Луиз Бегшоу
Филмът (8)

Осма глава

Кевин Скот имаше лош ден. Поредният. Всъщност очертаваше се една доста тежка седмица. След онази проклета среща в „Артемис“ в четвъртък, в отдела му цареше пълен хаос.

— Още десет, които Елзи смята, че трябва да погледнеш — задъхано каза Катрин, английската му асистентка, след като се дотътри в кабинета му. Тътреше се, защото мъкнеше цял куп сценарии, притискайки ги до костеливото си тяло, а обикновено бледото й лице бе почервеняло от физическото усилие.

Кевин махна уморено към единствения ъгъл на бюрото, останал непокрит с ръкописи. С тези ставаха трийсет й пет. Те трябваше да бъдат прегледани до края на седмицата, а дотогава със сигурност щяха да се появят и други. Много други. Тези, които се намираха на бюрото му, бяха представителни за многообразието от стотиците ръкописи, които бяха успели да стигнат само до подчинените му — оръфани, нови-новенички, напечатани на тънка хартия, подвързани в прозрачно фолио или с кожени корици. А някои бяха с кожени корици и щамповани. Към други имаше щедри подаръци, като например малки кутийки с кубински пури или чифт копчета за ръкавели от чисто злато.

Именно тях винаги се изкушаваше да изхвърли най-напред, но уви, системата не работеше така. Да речем, че изхвърлеше онзи екземпляр, написан на розов пергамент, с писалка „Монблан“, привързана към ръкописа с оранжева панделка. С неговия късмет щеше да се окаже, че това е някой нов „Джурасик Парк“. Това, че авторът бе вулгарен глупак, не означаваше, че сценарият непременно е неизползваем. В крайна сметка, ако питаха Кевин, всички автори на сценарии по дефиниция бяха вулгарни глупаци. Но в този груб и вулгарен свят мнозина от тях бяха твърде добре платени.

Той взимаше процент от това добро заплащане, което обикновено му помагаше да преглътне факта, че трябва да се рови из боклуците им, за да си изкарва прехраната. Днес обаче ситуацията не бе такава. „Къде отиде — питаше се Кевин — любовта към литературата? Какво стана с деликатната чувствителност и изящното слово?“ Ех, ако можеше да представлява някой като Пруст или Джойс, да продава майсторски творби за големи суми. Или поне някой като Норман Мейлър.

Кевин Скот бе на петдесет и пет и преди много години бе получил образованието си в Англия. Как биха се срамували от него старите му учители в „Итън“. Как биха се стреснали професорите му в „Оксфорд“. Считаше себе си за джентълмен в един свят, завладян от грубияни, създаващи долнопробна литература, от глупаци, които искат Джудит Кранц, Джон Гришам и „Форест Гъмп“. Дори президентът на Съединените щати бе поканил поп група да свири на бала по случай встъпването си в длъжност. Просто нямаше край. А сега и той самият бе забъркан в това недостойно състезание. За известно време поне бе успял да си създаде малък оазис на здравия разум насред лудницата в Холивуд — макар неприятните занимания със сценариите да не можеха да се избегнат напълно, неговият литературен отдел бе успял да работи почти изцяло върху качествени филми, като в резултат бе спечелил цяла поредица награди „Оскар“ за оригинален сценарий и адаптация, предизвикващи завистта на останалите големи агенции. Макар и отделът да не бе докарал чак толкова големи финансови печалби сам по себе си, оскарите и златните глобуси бяха привлекли много талантливи актьори и режисьори към Сам, а от време на време някое от противните хлапета, които му бяха подчинени — всичките пряко назначени от Сам или Майк Кембъл, — продаваше някой сценарий, пълен с насилие или порнография на „Колумбия“ или „Парамаунт“, и така излизаха на чисто. По този начин Кевин бе толериран и му бе позволено да върши по-сериозната си работа — да продава книги в Ню Йорк.

