Луиз Бегшоу
Филмът (9)

Девета глава

Светкавиците избухваха около нея като фойерверки, микрофоните на местните телевизионни канали образуваха цяла гора под носа й, а тълпа репортери от печатните издания се блъскаха в служителите от охраната на летището, размахали диктофоните си към нея. Роксана видя как останалите пътници зад гърба й бяха пометени в мига, когато тълпа фенове разкъсаха жълтите ленти на охраната, крещейки нейното име. С опитно око тя прецени ситуацията: не, тук имаше прекалено много охрана, за да може някой фен да стигне близо до нея.

Вътрешно се усмихна. Хауърд Торн бе свършил добра работа.

— Боже мой, в безопасност ли съм? — прошепна тя на намиращия се най-близо бодигард.

Стотина микрофона уловиха репликата й. Видя как телевизионните оператори послушно насочиха камерите си към разбеснялата се тълпа от фенове зад гърба й. Това променяше възможните заглавия на вестникарските информации от „Супермодел пристига в Лос Анджелис“ на „Роксана предизвиква безредици на летището“.

— Роксана, не те ли притеснява това, че навсякъде, където отидеш, те следват тълпи от хора?

Тя наведе красивата си главица към електронната гора пред себе си и смело отвърна:

— Не, аз обичам феновете си. Но става малко страшно, ако не съм предприела специални мерки за охраната си. — Елегантно свиване на рамене. — Предполагаше се, че идването ми в Лос Анджелис се пази в тайна.

Добродушен смях.

— За среща с продуценти ли си тук?

— Актриса ли ще ставаш?

— Предпочитам да не коментирам това точно сега. — Усмихна им се ослепително и завъртя леко глава, за да се получат по-добри снимки.

— Вярно ли е, че си подписала договор със „Сам Кендрик Интернешънъл“ за актьорска кариера? — извика някой.

Втора точка за Хауърд.

Роксана се обърна в посоката, от която бе дошъл гласът, а по лицето й съвсем явно бе изписана пълна изненада.

— Как разбрахте за това? — изрече тя, а после покри устата си с ръце, сякаш бе изтървала думите неволно. Нови светкавици. Всички останали репортери заговориха едновременно, обсипвайки я с въпроси.

— Кога реши да се заемеш с актьорска кариера?

— Кой е първият ти проект? Защо СКИ?

— Това краят на кариерата ти като модел ли е?

— Стига, моля ви, това е достатъчно. Оставете дамата да мине, тя няма какво друго да ви каже засега — изръмжа бодигардът й, като подобаващо бавно й проправи път през журналистите към лимузината, така че всички да успеят да снимат Роксана в ежедневни дрехи — къси джинсови панталонки, които откриваха дупето й, прилепваха плътно по стегнатите му извивки и разкриваха стройни, гъвкави бедра, които преминаваха в безкрайно дълги прасци и тънки глезени. Бе ги комбинирала с тениска с щампа на Ричард Тайлър от бледокафява коприна, която подчертаваше лъскавата й черна коса и съвършената красота на лицето й, прилепваше по разкошните й гърди, които бяха повдигнати още по-високо от сатенен сутиен „Уондърбра“. Цялостният ефект бе преднамерено небрежен вид, излагащ на показ зашеметяващото й тяло в най-добрата възможна светлина. Тоалетът й бе струвал над три хиляди долара — късите панталонки бяха уникат на „Шанел“, но обикновеният човек щеше да си помисли, че ги е купила от някой универсален магазин и въпреки това изглежда великолепно.

Роксана се усмихна леко и извинително на тълпата от журналисти и почитатели, които притискаха носовете и камерите си към затъмнените прозорци на лимузината й, и успя да запази това изражение на лицето си до момента, в който колата пое по магистралата и последният човек изчезна от полезрението й.

— Хотел „Бевърли Хилс“ — нареди рязко тя на шофьора.

Щеше да отседне в най-добрия хотел тук, абсолютния връх на лукса в един град, в който луксът бе нещо като втора природа. Не че тя щеше да плаща сметката. Това бе работа на „Юник“, агенцията от Ню Йорк, която я представляваше като модел; бе си помислила да накара СКИ да плати сметката й, но грозната истина бе, че не бе сигурна, че ще го направят. За „Юник“ тя бе безценна. За СКИ бе заменима.

