Луиз Бегшоу
Филмът (21)

Двадесет и първа глава

Елинор се събуди бавно, съзнанието й изплува на повърхността много постепенно и плавно, след като дълбокият й сън бе пронизан от меките златни лъчи на утринното слънце. Погледна големия златен часовник на нощното шкафче. Шест и четирийсет минути; след пет минути алармата щеше да иззвъни и да я събуди не толкова приятно. Сънено го изключи и се протегна с удоволствие, докато спомените й от предишната нощ се връщаха в съзнанието й. Въпреки малкото сън, чувстваше тялото си отпочинало и отпуснато, сякаш и костите й се бяха размекнали под докосването на устните на Том.

Извъртя се леко върху морскосините сатенени чаршафи „Пратези“. Едрото тяло на Том Голдмън бе с гръб към нея и леко помръдваше в съня. Елинор си позволи за миг да се наслади на гледката, която предоставяше масивният му гръб, харесваше й мъжествеността на малките черни косъмчета по тялото му, уханието му близо до нея. Зачуди се дали да не го събуди сега, за да се любят отново, но реши да не го прави: полетът им бе след два часа, а тя искаше да се облече и да се приготви, да се гримира и да бъде възможно най-красива за него. Косата й бе в пълен безпорядък, лицето й изглеждаше ужасно — все пак не бе имала никакво време за обичайната процедура по почистване и овлажняване предната нощ — и трябваше да си вземе душ.

Измъкна се безшумно от леглото, като внимаваше да не го събуди, и събра омачканите си дрехи от пода и от дивана. После се върна на пръсти до леглото, целуна леко Том по гърба и се измъкна от апартамента му.

Мегън се стараеше да не й остава време за мислене, за да не може да си даде сметка какво прави. Ако спреше само за миг да си поеме дъх, можеше и да се откаже. Това бе необратим процес. Мегън Силвър, се прощаваше със стария си начин на живот и се гмуркаше с главата напред в личния плувен басейн на новото си битие. Чувстваше се малко неловко, но в Холивуд вероятно това бе единственият начин.

В малката библиотека от книги за самопомощ, които Дейвид й бе купил, се казваше едно и също; човек може да се промени, ако иска — физически, умствено и духовно. „Събуди великана в себе си“, „Курс по правене на чудеса“, „Спрете лудостта“, „Седемте навика на високоефективните хора“… Мегън ги бе прочела всичките или поне ги бе прегледала набързо. Беше й се наложило — Дейвид Тобър ги цитираше непрекъснато, а Мегън не искаше да изглежда глупава в неговите очи. И може би беше време да приеме посланието — промяната бе не само възможна, тя беше дълг на всеки американец. Ако превръщането от гъсеница в пеперуда означаваше, че трябва да свали няколко кожи от себе си, значи така трябваше да бъде.

Концертът на „Илектрик Сити“ бе последната капка. Бе се увлякла от магията на момента, толкова бе искала да греши за Зак, да може да прегърне отново идеализма на своето поколение, да повярва на изпълнителите, да приеме, че има хора, които търсят истината и състраданието и които отхвърлят повърхностното отношение и фалшивия блясък, показното съвършенство. За няколко минути там, на сцената, в топлия мрак, Зак Мейсън й се бе сторил един от онези хора, истински творец и герой, когото бе превърнала в свой идол още като тийнейджърка.

Докато си обуваше джинсите „Калвин Клайн“, Мегън Силвър се усмихна мрачно. Идол бе точната дума. Защото Зак се бе оказал толкова истински гуру, колкото и Всемогъщия Оз. Да не би да ревнуваше от Роксана Феликс, запита се Мегън. Роксана бе истинска кучка, модна принцеса, която се бе оказала резултат от щастливо генетично стечение на обстоятелствата, но самата тя явно смяташе, че това й дава право да се смята за господарка на всичко пред очите й. Да я опознаеш, означаваше да я намразиш. Беше разглезена, капризна, неразумна и злобна.

Дали ревнуваше от Роксана Феликс?

Безусловно.

Мегън грабна любимата си бяла памучна риза на „Гап“ от гардероба. Класическа бяла риза бе идеалният избор за пазаруване — семпъл тоалет, с който не можеш да сбъркаш. Така щеше да може да изпробва най-различни стилове и тоалети. А и с една прилична бяла риза, комбинирана с чифт дизайнерски джинси и боти до средата на прасеца в каубойски стил, можеш да влезеш без всякакво притеснение и в най-елитния магазин на „Мелроуз“ или „Родео Драйв“. А тя се бе запътила именно натам.