Напоследък всичко това си бе отишло безвъзвратно. След приключването на филмите от типа пълен пакет, Сам бе започнал все повече да го притиска за комерсиални сценарии. Амбициозният малък нахалник Тобър също бе влошил положението. Но срещата в „Артемис“ бе краят. Нарежданията отгоре бяха ясни и категорични. Трябваше им сценарий за рок звездата, и то на мига.

От убежището си в климатизирания и шумоизолиран кабинет Кевин можеше да види тълпите от хора, които крачеха отвън, мнозина понесли подвързани ръкописи или пакети, виждаше как устите им се отварят и затварят без звук, докато спореха сърдито с измъчените асистенти и някои от по-младшите агенти. Пристигаха цялата сутрин — нещастници, които се намираха на дъното на пирамидата, неизвестни писатели, които нямаха връзки и никаква слава, нищо повече от някоя статия в местния вестник на някое забутано градче в Алабама, но въпреки това всеки от тези наивници си въобразяваше, че в СКИ ще останат впечатлени от смелостта и дръзкия им дух, ако лично щурмуват портите на агенцията.

„Прекалено много филми са гледали“, мислеше си Кевин, позволявайки си изблик на иронично високомерие. Появяваха се тук като пеещи телеграми. С огромни букети цветя. Стиснали панделките на безброй балони. Един дори, да пази господ, бе изпратил стриптийзьорка. Спомни си как я бе видял да поклаща пискюлите си пред смаяното лице на горката Катрин, след което й бе подала сценария, стиснала го здраво с кървавочервените си нокти, преди ухилените служители от охраната на СКИ да я изхвърлят на улицата. Бе открил, че няма абсолютно никаква граница за униженията в този бизнес.

И въпреки това самото количество на тези мизерни ръкописи го бе изненадало донякъде. Новината за срещата в „Артемис“ явно бе изтекла минути след края й, защото в момента, в който се прибра с лимузината в офиса си в СКИ, завари на бюрото си списък с десет обаждания относно проекта Мейсън Флореску, а първият сценарий за рок звезда, който води двойствен живот като сексуално извратен сериен убиец, се бе появил час по-късно. Все едно бяха сложили рекламно табло на „Сънсет“ и бяха пуснали обява в „Дейли Варайъти“. Забравете за информационната супермагистрала. Клюките в света на шоубизнеса бяха най-ефикасният начин за комуникация във вселената, защото до края на деня всеки начинаещ драскач в Лос Анджелис знаеше всичко за срещата. И до понеделник шестстотин от тези нещастници бяха написали сценарий за филм през уикенда.

Но при все това нито един не ставаше.

— Господин Скот. — Катрин му звънеше от бюрото си.

— Какво има? — рязко се обади Кевин и изхвърли още един куп прилежно напечатани страници на пода. Кошчето бе загубило неравната битка още сутринта, затова сега просто мяташе всичко на пода, да го събират чистачите. — Нали ти казах, никакви телефонни обаждания.

— Но сър, отново се обажда господин Тобър. Настоява да го свържа с вас — тихо каза Катрин, а в гласа й се долавяше отчаяние.

— Не! По дяволите, Катрин!

Скот усети как кръвното, му налягане се вдига. По две обаждания на час от Сам и едно от Майк, а сега и това — онзи противен дребен жабок Тобър смяташе, че има право да притеснява един шеф на отдел?

— Особено Тобър! При никакви обстоятелства! Ясен ли съм?

— Да, сър — покорно промълви Катрин.

Той тръшна слушалката и се опита да се съсредоточи върху следващия сценарий, „Страстен рок“.

Постепенно появяване в кадър:

— интериор: зад кулисите — долнопробен клуб;

— множество различни ракурси;

Една гола жена е завързана с червено въже за две големи тонколони. Зийк и Бърти стоят встрани и гледат как един доберман пинчер я лиже между краката.

С тежка въздишка Кевин Скот взе ръкописа и го метна зад гърба си, без да го погледне повече.