Роксана се намръщи. Следващата седмица по това време положението щеше да се е променило.

Отвори бележника си и потърси номерата, които си бе записала в самолета. Трябваше да проведе около трийсет разговора, преди да стигнат до града, и тогава малката й кампания щеше да е в ход.

Първото име в списъка бе едно от най-полезните; стара приятелка от училище, момиче, което не бе виждала, откакто бяха завършили девическото училище „Светото сърце“ в Сан Франциско. Но това нямаше значение. Тя искаше да стане домакиня, а Роксана бе най-известният супермодел в света в този момент.

Уверено набра номера на телефона в колата.

Джордан Кабът Голдмън.

— Хей, Мегън! Насам!

„Значи вече се издигам — помисли си Мегън, докато оставяше две табли с мръсни чинии на плота. — Вече знаят името ми“. Боб Дженкинс й подаде парцал за чинии.

— Машината е пълна, а ни трябват още чинии. Измий тези.

Мегън невярващо зяпна мивката. Бе затрупана с мазни съдове, някои от които не бяха почистени добре, така че остатъци от полусурово пилешко и мазна кожа плуваха във водата. Цялата мивка вибрираше от тракането на огромната стара съдомиялна машина до нея, която бе напълнена до краен предел и се мъчеше да се справи с товара си. От поклащането в мръсната вода се оформяха малки въртопчета.

— Какво чакаш? — Дженкинс я гледаше с орловия си поглед. — Да не би да имаш някакви възражения? Това са само чинии, за бога. Всички други момичета са заети.

Това бе нагла лъжа, помисли си Мегън и се озърна към Сандра, която се бе облегнала на една стена и пушеше, и към Лиза, която стоеше залепена за телефона, все едно бе животоподдържаща система. Цял ден висеше на проклетия телефон. А може би наистина бе нейната животоподдържаща система. Но не посмя да каже нищо. Лиза и Сандра правеха мили очи на шефа, а и не бяха си взели почивен ден във вторник.

— Не, всичко е наред — каза тя и взе парцала от ръката му.

Дженкинс изръмжа.

— Добре, гледай да го свършиш по-бързо. Имаме шест нови поръчки още преди пет минути.

— Добре.

Трябваше да постъпи, както съветваха дзен учителите и да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление, каза си Мегън, преди да потопи ръце в мивката чак до лакти. Водата бе хладна и противна, направо й се дощя да повърне. Така се справяха момчетата в Сан Франциско.

— Добре ли си? — попита Стейси. — Изглеждаш много разстроена.

— Добре съм — отвърна Мегън, но не можа да се сдържи и сълзите се търкулнаха по бузите й — големи, солени сълзи, които се събираха на върха на носа й и цопваха в мръсната вода.

— Хей, не се оставяй да те засегнат — прошепна Стейси и я стисна за лакътя. — Утре е събота.

Което означаваше, че са минали цели три дни, откакто онзи агент от СКИ бе взел сценария й. Което означаваше, че не го е харесал. Господи, историята й все едно бе написана специално за Зак Мейсън. Ако не бе достатъчно добра за този филм с него в „Артемис“, значи не ставаше за никой друг. Бе абсолютно уверена, че „Виж светлината“ е най-доброто, на което е способна.

Време бе да приеме фактите. Тя просто не бе достатъчно добра.

— Да, знам — изхлипа Мегън, тъй като не й се говореше за това. Потърси някаква причина, която Стейси би могла да разбере. — Мислех си за бившия ми приятел.

— Разбирам — сериозно отвърна Стейси и я потупа съчувствено.

Мегън отчаяно се зае да мие съдовете, колкото може по-бързо, благодарна, че има с какво да се занимава, но просто не можеше да спре да мисли за това. Беше ужасно сърцераздирателно да искаш нещо толкова силно, да чакаш толкова дълго и после да се провалиш тотално. А най-лошото бе, че накрая бе съзряла някакъв лъч на надежда. В това, че младият агент бе взел сценария й — другият мъж, от литературния отдел, който сигурно бе някой голям шеф, бе готов да го удари, но това не бе спряло младия да вземе ръкописа й. Сякаш най-сетне си бе намерила съюзник. При това изглеждаше толкова сексапилен и я бе огледал с интерес, който я бе накарал да се разчувства и размекне цялата, така че когато бе спряла пред апартамента си, се чувстваше по-жива и по-обнадеждена от всякога. Сякаш бе на прага на нещо голямо. Онази нощ, гореща и задушна нощ, не бе успяла да заспи, просто лежеше в леглото с отворени очи и слушаше колите и виковете на уличните банди навън, докато накрая бе започнала да се гали, мислейки си за онзи агент — някой си Тобър, така го бе нарекъл другият, — представяйки си мускулите му, очите му, тена му, походката… и какво би било усещането от меката му светла коса между бедрата й, докато най-сетне бе стигнала до лек връх, оргазмът сладостно се бе разлял из тялото й като вълнички в басейн и най-после бе заспала.