Мегън знаеше, че никога няма да забрави този миг — Роксана, с нейната копринена коса, разстлана по алабастровите рамене, с минироклята от златисто ламе, прилепнала по изключително слабата й и лишена от извивки фигура, която се навежда към нея в онази ВИП ложа, за да сподели с меден гласец как двамата със Зак са обсъждали да посветят онази песен на Мегън, как смятали, че са били малко резки с нея…

Гняв и разочарование я бяха разтърсили като удар с юмрук в корема. Бе толкова сигурна, че Зак най-сетне разговаря с нея, че двамата могат да общуват. Бе я оставил да го критикува, бе мил и великодушен, бе се качил на сцената и бе пял като бог, а когато я бе погледнал и се бе усмихнал, Мегън бе почувствала за няколко безценни секунди, че Зак е всичко онова, на което винаги се бе възхищавала, и че — господи, каква ирония — той се интересува от нея. Макар че тя не бе модел, звезда или богата наследница от Бевърли Хилс като Джордан Голдмън.

Поредната глупава илюзия.

Е, Роксана бе сложила край на това. И не просто фактът, че Зак и Роксана са заедно, вбесяваше Мегън. А това, че и всички останали мъже зад сцената бяха като хипнотизирани от нея, кланяха й се, като че ли проклетницата е Савската кралица. Включително и нейният Дейвид. И ако това все пак би могло да се очаква, Мегън си спомняше, че и другите жени — русокосите красавици, наконтените и елегантни съпруги на важни персони, сексапилните репортерки в модните им мини тоалети на „Шанел“, — всички те също бяха получили подобаващо внимание, докато тя, истински идеалист и представител на поколението Х, облечена с джинси и тениска, със свободно пусната кестенява коса и без грим, бе напълно пренебрегната.

Зак се бе държал високомерно. Дейвид отначало дори не бе забелязал, че е там. И никой от останалите мъже дори не бе погледнал към нея.

Дейвид й бе направил комплимент, вярно, но той беше неин агент, освен неин приятел. И очевидно само се стараеше да бъде мил, защото, когато се бяха озовали сами в колата му, той дори не се бе опитал да я целуне — просто я бе оставил пред апартамента й с обичайната си любезна целувка по бузата.

„По дяволите! — мислеше си Мегън все по ядосано. — Искам повече от това!“

Знаеше, че онова, което се кани да направи, означаваше да продаде душата си. Съзнаваше, че именно подобно безсмислено търсене на показно положение в обществото бе презирала в Сан Франциско… но толкова по-зле.

На Мегън Силвър й бе дошло до гуша да остава незабелязана.

Джордан Кабът Голдмън слезе внимателно от лимузината си, като се стараеше да не ожули бледоморавите си копринени обувки на „Версаче“ на тротоара в Ню Йорк. Тя потрепери. Господи, мразеше Манхатън. Беше толкова ужасно студено през есента, непоносимо горещо през лятото и претъпкано с хора, които бяха обсебени от работата си.

— Мога ли да пренеса багажа ви, госпожо? — втурна се да й помага портиерът на „Виктрикс“.

Джордан поклати глава, момичешката й руса коса се разпиля от утринния ветрец.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Няма да отсядам тук. Дошла съм да взема съпруга си. — Усмихна се ослепително. — Изненада е.

Мегън пое към града с решителен устрем. Разполагаше със златна карта „Америкън Експрес“, BMW с празен багажник и неутолим апетит.

Беше й омръзнало да чака Дейвид да я забележи. Бе отслабнала, стегнала мускулите си и се бе научила да оцелява като сценарист в Холивуд, но все още не можеше да го накара да предприеме нещо повече от обикновено флиртуване с нея. „Това — каза си Мегън — ще се промени. Днес“.