— Добре ли си, скъпа?

Сервитьорката огледа Мегън с искрена загриженост. През повечето време бе прекалено заета или достатъчно закоравяла, за да се тревожи за проблемите на клиентите — проститутки с празни очи, които се отбиваха с насинените си лица и поръчваха кафе, или безработни типове с оръфани дрехи, които идваха за евтини хамбургери и бира. По-добре да не разговаряш и да не се забъркваш. Така човек се натоварваше емоционално, а и трябваше да си тръгнат по-бързо, за да може да обслужи някой друг. В евтини кафенета като това печалбата идваше от оборота. Обслужваш ги и после ги изхвърляш. По дяволите, тук да не е „Айви“. Но в това момиче имаше нещо трогателно; може би малко невзрачно и пълничко, но си бе поръчало обяд, а после едва го бе докоснало, само пиеше кафе след кафе и седеше там разтреперано. Изглеждаше толкова невинно, по свой начин. Безпомощно и изгубено. Може би беше отскоро в града.

— Моля? О, няма нищо. Добре съм — отвърна Мегън и се усмихна леко, за да подкрепи лъжата.

Сервитьорката се поколеба, постоя наблизо, но какво би могла да направи? Щом не иска да приказва.

— Ами добре тогава. Щом си сигурна — каза тя и се отдалечи.

„Господи, колко прозрачна съм само“, измъчено си помисли Мегън. Бе дошла преди половин час и си бе поръчала обяд, изпълнена с решителност, възбуда и нервност, приливаща от вълнение. В крайна сметка това беше. Бе си взела почивен ден, колкото и да не й се щеше да ядосва господин Дженкинс, бе извадила оригиналното копие на „Виж светлината“ от специалното му скривалище в дъното на претъпкания шкаф и се канеше да се изправи и да щурмува прословутите двери на „Сам Кендрик Интернешънъл“ със сценарий в ръка, за да направят те своя филм, а тя да сбъдне мечтата си.

Ха, ха, ха. Каква шега, господи.

Бе избрала кафенето „При Пит“ неслучайно: въпреки че бе претъпкано и шумно, мръсно и пълно с безделници, то се намираше точно на „Сънсет“ и през замърсените му прозорци можеше да наблюдава безупречно чистата черна мраморна фасада на сградата на СКИ, да следи влизането и излизането на агентите и да се настройва психически. Мегън си спомни колко чудесна й се бе сторила тази идея; така щеше да се вдъхнови, да събере кураж, за да нахлуе там и просто да ги разбие.

Не стана точно така. От мига, в който седна там, в единайсет и половина, Мегън наблюдаваше с все по-голям ужас потока от хора — мъже, жени, и както може да се предположи, — всички стиснали сценарии или пакети, които явно съдържаха сценарии, или куфарчета, в които сигурно имаше сценарии, да минават неспирно през вратите. Някои бяха облечени невероятно странно, както например онази червенокоса жена с дълго палто и обувки с много висок ток. Мегън наблюдава с някакво нездраво любопитство как я изхвърлиха обратно на улицата съвсем гола, като изключим пискюлите на гърдите й и златистата лента около слабините — но все така стиснала сценария. Влизаха и веднага излизаха, проклинаха, пооправяха дрехите си и все така стискаха сценариите си. Видя как някои се опитваха да предупредят другите, които идваха, но те просто ги проклинаха и хлътваха вътре да изпробват късмета си.

Планът, който бе смятала за уникален, явно бе хрумнал и на другите и сега виждаше как всеки самозван писател в Лос Анджелис опитва същия подход пред очите й. И се проваля.

— Глупаци, нали? — подхвърли сервитьорката, като допълваше чашата й. — Какви хора само.

— Какви хора — съгласи се Мегън.