Телефонът бе звънял през цялата седмица, понякога и за нея. Обаждаха се от кафенето, дори и Дек й бе звъннал от Сан Франциско. Но след като срядата отмина, а после и четвъртъкът бе заменен от петък, звънът на телефона се превърна от радостна мелодия в садистична подигравка. Имаше много обаждания за Мегън, но нито едно от СКИ. Днес бе петък, по-точно петък следобед, а Мегън Силвър бе научила достатъчно за света на киното, за да знае, че ако не ти се обадят скоро, значи изобщо няма да стане.

Тръсна глава и усети, че Стейси още я гледа съчувствено.

— Сигурно адски много ти липсва, Мегън. Никога не съм те виждала толкова разстроена.

— Ще ми мине.

Стейси не бе убедена.

— Ако искаш да се върнеш у дома, винаги можеш просто да си тръгнеш, скъпа. Няма нужда да оставаш тук. Знам, че искаше да опиташ нещо със сценария си, но… — Южняшкият й, леко провлачен говор заглъхна. — Ами, щом толкова мразиш това място…

Мегън се вторачи в мазните съдове.

— Е, не е точно земният рай.

— Много млади хора непрекъснато идват тук и се опитват да постигнат нещо. В повечето случаи нищо не излиза и съм видяла не малко от тях да тръгват по наистина лоши пътища. Може би е по-добре да се върнеш у дома. Преди си работила в библиотека, нали? Може би ще успееш да вземеш ипотека, да си намериш къща. — Тя сви рамене. — Сигурно ще е по-добре от това.

Мегън някак си не искаше да го чува от устата на друг човек, особено пък ако е толкова хубав и глупав като Стейси. Звучеше толкова вярно. Господи, наистина бе вярно. „Но само това ли мога да очаквам от живота?“, питаше се тя. Самостоятелна къща, ипотека, удобен, спокоен брак? Това ли бе най-високата цел в реалния живот, към това ли трябваше да се стреми? И да се надява на Господ, че може да изпита някакви силни чувства поне след като се родят децата й?

— Джийни успя — възрази смело тя. — Миналата седмица получи роля. Втората главна роля в художествен филм на някой си Рей Тайсън.

За миг Стейси само я зяпна безмълвно, а после бързо сведе очи, явно за да прикрие смеха си.

— Божичко, скъпа, сигурно се шегуваш. Всички тук познават Рей Тайсън. Тормозеше и мен седмици наред, когато започнах да работя тук. Този тип снима, нали се сещаш, мръсни филми. Продава видеокасетите направо на сексмагазини и от време на време пускат негов филм в някой порнографски киносалон.

— Всички ли го знаят? — повтори невярващо Мегън, почувствала как й се гади. — Джийни знаела ли е?

— Разбира се. Сигурно. Той е един противен старец, вероятно около шейсетте. Дори не е в гилдията. Плаща добре, така са ми казвали преди. — Стейси сбърчи малкото си хубаво носле. — Аз никога не бих се отчаяла чак толкова. А знам, че и ти също не би паднала дотам, но това място не ти понася. Имаш диплома от колеж, трябва ти истинска работа.

— Но ти работиш тук — упорито настоя Мегън.

Стейси я изгледа строго, а после каза, без да цели да я обиди:

— Но, скъпа, ти си на двайсет и четири. Аз съм още в гимназията.

— Какво си бъбрите двечките? — изрева господин Дженкинс, като мина покрай тях. — Стейси, на седма маса чакат две халби. Мегън, господи! Размърдай се, а? Казах ти, че трябва да свършиш тук и това значи веднага, а не по някое време преди края на дните ти.

