг беше с настръхнала козина и триеше зъбните си плочи една о друга, от което се получаваше скърцащ звук като при писане с тебешир по черна дъска. Кийт стана и се заразхожда. Риса подреждаше файлове в компютъра си. Само невъзмутимият Торалд Магнор изглеждаше спокоен. Облегнат назад в стола, сложил ръце зад оранжевата си буйна, дълга коса той полюшваше огромните си крака.

Въпреки безразличието на Тор имаше основание за безпокойство. Преди десет години един пуснат от Тау Кит бумеранг беше достигнал целта си — латентен портал близко до звездата Теджат Постериор клас „МЗ“ в съзвездието Близнаци. Този бумеранг никога не се върна на Тау Кит. Вместо това по времето, когато трябваше да се върне, от портала на Реболо изхвърча гладка метална топка. Анализът показа, че топката представлява останки от сондата след като някакъв процес е разкъсал молекулярните връзки в нейната структура.

Думата „процес“ беше произволно избрана за съобщението пред обществеността, но мнозина смятаха, че това не може да е резултат от никакъв природен процес дори ако изходът от портала Теджат Постериор е бил в ядрото на някой звезда. Хипотетичните същества, отговорни за това бяха наречени „сламъри“^[1], защото бяха затръшвали вратата пред колективното лице на Общността.

Към Теджат Постериор беше изпратена нова силно екранирана хиперкосмическа сонда (изстреляна достатъчно далеч от всяка от планетите на Общността), но щяха да минат две години преди тя да пристигне до портала. Дотогава щеше да си остане загадката за сламърите… и страхът, че те могат да се спотайват зад други портали.

— С чувство на облекчение докладвам за тахионен импулс — съобщи Ромбъс.

Кийт въздъхна. До този момент не беше забелязал, че е спрял дъха си. Тахионният импулс означаваше, че нещо идва през портала. Че сондата се връща. Всички наблюдаваха как порталът нараства от безкрайно малка точка до виолетова окръжност с диаметър един метър, два метра… Цилиндричната сонда мина през портала, направи със собствена тяга необходимите маневри към „Старплекс“, което означаваше, че вътрешната й електроника е непокътната, плъзна се през тръбата за изстрелване и зае мястото си на стоянката. После включиха конекторите и прехвърлиха данните във ФАНТОМ, централния компютър на „Старплекс“.

— Дай да видим — каза Кийт и Ромбъс смени сферичната холограма на пространството извън „Старплекс“ с онова, което беше видяла сондата от другата страна на портала. Отначало беше обикновено космическо пространство с най-различни съзвездия. Чу се разочаровано мърморене. Всички се надяваха, че отвъд има кораб… кораб на расата, активирала портала.

Джаг стана и се изправи пред двете редици работни станции. Завъртя се на копитата си, разгледа различните части на холограмата и после започна да обяснява онова, което, се виждаше на нея.

— Изглежда като нормално междузвездно пространство — каза гласът с бруклински акцент почти едновременно с кучешкия лай. — Точно както може да се очаква за ръкава Персей… голям брой сини звезди, разположени не много плътно. — Той спря и посочи. — Виждате ли тази светлинна лента? Ние сме във вътрешния край на ръкава Персей, с поглед назад към ръкава Орион. Оттук не се вижда нито Галат, нито Хотспот, но с телескоп може би ще можем да видим Сол.

Джаг се понесе в кръг из командната зала, черните му копита удряха по невидимия под.

— Единственият обект, който изглежда достатъчно ярък, за да бъде звезда с някакво значение, е онзи там. — Той посочи една синьо-бяла точка, която наистина беше по-ярка от всички други. — Все пак на нея няма никаква следа от видим диск, така че в момента тя е на няколко милиарда километра от нас. Разбира се, щом преминем през портала, ние можем да използваме две сонди, за да направим тестове за паралакс на достатъчно широка основа и да разберем на какво разстояние е от нас. Според мен обикновено звездите клас „А“ нямат обитаеми планети, но тази изглежда толкова добра, колкото и всяка друга за издирване на онзи, който е активирал този изход.

— Мислиш ли, че е безопасно да минем през него? — попита Кийт.

Уалдахудиецът се обърна към него, двойката леви очи премигна.

— Не личи да има някаква непосредствена опасност — отвърна той. — Искам да разгледам останалите данни от сондата, но изглежда, това просто е… обикновен космос.

— Чудесно. В такъв случай да пробваме…

— Момент. — Джаг се взря в част от холограмата над рамото на Кийт, тръгна към директора, после мина към столовете в галерията. — Момент — повтори Джаг. — Ромбъс, каква част холограмата е направена в реално време!

— Обидно ми е да призная, но възпроизвеждането на направения в реално време запис свърши преди две минути — отвърна ибиецът от пулта на секцията „Външни операции“. — Оттогава въртя непрекъснато един и същи запис.

Джаг отиде до стената на командната зала — което беше нещо като приближаване с няколко стъпки към далечна планина с надежда, че с това изгледът от нея ще се подобри — и се взря в тъмнината.

— Тази площ — каза той и описа с горната си лява ръка окръжност, обхващаща голяма част от звездното поле. — Тук има нещо необичайно… Ромбъс, включи на голяма скорост и пусни лентата да се върти непрекъснато.

— Готово — отвърна Ромбъс и пипалата му се пресегнаха към копчетата.

— Не може да бъде — каза Тор, който също се беше обърнал да гледа, и се надигна от стола си.

— Но е истина — каза Джаг.

— Какво е това? — попита Кийт.

— Виж сам — отвърна Джаг. — Погледни внимателно.

— Виждам само куп трепкащи звезди.

Джаг вдигна горните си рамене: уалдахудийски еквивалент на кимане в знак на съгласие.

— Точно така. Също като през ясна зимна нощ на твоята чудесна Земя, без съмнение. Само че — допълни той, — гледани От космоса, тези звезди не трепкат.