Питаше се дали е била толкова наивна като малка, или е развила този талант напоследък. Какво щеше да прави сега? Седеше тук със сценария си, срещу сградата на СКИ, с най-подходящата история за техния проект и нямаше абсолютно никакъв начин да ги накара да го прочетат.

Над главата си Дейвид Тобър можеше да види назъбените върхове на скалите край брега, декорирани с няколко зелени храста, увиснали опасно върху скалната стена, явно решени да оцелеят и пораснат, независимо от неблагоприятната среда. За миг се съсредоточи върху тях. Съчувстваше им. Заприличаха му на агенти.

Но нямаше много време да размишлява над съдбата на зеленината в Малибу. Пенисът не му позволяваше. Не му оставаха много сили да мисли за друго, освен за очевидното — масивните, идеално оформени силиконови гърди на Глория, които подскачаха изкусително пред очите му, а закръгленото й дупе се полюшваше напред-назад, докато тя танцуваше за него, после извръщаше към него дългите си стройни бедра, за да види той отблизо копринените кестеняви косъмчета, покриващи слабините, влажни от възбудата й. Господи, колко го възбуждаше. Стриптийз на плажа, френска любов в ламборгинито, когато бе отбил встрани от пътя, за да поговори със Сам Кендрик и да му изложи позицията си за Кевин Скот. Пенисът му запулсира още по-силно, когато се сети за това как Глория бе издавала онези задавени звуци, които той толкова харесваше да чува, докато му правят фелацио, и как бе закрил микрофона на телефона си в колата, за да не я чуе Сам, докато той забиваше ножа си дълбоко в безполезния търбух на Кевин Скот. Старецът го бе засегнал прекалено много и сега щеше да си плати. Представата за това разгорещи още повече кръвта му и засили желанието и сластната похот, които напираха в пениса му. Господи, Глория бе прекрасна. Вече бе напълно готова за него, слабините й пулсирала все по-близо до лицето му, а златистокафявите й бедра тръпнеха. Именно това го подлудяваше: тя го желаеше заради самия него. Разбира се, Дейвид обичаше и секса с малките красавици, онези холивудски момичета, които се стремяха към властта му и които биха направили каквото им поискаше, независимо дали ставаше дума за това да доведат приятелките си за голяма оргия, или да правят секс с някой от неговите приятели пред очите му. Това носеше съвсем друга тръпка, която нямаше нищо общо с желанието. Но тази жена бе нещо различно; тя го желаеше заради самия него, заради мускулестото му, загоряло тяло, светлата коса и големия му пенис. Глория бе корпоративен адвокат и една от най-страстните жени, които познаваше. Желанието й, начинът, по който задавено произнасяше името му, когато свършваше, накъсаното й дишане, когато й говореше еротични неща по телефона, всичко това ласкаеше суетата му.

По дяволите, двамата си подхождаха чудесно. Той харесваше големите й, червеникавокафяви зърна на гърдите и вкуса, който усещаше в устата си, докато връхчета им станеха твърди като изсушени от слънцето стафиди. Възхищаваше се на голямото й, стегнато дупе, което се стесняваше в тъничка талия. Фигурата й бе със съвършената форма на пясъчен часовник. Господи, дупето й бе страхотно и как само го поклащаше и въртеше. Дейвид изръмжа, пенисът му пулсираше болезнено. Достатъчно. Посегна да я сграбчи, повали я на пясъка и опипа слабините й. Ооо, боже… влажни, сякаш някой бе разлял там цял флакон бебешки лосион.

— Искаш ли го?

Нарочно я дразнеше с въпроса си, докато пръстите му бяха заети да галят устните й и я караха да стене и да се притиска в него.

— Да. Сега — простена тя.

Той усети, че трябва да побърза, ако не иска тя да свърши само след миг. Видя как долната част на корема й се стяга и изпъва. Той рязко дръпна ръката си и я завъртя, така че да застане на ръце и колене. Глория простена. Той пъхна ръка отдолу и бързо, едва ли не покровителствено я погали между краката. Тя знаеше, че не бива да сменя позата, а само вдигна глава и потрепери от възбуда. Ръката му се плъзна към корема й, повдигна я и я нагласи по-удобно.