Ръгна я в гърба с костеливия си лакът и изчака да види как тя се заема с чиниите, докато мръсната вода облива голите й ръце чак до лактите. „Мистър Чикън“ не се вълнуваше от разни светски капризи като ръкавици за миене на съдове.

„Още два часа — мислеше си Мегън, навела глава, за да не види Дженкинс зачервените й очи. — Още два часа, преди да ми платят за седмицата. И край. Парите ще ми стигнат за билет до Сан Франциско и още утре сутринта ще хвана автобуса“.

Срамуваше се, че толкова бързо се е превърнала в човек, който се отказва от мечтите си, какъвто се бе заклела да не става за нищо на света. Толкова бе уверена, че й е предопределено истинско приключение в живота, нещо по-хубаво от това, което ставаше с Дек, Трей и Франсин. Толкова бе сигурна, че я очаква нещо голямо, нещо по-добро от това да описва книгите в обществената библиотека на Сан Франциско и да разговаря за поетите от бийт поколението в кафенето с приятелите си. Е, много бе сбъркала.

— Погледни това.

Сам Кендрик изсумтя и хвърли вестника на Майк Кембъл. Той падна на полираната мраморна масичка върху куп други вестници и списания, всички украсени със снимки на Роксана Феликс. Усмихната, нацупена, намигнала. Застанала права, седнала царствено на стол във фоайето на „Поло“, влизаща в „Ле Друм“, легнала свита на плажа като същинско секси котенце. На всяка снимка тя изглеждаше абсолютно зашеметяваща, невероятно дългите й крака сякаш нямаха край, гарвановата й коса блестеше върху гърба й, бледата й кожа бе освежена от нежна руменина. Дрехите й винаги бяха безупречни, от копринената блузка, която бе носила на летището, до черния кашмирен блейзър, с който се бе появила на вечерята в „Мортънс“ през първата й нощ в града. Съдейки по планината от вестници и списания, човек можеше да си помисли, че Роксана е дошла с мисията да се появи и да бъде снимана във всяко известно място в Лос Анджелис, от „Туин Палмс“ до „Вайпър Руум“, от „Роксбъри“ до „Хаус оф Блус“.

— Да — съгласи се Майк, като се опитваше да се намръщи, но не можеше да откъсне поглед от една снимка на Роксана в медночервена копринена рокля, под чиято нежна материя прозираха ясно зърната й. — Трябва да кажа, че не съм виждал нищо подобно.

— Три дни! Само от толкова е тук, три дни. Опитва се да ме впечатли.

Сам бе сериозно ядосан.

— И не става дума само за вестниците. Появява се във всяко радиошоу, във всеки местен телевизионен канал, в „Развлеченията тази нощ“, гостува на MTV още вчера — бързо се съгласи Кембъл. Щом Сам бе ядосан на Роксана, значи и той бе на същото мнение, независимо колко световноизвестна беше тя. — Предполагам, че се опитва да ни принуди да я вкараме в някой филм, да направим всичко за нея. Ако не й намерим нещо добро, след всичко това…

Той махна към броя на „Лос Анджелис Уикли“, който Сам му бе подхвърлил и в който с големи черни букви под снимка на Роксана пишеше: „Имам пълно доверие на СКИ“.

— Да. Много благодаря, Шерлок — кисело отвърна Сам.

На кино в MTV7. По дяволите, тази жена бе по-добра, отколкото си мислеше. Водеше тази кампания по-прецизно от повечето политици. Разбира се, политиците трудно можеха да накарат пресата да следи изявите им, за разлика от Роксана Феликс. И все пак! Това бе лудост. Определено вече би трябвало да е омръзнала на медиите или поне не би трябвало да я показват на първите страници и в най-гледаното време. Пристигането й в града бе новина, но след това? Човек би си помислил, че тази жена е кралицата на Англия, ако се съдеше от начина, по който журналистите следяха всяка нейна стъпка. Снимката й се появяваше на първа страница, дори ако бе благоволила да изсекне сладкото си чипо носле.

Сам Кендрик не бе вчерашен и нещо в цялата тази истерия му се струваше съмнително. И по-точно — намирисваше му на високопоставени приятели. Много влиятелни. А Сам ужасно мразеше някаква неизвестна фигура отвисоко да се опитва да дърпа неговите конци.