Първата й спирка бе „Фред Хеймън“. После „Фредерикс ъф Холивуд“, където си купи възмутително сексапилен корсаж от яркочервена дантела, изрязан високо над бедрата и с дълбоко деколте, изкусително като грях миниатюрно парче дантела, което я накара да ахне, когато се видя в огледалото. После се запъти към „Мелроуз“ и бутиците и цели четири часа пазарува безспир, като отказваше да погледне цената на каквото и да било, просто събираше касовите бележки, за да ги разгледа после, когато щеше да е прекалено късно да се върне назад. Купи си прет-а-порте костюм на „Шанел“ от вълна в дръзко моравочервено, с подходящи по цвят сатенени обувки; еластична минирокля на „Азедин Алая“ от черна ликра, която прилепваше по тялото й; аленочервена сатенена пола и свободно падаща туника от „Ричард Тайлър“; кашмирен костюм с панталони в нежно бежово на „Ан Клайн“; десет различни ризи на „Ралф Лорън“; асиметрично скроена рокля с гол гръб и без презрамки от бронзов сатен на „Айзък Мизрахи“ и костюми в розово, тъмнозелено и тюркоазно на „Диор“, „Сен Лоран“ и „Ана Суи“.

— О, госпожице, изглеждате божествено! — възхити се една от продавачките, когато тя се появи от пробната в тюркоазния костюм на „Ана Суи“. — Тази кройка толкова ви отива. Но не бихте ли предпочели да го пробвате в червено? Тюркоазното не е най-удачният цвят за брюнетка.

Мегън поклати глава малко високомерно.

— Тюркоазното е добре — каза тя.

— Да, госпожице — съгласи се момичето, притеснено да не засегне клиентка с толкова много лъскави торби с покупки.

В крайна сметка — добави наум Мегън — няма да остана брюнетка още дълго.

След като всичките й големи покупки бяха внимателно прибрани в багажника на колата й, Мегън прекара обедната си почивка в избиране на аксесоари. Официални обувки „Курт Гайгер“, два чифта обувки с висок ток на „Маноло Бланик“ и модерни сандали с платформа от „Патрик Кокс“. Шал от „Ермес“. Колан „Гучи“. Задължителната малка дамска чантичка от кремава коприна на „Шанел“ и подходящи ръкавици от ярешка кожа към нея. И за завършек на всичко — парфюм „Джой“.

Мегън даде двайсет долара бакшиш на момичето, което занесе новите торби с покупки до колата, и не му благодари. Щом трябваше да бъде истинска дама от Бевърли Хилс, така да бъде. Щеше да е богата, суетна и нямаше да говори с обслужващия персонал.

Бе използвала името на Дейвид, за да влезе да обядва в „Айви“. Беше поредният разкошен слънчев ден в Лос Анджелис. Мегън се наслаждаваше на проблясването на слънчевите лъчи по чашата й с вода и се опитваше да залъже къркорещия си стомах с резенче сладък пъпеш и салата „Цезар“. За миг се замисли с копнеж за печените на скара бургери, които двамата с Дек приготвяха на двора на улица „Хайт“ през лятото, когато приятелите им се отбиваха да ги видят и всички пиеха евтина бира, слушаха някой албум на „Грийн Ривър“ и си говореха за Бог, за секс, за смъртта и за какво ли не, или пък гледаха стари епизоди на „Женени с деца“. Но тя бързо потули тази мисъл в дъното на съзнанието си. В Сан Франциско бе никоя. В Лос Анджелис щеше да стане човек, с когото другите се съобразяват, а тук никоя уважаваща себе си жена не си позволяваше и грам излишни тлъстини по бедрата, да не говорим за целулит. Край на бургерите и бирата; добре дошли на салатите и минералната вода.

Точно в два часа Мегън се озова пред „Льо Прентан“. Бе й отнело цяла седмица да си уреди час при Жак Роаси, главния стилист, но бе сигурна, че ще си струва чакането: „Льо Прентан“ бе най-елитният, най-новият салон за красота в града, който предлагаше широка гама от процедури против стареене на кожата и продукти с UV филтри, по които по-възрастните дами направо се прехласваха. Салонът разполагаше и с екип от фризьори — изключително високоплатени бивши служители на „Видал Сасун“ и „Джон Фрида“ в Лондон, които бяха превзели града с щурм. В Холивуд, където красотата съперничи на славата като предпочитана религия, Жак Роаси вече бе създал истински култ около себе си и поклонниците му бяха дами от най-богатите и най-привилегированите кръгове на Западния бряг.

Мегън все още нямаше нужда от кремове против бръчки, но косата й се нуждаеше от цялостно оформяне и знаеше, че е дошла на точното място. Все пак нещо, което струва толкова скъпо, трябва да е много добро.