Дейвид усети как цялото й тяло отговаря на докосването му, зърната на великолепните й гърди се втвърдиха още повече, както и тестисите му. Кожата на корема й бе невероятно гореща, стоплена от кръвта й, която пулсираше от страст. Той разпери пръсти, погали я нежно и я чу да стене. Това бе толкова възбуждащо, да усеща как страстта й буквално изгаря пръстите му. Забеляза блестяща капчица на върха на пениса си. Време бе за главното действие.

Дейвид мина зад нея, докато тя се озова приведена отпреде му като някое диво животно, а упойващото ухание на възбудата й се усещаше дори през мириса на скъпия парфюм. Постави длани върху меките извивки на дупето й, за да получи някаква опора. После се наведе напред над гърба й, а пенисът му намери отвора на тялото й, сякаш бе някакво торпедо, насочвано от радар по време на военна маневра. Той влезе съвсем малко, пъхна върха му с около сантиметър навътре, насилвайки се да устои на изкушението да го пъхне целия и да започне да тласка в разкошното й тяло, докато кръвта му кипне и свърши в нея. Това бе за по-късно. Контрол, контрол.

— Света майко! — изхлипа Глория. — Още! Дейвид, господи!

— Още ли? — тихо попита той и потъна още сантиметър. Сега бе толкова възбудена, направо до полуда. Откровено хлипаше от желание да го има.

Той потъна с още сантиметър, усмихнат въпреки изгарящата го страст.

— Хей, по-кротко, скъпа. Не ставай алчна.

— Дейвид!

Щеше да свърши всеки миг. Той също. Дейвид Тобър излезе от тялото й бавно, докато бе почти напълно навън, а после яростно потъна бързо отново навътре целият, чак докрай и чу възторжения й вик неясно заради изгаряща нужда на кръвта му, която туптеше силно в ушите му, веднага намери точния ритъм, потъваше навътре и отново усети началото на спазмите й, а после стигна и той до онзи ослепителен взрив. О, господи, господи, господи, о, да…

Глория се размърда първа, премести се леко напред, за да го освободи и също толкова бързо Тобър се изправи и закопча панталона си — от мъжката колекция на „Дона Карън“, много светлобежова вълна, — не искаше да полепва пясък по него. Ролексът му показваше четири и пет. Време бе да се връща; още няколко отказа от страна на онзи нещастник Скот да говори с него по телефона и щеше да нахлуе в кабинета му собственолично. Знаеше, че този път Сам ще го подкрепи. Разполагаха със съвсем ограничено време да сключат тази сделка и той нямаше намерение да позволи на онзи префърцунен и надут глупак да го разиграва само защото не може да избере поне един добър сценарий от — колко? — осемстотин предложения. Колко бяха получили тази седмица? И той наричаше себе си агент.

Писателите бяха отрепки, но дори и те заслужаваха нещо по-добро от Кевин Скот зад гърба си.

Глория Рамирес му подаде неговото копие на последния договор с Колийн Макълъм, когато се върнаха всеки до своята кола, и Тобър грижливо го прибра в куфарчето си.

Стиснаха си ръце делово. Виждаше се, че умът й е вече другаде, зает със следващата среща, следващата сделка.

— Приятно е да се работи с теб — каза Дейвид и й се усмихна топло. Тя щеше да се върне за още. Той беше добър, наистина добър.

— Разбира се — разсеяно отвърна тя, а после добави: — Знаеш ли, Дейвид, щом онзи тип Кевин наистина се справя толкова зле, може би ти самият трябва да се хванеш с някой писател. Покажи на Сам Кендрик колко е некадърен онзи, като се справиш по-добре от него.

— Но аз съм филмов агент — бавно каза Дейвид.

— И какво от това?