И все пак трябваше да й се признае, че бе твърде решителна. Господи, още първата нощ, в която пристигна, Сам се бе прибрал у дома и бе разбрал, че жена му е на импровизирана вечеря с Джордан Голдмън и Роксана Феликс! Оказало се, че Роксана и Джордан били съученички от католическото училище в Сан Франциско и сега нямали търпение да се поздравят взаимно по случай издигането си в обществото и включването в Клуба на младите милионерки. Очевидно тъкмо както бе искала Роксана и точно като по поръчка според Изабел, Джордан изпяла всичко, което знаела за проекта на Зак Мейсън в „Артемис“, включително и новината за сценария. Джордан междувременно се сдобила с нов член на борда за елегантните си вечеринки срещу насилието в уличните банди и борбата срещу СПИН, както и с нова звезда на масата за вечеря. А Изабел, която по някаква причина напоследък бе взела Джордан Голдмън под крилото си като свое протеже в светското общество, просто си седяла там и взела, че поканила онази жена на следващото им глупаво парти.

В нормални обстоятелства и Джордан, и Изабел биха съсекли някоя като Роксана на място. Сигурен беше. Роксана бе прекалено хубава и представляваше естествена конкуренция. Но влизайки в ролята на дебютираща актриса, тя бе успяла с един-единствен ход да неутрализира опасността. Щеше да има нужда както от Том, така и от Сам, за да опита да сключи тази сделка, а това означаваше, че се нуждае и от жените им.

И ако Джордан притискаше Том толкова настоятелно да вземе Роксана, колкото Изабел притискаше него, значи бе успяла.

— Прегледа ли вече пробните й снимки? Дейвид Тобър донесе филма тази сутрин, оставил е касети и за двама ни.

— Не се и съмнявам.

Дейвид Тобър. Инстинктът му отново се бе оказал прав. Това хлапе щеше да стигне далеч; както вървяха нещата, щеше да има контрол над трима от общо четиримата основни играчи. Само Фред Флореску, режисьорът, следователно и най-важният човек в пакета, се представляваше от друг — и по-точно от самия Сам.

Кендрик се възхищаваше на Тобър, колкото и самодоволен да изглеждаше хлапакът. Само се надяваше да си знае мястото. „В негов интерес е“, мрачно си помисли Сам.

— Още не. Цяла сутрин обсъждам сценарии с Елинор Маршал.

— Горе-долу стават.

— Горе-долу стават за нещо или горе-долу не стават за нищо?

— Просто стават. Не са прекалено зле, не са особено добри. Като Мадона в „Отчаяната Сюзън“.

— Но не и като във „Веществено доказателство“.

— Точно така. По-добра е от Изабела Роселини, но не е толкова добра, колкото Анди Макдауъл. Тя е…

— Добре, добре. — Сам вдигна ръка с разперени пръсти. — Схванах картинката. Пъхни касетата в машината и да видим какво точно може малката.

Майк се пресегна и пъхна касетата във видеото, което бе елегантно скрито зад оригинал на Матис. В другия край на кабинета на Сам свързаните към компютъра ключове на лампите автоматично намалиха осветлението и една от стените се плъзна безшумно встрани, разкривайки огромен дигитален телевизор с размерите на киноекран. Двамата влиятелни агенти се настаниха удобно на кожения диван и на екрана се появи зашеметяващото лице на Роксана Феликс, чиито пори бяха безупречни и съвсем малки, дори и увеличени десет пъти повече от нормалното.

Сам Кендрик наблюдаваше с искрено любопитство. Интересно. Значи това бе жената, която бе насочила огъня на медиите към него, използвайки ги, сякаш бяха персоналната й огнехвъргачка. Макар да не бяха превили гръб пред нея веднага, а тя сигурно е била свикнала на това като модел, това не я бе спряло, нито дори забавило. Колкото и да му се щеше да хвърли пробните й снимки в коша и да я прати опакована като подарък при ИСМ — Сам мразеше клиенти, които се опитваха да му нареждат какво да прави, — знаеше, че Роксана Феликс само за три дни едва ли не го бе лишила от възможността да го направи. Всички вълци от глутницата в Лос Анджелис сега го наблюдаваха с малките си жълти очи и изчакваха да видят какво ще направи той с красивата малка играчка.

О, господи, тя бе много красива.

Може би не всичко можеше да се предаде в статичните снимки.