„Льо Прентан“ бе закътан леко встрани на улица „Да Бриа“, зад дискретни порти от ковано желязо. Мегън бе посрещната от служител на рецепцията в бяла престилка, който записа данните от кредитната й карта, докато специален служител паркира колата й. Секунди по-късно, когато вече бе седнала с последния брой на парижкия „Вог“ и чаша капучино с обезмаслено мляко, един дребен, пълничък мъж със зализана назад червена коса и огромен розов диамант на пръста нахлу във фоайето и се хвърли върху й, като целуна звучно въздуха от двете страни на лицето й.

— Mademoiselle Silver, n’est pas? Mais di elle est belle! Comment ca va?^[1] — зачурулика той.

— Ca va tres bien, merci — заекна Мегън, като се надяваше, че няма да й се наложи да разчита на френския си от осми клас през целия следобед. — Et vous^[2]!

— Mon dieu! Une francaise! — изписка възхитен човечецът, — Mais il faut parler anglais, ici, non?^[3] Очаровани сме да ви видим тук, госпожице. Вече сте много красива, нали? Но не шик. Ще ви направим много шик. Няма да се познаете.

Поспря да си поеме дъх и Мегън се изправи, като се чудеше в какво точно се е забъркала. Появи се втори облечен в бяла роба служител, който донесе синя памучна престилка и тя я завърза около себе си, докато Жак отваряше вратите към вътрешното светилище на „Льо Прентан“. Успя да зърне истинска фантазия в минималистичен стил — салонът за красота бе украсен с японски картини и обзаведен с мебели от хром и тъмно дърво. От него се носеха скъпи ухания — жасмин, сандалово дърво, мимоза, розово масло.

— Скъпа моя — отново подхвана Жак с ентусиазъм и преплете пълничките си пръсти с нейните, — ще те превърнем в нова жена.

Мегън си спомни за Роксана Феликс, която се движеше уверено в залата за срещи и почивка зад сцената, с лъскавата си рокля, блестяща гарванова коса и усмивка за милиони долари, и за Дейвид и Зак, които направо се разтапяха при вида й.

Тя категорично потисна угризенията си.

— Затова съм тук — заяви тя.

Елинор се огледа отново в огледалото на банята и се опита да потисне безпокойството си. Може би Том още спеше. Или пък поръчваше закуска за двамата, нещо романтично, като ягоди, кроасани и шампанско. Само защото още не й се бе обадил в стаята и не бе почукал на вратата й, не означаваше, че нещо не е наред.

Отражението й в огледалото бе безукорно и очарователно — в нов костюм, елегантен тоалет в морскосиньо на „Джил Сандърс“ с бял кант на яката и на ръкавите. Бе си взела и черните обувки на „Стефан Килайн“, които му отиваха, а гримът й бе свежо съчетание от прасковени сенки за очи и розов гланц за устни и руж. По-рано, когато все още се бе чувствала безгрижна и направо замаяна от щастие, Елинор даже си бе сложила бижута — дискретни висящи обици със сапфири, които сега блещукаха примамливо под грижливо пригладената и коса. Малката й пътна чанта на „Гучи“ бе стегната и приготвена за път.

Беше готова още преди двайсет минути.

„Том не би могъл да съжалява за случилото се, нали?“, питаше се Елинор и сърцето й се свиваше от страх при тази мисъл. Беше толкова нежен, толкова страстен… всичко миналата нощ бе толкова хубаво, толкова прекрасно. Бе обичала Том от разстояние години наред, безнадеждно си бе мечтала за него от много дълго време и миналата нощ й бе донесла всичко, което бе очаквала, и дори много повече. Елинор съзнаваше, че той я бе отвел до върхове, за които не бе подозирала, че съществуват, и бе променил живота й завинаги. Сега се чувстваше много по-женствена, по-пълноценна като жена, отколкото когато и да било по-рано. И никога вече нямаше да има предишното отношение към сексуалния акт — като някакво приятно занимание за жените, нещо, което целият свят надценява много в един всеобщ заговор, преструвайки се, че е най-великото нещо в живота, докато повечето момичета всъщност биха предпочели един хубав масаж, ако трябваше да бъдат честни. Миналата нощ с Том я бе накарала тотално да отхвърли тази представа. Елинор все още можеше да усети в тялото си онова изгарящо разтърсване и изведнъж осъзна какво имат предвид сексолозите, които твърдяха, че жената достига сексуалния си връх в края на трийсетте и началото на четирийсетте.