Той й отправи въздушна целувка, докато се настаняваше на кожената седалка със спусната назад облегалка в ламборгинито. Глория бе не само добра в секса, тя беше и много умна жена. Защо не, наистина. Само защото не бе правено досега, не означаваше, че не може да опита.

По целия път, докато караше по магистралата „Санта Моника“, идеята узряваше в съзнанието му и дотолкова го завладя, че дори не му се наложи да пусне касетата с музика за медитация.

Ако успееше да намери сценарист за филма, това щеше да е краят на Кевин Скот.

Щеше да вкара в сценария роля, която толкова да подхожда на Роксана Феликс, че да се наложи да вземат и нея.

Щеше да представлява актьора в главната мъжка роля, актрисата в главната женска роля и сценариста.

Литературният отдел щеше да върви по дяволите.

Господи.

Дейвид Тобър натисна педала на газта.

Пет без четвърт и потокът от ентусиазирани глупаци най-после бе пресъхнал. Може би всички знаеха, че отделът на Кевин затваря врати точно в пет, защото пеещите телеграми и жените с балони се бяха отказали от играта преди около двайсет минути. Телефонът все още звънеше неспирно, но асистентката му успяваше да се справи с него. Кевин зяпаше мрачно огромния куп хартия на бюрото си, който чакаше някой да го занесе до ролс-ройса му. Трябваше да се опита да прегледа поне двайсет от сценариите тази вечер, но вече не го бе грижа. Рядко се бе чувствал толкова доволен, че е дочакал края на работния ден.

— Не. Невъзможно е.

Гласът на Катрин, по-висок и по-писклив от обичайното, долетя до него откъм фоайето. Забеляза тъмния й силует да прегражда пътя към кабинета му.

— Не можете да влезете. Приемаме само сценарии, които са ни били препоръчани от компетентни лица.

Някой спореше тихо с нея, някаква млада жена. Вбесен, Кевин отблъсна стола си назад и скочи на крака. Това наистина преля чашата! Тези хора нямаха никакво възпитание, просто не приемаха не за отговор. Е, щеше да даде на тази жена да разбере, че трябва да се замисли, преди да нахлуе в нечий кабинет следващия път.

— Катрин, какво става тук? — гръмогласно попита той, след като рязко отвори вратата.

Да, прав беше. Някаква пълничка, невзрачна жена стоеше сама в приемната му, самотна измъчена фигура, застанала върху омачкани цветя и останки от спукани балони и опаковъчна хартия. Мили боже, сякаш някакво хлапе бе празнувало рождения си ден тук. „Най-добре — мрачно си помисли той — всичко да е разчистено, преди да дойде на другата сутрин“.

— Тази млада дама, господин Скот. Опитвах се да й обясня, че не приемаме сценарии, които не са препоръчани от някого — измъчено каза Катрин.

— На какво, за бога, си мислите, че играете, госпожице? — изрева Скот. Момичето се сви, стиснало сценария до гърдите си. — Имаме определена политика в тази агенция, не разбирате ли! Не чухте ли асистентката ми? Не приемаме материали, които не са препоръчани!

— Но аз скоро пристигнах в града — каза невзрачното момиче. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заплаче. — Как бих могла да получа препоръки, след като…

Всичко, което той забеляза, бе, че тя нямаше намерение да си тръгне.

— Не приемаме… — направо закрещя Кевин.

— Какво става тук?

Побеснял от ярост, задето го прекъсват, Скот рязко се извърна с лице към нахалника и мигновено усети как кръвното му се покачва още повече.

Беше Дейвид Тобър.

Моментално забрави за момичето.

— Имаш ли уговорена среща? — излая Скот, а лицето му бе почервеняло като домат от омраза.

— Не, сър — бързо се обади Катрин.

Тобър сви рамене.

— Ти не отговори на нито едно от обажданията ми, Кевин. Затова реших да дойда да те видя, да разбера как върви търсенето на сценарий за Зак.