Погледни я само!

Вече напълно запленен, Сам Кендрик зяпаше екрана. Супермоделът рецитираше откъс от драма на Шекспир що-годе поносимо, но той не слушаше диалога. Не можеше да откъсне очи от оскъдния костюм върху тесния й ханш, от загорелите бедра, които зърваше за миг, когато тя се завърташе пред камерата, от начина, по който спираше за миг през няколко минути и лекичко облизваше с върха на езика долната си устна. Сутиенът й определено нямаше банели, ако се съди по полюшването на гърдите й. Ако изобщо носеше сутиен. По дяволите, може би ако се движеше малко по-бързо, щеше да разбере със сигурност. И как само ходеше. Престорено скромно, една жена би казала престорено, само с лек намек за полюшване на бедрата, не, повече от това, поклащане, което извикваше в съзнанието мисли за скъпи стриптийз барове, може би на север, в Канада. Сега бе свела клепачи, преструваше се на уязвима, но някак си успяваше да подскаже с езика на тялото си, че се държи като тигрица в леглото, че по-скоро би ти издрала очите, отколкото да те погледне мило.

В диалога бе мудна и скована, но езикът на тялото й бе съвсем красноречив.

„Срамувам се, че някои глупачки опитват се война да обявяват наместо да склонят глава за мир! Защо им са надмощие и власт наместо дълг, покорство, нежна страст?“^[1]

Шекспир, У. „Укротяване на опърничавата“; пето действие; втора сцена.

Невероятно. Сам усети как се възбужда. Красивите жени обикновено бяха студени и самовлюбени егоисти, още едно клише в Лос Анджелис, което бе напълно вярно. Но в случая с Роксана Феликс явно не бе така.

Чудеше се дали някога я бяха любили така, както заслужава. Съмняваше се. Повечето мъже биха били напълно стресирани от красавица като Роксана и сигурно просто щяха да потънат в тялото й няколко пъти, преди да свършат набързо. Сценична треска. Да, но не и той. Той щеше да й покаже какво би могъл да предизвика този плосък стомах както за нея, така и за него, колко силно би могъл да накара прекрасните й бедра да потръпват, какво се случва с тези пълни, остри зърна, когато бъдат погалени и целувани достатъчно дълго. Да, много би му харесало да я види под себе си как се мята, готова да свърши, готова отново да имитира оргазъм, а после изведнъж да осъзнае какво става и да застине под него, когато слабините й се стегнат здраво, но тогава той нямаше да спира, нямаше да наруши ритъма си, щеше да я яха като чистокръвна кобила, докато тя напълно загуби разума си и започне да го драска и да хапе рамото му, мокро от нейната пот, и точно в този миг той щеше да пъхне дясната си ръка между краката й над мястото, където бе пенисът му и да я погали леко, така че да притисне клитора й отгоре и отдолу. Щеше да й покаже, че е силен мъж, а силните мъже непрекъснато спят с красиви жени, тъй като те са привилегия на властта като всяка друга привилегия, и че не се страхува от нея; щеше да й се наслади; всъщност щеше да избие всичките й амбиции от малката й красива главица.

И на нея щеше много да й хареса. И да изпита истински оргазъм, да закрещи от удоволствие.

Когато лентата свърши, Сам взе един брой на „Варайъти“ в скута си, за да скрие възбудата си. Нямаше нужда да споделя интимни подробности с Майк точно сега.

Черните като оникс очи на Роксана, замръзнали в дигиталното си съвършенство на екрана, проникваха чак до дъното на душата му, сякаш самата жена бе там и му се подиграваше, предизвикваше го и го връщаше към онази част от него, която му се струваше, че отдавна е умряла, задушена в стремителния възход към славата.

За миг само Самюъл Кендрик се запита неспокойно дали не си е намерил майстора.

Дейвид Тобър натисна бутона за повторно избиране, а с другата ръка леко придържаше волана, докато шофираше по „Сънсет“. Отново заето. По дяволите, ставаше му навик — първо Кевин Скот, а сега и някакъв си евтин ресторант. Какъв бе смисълът да живееш във века на технологиите и да сърфираш в световната информационна мрежа, ако така и не можеш да се свържеш с хората, защото някой все задържа телефона? Е, щом искаш нещо да бъде свършено, направи го сам. Както бе заявил хапливо на Кевин Скот, когато „Артемис“ най-накрая бяха одобрили първоначалния вариант на сценария.