Може би това бе разликата между правенето на секс и на любов.

Миналата нощ за пръв път тя наистина бе правила любов с някой мъж.

Том сигурно също го е усетил, непременно го е усетил. Беше прекалено силно чувство, за да отмине незабелязано. Определено нямаше как да не е разтърсен от случилото се между тях, от онова, което той бе предизвикал да се случи помежду им…

Елинор се питаше какво ще стане сега. Бе се опитала да отложи този въпрос, но не можеше да се крие вечно. Дали Том щеше да се разведе? Той сигурно я обичаше… миналата нощ не го ли доказваше? А колкото до нея самата, тя се бе колебала да се обвърже завинаги с Пол, опитвала се бе да убеди себе си, че е добра идея да роди дете от него, но с това вече бе приключено. Трябваше да бъде с Том. Не можеше да се задоволи с по-малко, вече не.

Телефонът на нощното шкафче звънна.

Елинор радостно се извърна от огледалото, хукна към спалнята, укорявайки се наум — това не бе подходящо поведение за една трийсет и осем годишна жена, — и се хвърли към слушалката.

— Ало? — обади се тя.

— Елинор?

Беше Том. Сърцето подскочи в гърдите й.

— Здравей — нежно каза тя. — Мислех си, че никога няма да се обадиш.

Последва кратка, неловка пауза.

— Ако си готова, защо не се видим във фоайето? — сковано предложи Голдмън. — Поръчал съм кола, която да ни закара до летището.

Сякаш целият свят замръзна около нея. Времето спря и ужасяващ лепкав страх скова гърлото й.

Познаваше Том Голдмън прекрасно, можеше да различи всеки незначителен нюанс в тона, жестовете и изражението му. А това бе Том с най-деловия си, най-безличен тон.

Той смяташе, не миналата нощ е била грешка. Държеше се така, сякаш нищо не се бе случило.

Елинор усети как в очите й напират сълзи от шок и неверие.

— Елинор, там ли си? — попита Голдмън.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се съвземе, и после отговори:

— Да, Том, разбира се. Веднага слизам. Ако имаме късмет, може да успеем за полета в осем и трийсет — така ще разполагам с няколко часа повече, за да се видя с Мегън Силвър.

— Добре — каза Том и затвори.

Елинор грабна чантата си и ключа от апартамента и отиде направо до асансьора, колкото се може по-бързо, за да няма време да мисли. Това бе лукс, който не можеше да си позволи. Щеше да бъде фатално.

В асансьора броеше етажите, докато кабинката безшумно се спускаше надолу, рецитираше си куплети от Шекспир, правеше всичко по силите си, за да не мисли за Том и онова, което бе направил вчера. С болезнено отчаяние осъзна, че никога повече нямаше да може да влезе в асансьор, без да си представи Том и вчерашния ден, и миналата нощ.

За щастие бързо стигна до първия етаж и отиде до рецепцията да остави ключа. Веднага щом се разписа на формуляра, Елинор се обърна наляво и тръгна през фоайето, като се оглеждаше за Том.

Откри го веднага.

Голдмън стоеше до огромния черен кожен диван, облечен в безличен сив костюм и изглеждаше притеснен и виновен… и… щастлив? Елинор се сепна и не можа да повярва на очите си, когато забеляза Джордан, изправена до него, облечена в претенциозен морав костюм с панталон, стиснала за ръка съпруга си.

Елинор зяпна, преди да успее да се стегне, но светкавично се съвзе и отиде при тях.

— Джордан! Каква изненада — успя да каже тя. — Мислех, че си в Лос Анджелис.

— О, бях — изчурулика Джордан, а по лицето й бе изписано детинско веселие, — но снощи се качих на най-късния самолет и долетях тук рано призори. Исках да видя Том и лично да му поднеса новината. — Тя се обърна кокетно към съпруга си. — Можем ли да кажем на Елинор, скъпи? Исках ти да го научиш пръв, но сега…

— Да — каза Голдмън, без да поглежда към Елинор. Извърна се настрани, потиснат и засрамен. — Кажи й.

— Елинор, сигурна съм, че двамата с Пол ще бъдете много щастливи за нас — чуруликаше Джордан, докато развълнувано стискаше Том за ръката. — Толкова е прекрасно! Нали, съкровище? Ще си имаме бебе!