Мегън, която наблюдаваше безмълвно от мястото си до бюрото, усети как се изчервява. Непознатият, който толкова внезапно бе отклонил цялата ярост на Кевин Скот към себе си, бе самото олицетворение на спокойствието и самообладанието. Яростният изблик на гняв от страна на Скот, който щеше направо да я смаже във фоайето, просто минаваше покрай този тип като нежен летен бриз. Беше толкова мъжествен, толкова самоуверен. Скот не го плашеше.

И беше толкова красив. Като киноактьор или модел, с гъста светла коса и страхотно мускулесто тяло. Можеше да различи очертанията на бицепсите му под ръкавите на скъпия бежов вълнен костюм, чийто цвят чудесно контрастираше със златистокафявия му тен. Сърцето й заби ускорено, внезапно усети тръпка на парещо желание. Не беше само заради красотата и самоувереността му, имаше и друго… мъжественост, сексуално излъчване. Нещо в начина, по който се движеше, то просто струеше от него. Ако не бе едва пет следобед, Мегън би се заклела, че този мъж току-що е правил секс. Устата й пресъхна.

Тобър се обърна към момичето, на което Скот се бе разкрещял, усетил, че тя го зяпа. Почувствал бе погледа й върху тила си. Непретенциозно хлапе, срамежливо, трябваше да отслабне малко, но имаше хубаво лице — бледа кожа и дълга черна коса, свита в безформен кок. Гледаше го със смесица от благоговение и възторг, а може би и желание. Всъщност не, определено бе желание.

Мегън сведе очи и се изчерви още повече от притеснение.

— Когато имам нещо, което сметна за подходящо — кипеше Кевин, — ще го покажа на Сам. — После се нахвърли върху Мегън. — Махай се.

— Хей, не бързай толкова — намеси се Тобър. Пет пари не даваше за момичето, но то явно тормозеше Кевин. Освен това го бе погледнала по начин, който му харесваше. — Може би младата дама желае да предаде сценарий.

— Тя, както и милион други — просъска Кевин Скот, който направо не можеше да повярва, че Тобър се осмелява да му противоречи. — В този отдел не приемаме материали, които не са придвижени от препоръки.

Мегън гледаше Дейвид Тобър, затаила дъх.

Той я огледа, бавно, преценяващо. Беше като милувка, сякаш нежни ръце изучаваха тялото й. Зърната на гърдите й настръхнаха.

— Обзалагам се, че си чакала цял ден, за да дойдеш тук. Изчакала си да минат всички други — обърна се Тобър към нея, налучкал съвсем точно. Тя изглеждаше отчаяна и изпълнена с решителност. Познаваше този тип хора.

— Няма да погледна този сценарий! — изрева Скот.

Тобър протегна ръка и взе ръкописа от Мегън.

— Името ти и телефонния номер има ли ги вътре? — попита той.

Тя кимна.

— Тобър, какво, по дяволите, правиш? — извика Кевин Скот.

Дейвид се обърна към него с нахална усмивка.

— Приемам този сценарий. — Нямаше никаква надежда да се окаже добър, но това не бе важно. Целта бе да обяви война и този сценарий можеше да послужи идеално като повод. — След като твоят отдел има определена политика, аз ще го прегледам. Ние във филмовия отдел не настояваме за препоръки, а и, Кевин, аз наистина се нуждая от сценарий.

— Но ти никога не си представлявал писатели!

Тобър вдигна рамене.

— От този момент вече го правя. — Без да обръща внимание на засегнатия вид на по-възрастния мъж, той се обърна към дребничкото момиче и й се усмихна приятелски. — Можеш да си тръгваш, скъпа. Ще го погледна и ще се свържа с теб, ако се окаже подходящ.

След един последен поглед към моравото лице на Кевин Скот и израза на смъртна обида върху лицето на Катрин, Мегън се обърна и избяга оттам.