Той, Дейвид Ариел Тобър, новият Майк Овиц, беше доволен от малката Мегън Силвър. Беше доволен, че се е появила в офиса на Кевин, че е написала такъв разтърсващ проектосценарий, макар че се нуждаеше от страшно много допълнителна работа, доволен бе също, че тя очевидно нищо не разбира от филмовия бизнес. И че бе силно привлечена от него. Тя самата не бе нищо особено, но поне имаше добър вкус. И бе доста приятно да я гледа как се изчервява, когато я бе хванал да го зяпа. Сценаристите в Лос Анджелис обикновено не можеха да бъдат наречени приятни; може би щеше да е забавно да работи с Мегън, да й покаже някои неща. Тя почти напълно отговаряше на представата му за идеалния клиент: талантлива, наивна и отчаяна. И тъкмо затова, след като цял ден не бе успял да се свърже с онази мизерна дупка, в която тя работеше, Дейвид й оказваше честта да се появи и лично да й съобщи добрата новина.

По дяволите, това момиче бе направо ясновидка. Нейният сценарий не само бе написан сякаш специално за Зак Мейсън — той щеше на практика да играе самия себе си, но освен това бе написала и доста солидна главна женска роля за приятелката на музиканта, която беше, внимание, супермодел. Ако по-рано положението на Роксана като претендентка за главната роля бе изглеждало несигурно — а той още не знаеше каква бе реакцията на Сам на пробните й снимки, — тази роля определено щеше да удвои шансовете й. Разразилата се истерия в медиите също щеше да помогне, разбира се. Всъщност понякога имаше усещането, че Роксана дори няма нужда от помощта му. Това не му харесваше. Кой искаше да се чувства като ненужен аксесоар? На кого му трябва клиент, който знае какво прави, и което бе по-лошо, знае какво той самият трябва да прави? Роксана Феликс следеше изкъсо работата му. Непрекъснато го държеше на мушката. Звънеше му по шест пъти на ден. Но сега най-сетне Дейвид Тобър смяташе, че има какво да й съобщи.

Да, Мегън Силвър не приличаше на магьосница, но вероятно бе точно такава — махваше с вълшебната си пръчка и всички проблеми на Дейвид се изпаряваха във въздуха. Именно затова той минаваше на червено по булеварда в девет без десет и опиваше лично да я вземе от работа.

Тя го заслужаваше.

Петнайсет минути. Трябваше да не спира да си го повтаря. Петнайсет минути и после можеше да се махне оттук.

Мегън се стараеше да е заета с нещо. Не беше трудно; наоколо бе пълно с мъже, които крещяха за бира, нови купища мазно пилешко и сиви замразени картофи се слагаха в тигани, където потъваха в цяла педя съскащо олио, кофи с невзрачна на вид зелева салата се пренасяха из кухнята и на нея едва й оставаше време да погледне часовника. Опитваше се да не го прави. Ако Дженкинс я забележеше, щеше да каже, че се размотава и да й удържи от заплатата.

— Пет минути, скъпа — прошепна в ухото й Стейси, докато минаваше покрай нея с порция царевица. Тръшна я безцеремонно на дванайсета маса и се върна в кухнята, на красивото й лице бе изписано оживление. — Погледни, Мег! На паркинга спря най-страхотната кола, която си виждала.

Мегън, както и повечето от останалите сервитьорки, се извърна да я погледне.

— Мъж или жена?

— Мъж — отвърна Мегън, докато наблюдаваше как някакъв човек със скъп сив костюм слиза от разкошната вишневочервена спортна кола. — Може да ти излезе късметът, Стейси. — Тя избърса ръце в жълтата си униформена пола с къдрички. Точно девет. „Е, благодаря ти, господи!“ — Отивам да си взема парите.

Напълно изтощена, тя отиде до малката каса, където седеше Дженкинс.

— Значи ще се видим в понеделник — кисело се обади той. Мегън вече бе взела решение. Цяла нощ бе мислила за казаното от Стейси и знаеше, че е права. Нямаше нищо лошо да си сервитьорка на седемнайсет, но ако си сервитьорка и на двайсет и четири, значи имаш сериозен проблем.

— Не, не мисля. Напускам. — Опита да му се усмихне. „Точно така, Мегън, подмазвай му се като същинска малка страхливка“. — Благодаря, че ми дадохте шанс, Боб, но просто не мисля, че се получава.

В очите му проблесна лукаво пламъче. Забеляза го, въпреки облаците пара, които замъгляваха кухнята.

— Не можеш да го направиш.

Мегън сви рамене.

— Трябва да се прибирам у дома.

— Трябваше да си прочетеш договора.

— Договорът ли? — озадачи се Мегън.

— Този, който подписа, когато те наехме на работа.

— Онзи лист хартия? Това ли беше договорът?

Опита със смирение.

— Вижте, наистина съжалявам, ако с това ви затруднявам, но…

— Трябва да дадеш едномесечно предизвестие. Ако не си дала такова, няма да си получиш надницата за седмицата.

Въпреки жегата Мегън пребледня.

— Сигурно се шегуваш, Боб. Можеш да наемеш, когото си поискаш, не ти трябва да оставам цял месец. От мен не става келнерка. Сам го каза.

— Не си чак толкова зле.

Гледаше я замислено и алчно.

„Господи — помисли си Мегън, внезапно разбрала за какво е цялата тази постановка. — Той не иска да остана, иска да ме ядоса толкова, че просто да си тръгна и да не се налага да ми плаща за седмицата. Май не разбира колко много ми трябват тези пари“.

— Добре — отвърна на погледа му тя. — Щом така искаш. Считай това за предизвестие. Ще го подам и в писмена форма, ако искаш.

— Сигурна ли си?

Беше права. Сега той се ядоса. Сигурно е бил уверен, че тя ще се разплаче и ще хукне навън.

— Да, Боб, напълно сигурна съм. Дължиш ми заплата за една седмица и няма да си тръгна без нея.

— Ама ти…

— Мегън. — Стейси, изчервена до корените на косите си, дойде и ги прекъсна. — Боб, съжалявам, но ни трябва Мегън веднага. Един мъж пита лично за нея. Не иска да говори с никой друг.

„Дек?“, помисли си невярващо Мегън.

— Знаеш правилата, Мегън. Не се допускат лични посещения — злобничко се обади Дженкинс. — Идвам с теб.

— Господи, Боб. Смяната ми свърши. Мога да се срещам с когото си искам.

Той се нахвърли върху й.

— Не и в заведението на „Мистър Чикън“. Това е работното ти място, а не място за срещи с приятели. Ако, разбира се, искаш да останеш на работа.

— Мегън?

И тримата се обърнаха към непознатия глас и видяха висок рус мъж в тъмен костюм на „Йоши Ямамото“, застанал до входа на кухнята. На дясната ръка имаше златен часовник; държеше елегантна делова чанта от фина кожа. Видът му говореше за богатство и самоувереност и той напълно съзнаваше сензацията, която предизвикваше в подобна мизерна дупка. И се наслаждаваше на ситуацията. Стейси не можеше да откъсне очи от него.

Мегън бе забравила да диша.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Дженкинс, след като се посъвзе. — Вижте, господине, не й е позволено да се среща с посетители тук. Не и ако иска да запази работата си.

— Тя не иска.

— И кой го казва?

— Дейвид Тобър от „Сам Кендрик Интернешънъл“ — отвърна Дейвид и отправи най-широката си и блестяща усмивка към Мегън. — Аз съм агентът на госпожица Силвър, нали така, Мегън?

Мегън усети замайване, направо й се виеше свят от радост. Най-накрая усетила, че Дженкинс я зяпа втренчено и гневно, тя успя да каже:

— Точно така, Дейвид. — Обърна се към Дженкинс и вече не можеше да сдържи широката усмивка на лицето си. — Хей, Боб. Знаеш ли какво, напълно си прав. Можеш да задържиш глупавия си чек, защото напускам. Още сега. И ще ти кажа още нещо. — Тя се наведе напред и се приближи до покритото му с пъпки лице. — Струва си всеки цент само за да видя израза на лицето ти.

— Госпожице Силвър, ще тръгваме ли? Ламборгинито ви очаква.

Дейвид Тобър стоеше до вратата, красив като Адонис, и й предлагаше ръката си. И както си бе с униформата на „Мистър Чикън“ с къдрички и всичко останало, Мегън я пое с достойнството на кралица.

— Защо не? — каза тя.