Луиз Бегшоу
Филмът (31)

Тридесет и първа глава

Том Голдмън прекрачи прага на кабинета си с натежало сърце. Не че някой можеше да забележи: беше зад бюрото си в седем и половина както обикновено; бе елегантен както винаги тази сутрин — в отлично скроен черен костюм на „Андерсън и Шепърд“ от „Савил Роу“, риза на много тънко райе на „Търнбул и Асър“ и строга морскосиня вратовръзка; и никой от служителите на охраната или секретарките не забеляза нещо различно в настроението му, защото Голдмън бе мрачен и депресиран вече месеци наред. Щеше да бъде поредният горещ ден в студия „Артемис“. Работа и пак работа както винаги.

„Само не и за мен“, помисли си вяло Голдмън, докато влизаше в компютъра със своята парола. Тя трябваше да се сменя всяка седмица и той го правеше автоматично, без да се замисли. Тази сутрин се усети, че набира хотел „Виктрикс“ на клавиатурата и се усмихна мрачно. Съвсем по Фройд. Не можеше да избяга от това: просто не можеше да спре да мисли за Елинор Маршал, за вълшебната нощ, която бе прекарал с нея, и за всички онези нощи, които са могли да имат заедно, за времето, което бе пропилял, и за глупавия избор, който бе направил. Том си казваше, че навярно за някой страничен наблюдател иронията на ситуацията можеше да се стори забавна или дори уместна, но за него това бе просто болка; горчиви, съкрушителни вълни на съжаление и копнеж, и на безнадеждна увереност, че вече е прекалено късно и завинаги ще си остане така.

Джордан, умопомрачителната сексапилна красавица, за която така глупаво се бе оженил, като си мислеше, че тя ще добави известен респект и класа, присъщи на бостънското висше общество, в живота му — каква шега само, — се бе превърнала в истинско бреме за него. С Джордан не можеше да разговаря за работата си, за изкуство, за музика, за спорт или политика — накратко, за никоя от темите, които го вълнуваха. Единствената тема на разговори, от която се интересуваше жена му, бе издигането в светското общество и неспирното й бъбрене бе на някакъв тайнствен език, който той не разбираше и не искаше да научава — съпредседател на младежката лига, секретар на социалния подкомитет за подпомагане, помощник-вицепрезидент по членството.

Изглежда, това бе всичко на света за Джордан — да организира скъпи благотворителни вечери, по хиляда долара на място, за каузи, които изобщо не я интересуваха, и да намери мястото си в редиците на скъпо облечените, обсипани с бижута и отегчени домакини в Бевърли Хилс, които бездруго се мразеха до една.

— Но, скъпа, всичко това е толкова дребнаво, не смяташ ли? — бе я попитал Том миналия петък, когато Джордан бе настояла да идат на някакъв маскен бал за подпомагане спасяването на китовете или борбата с неграмотността в градовете, или каквато там бе темата тази седмица. Той беше уморен и наистина искаше да си остане у дома, да се отпусне в топлата вана или просто да позяпа звездите за известно време.

— Не разбирам — отвърна Джордан и се нацупи като малко момиченце — изражение, което напоследък особено мразеше да вижда.

Том опита отново.

— Това е маловажно, Джордан.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — На лицето й се изписа истински ужас. — Не знаеш ли, че председател е Сузи Меткалф? Това е много важно, Том! Джон се ожени за нея едва миналата година и това е първата й голяма вечер! Разбира се, че е важно, тя ще очаква да съм там!

— И какво ще стане, ако я пропуснем?

— Да я пропуснем ли? Не ставай глупав, Том! — Джордан тропна ядно с обувките си на „Шанел“. — Ако не се появим, Сузи и останалите момичета от студия „Метрополис“ може да не вземат маси за галавечерята ми, посветена на превенцията и борбата с наркозависимостите през ноември.

— Дума да не става! — Тонът на Голдмън бе натежал от сарказъм, но после се бе качил да се преоблече.

„Грешката си е само моя — каза си той. — Ожених се за една кукла, за красива руса играчка, защото си мислех, че никога няма да ми омръзне. Смятах, че мога да се радвам на компанията на приятелите си, но на върха е доста самотно, за да има човек истински приятели, и е прекалено зает, за да им отделя достатъчно време. Трябва да можеш да разговаряш с жена си, защото само тя е близо до теб винаги. А двамата с Джордан ни свързваше единствено сексът и сега…“

Нещо бе отнело прелестта и на този цвят. Бе се старал да не го признава дори и пред себе си, но тази сутрин чувствата му просто не можеха да останат скрити. Беше заради онази вечер с Елинор. Никакви камшици, вериги, бебешко масло и порнофилми — просто двама души, търсещи синхрон, и това бе най-невероятното сексуално преживяване в живота му. Като нещо, за което човек чете в книгите, където оргазмът е нещо повече от физическо освобождаване — бе усетил как разтърсва и сърцето, и съзнанието му, докосва душата му. Бе го развълнувал направо до сълзи. И когато всичко бе свършило, не бе изпитал желание веднага да заспи, нямаше никакво усещане за леко неудобство от сцената, която се е разиграла преди малко — бе искал да остане там с Елинор, да я прегръща и гали, и накрая да се унесе в сън в прегръдките й. Това бе чувството на най-чисто и истинско щастие. Пълно удовлетворение.

Любов.

Голдмън се изправи рязко и започна да крачи напред-назад из кабинета си, разстроен.

„Защо трябва да мисля за това сега? — горчиво се запита той. — Защо точно днес? Днес, когато трябва да я видя, когато трябва да й кажа, че е уволнена?“

Леденият вятър го пронизваше и Джоуи Дювал потрепери, преди да влезе във фоайето на изисканата тухлена сграда на Западна четирийсет и седма улица, загърнал се здраво в палтото си от камилска вълна. Поредният студен есенен ден в Манхатън, съвсем не най-подходящото време за обикаляне на Уест Сайд. Но Джоуи не се оплакваше. Досега сутринта се бе оказала много плодотворна, а след малко нещата щяха съвсем да се оправят.

— Господин Дювал? — попита човекът на рецепцията. Джоуи кимна отсечено. — Госпожа Франсен ви очаква, господине. Бихте могли да се качите с асансьора до четвъртия етаж, а аз ще й позвъня, за да я уведомя, че сте тук.

Джоуи отново кимна, вдигна куфарчето си от тъмночервена кожа и влезе в един от асансьорите. Натисна копчето и небрежно се озърна наоколо си, докато кабинката се движеше безшумно и гладко нагоре. Всичко бе от лъскав месинг и мраморни орнаменти; много добре. Госпожа Дейвид Франсен очевидно се бе издигнала в обществото, помисли си Джоуи. Както и много от бившите й колежки. Особено една от тях.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и Дювал пристъпи в един дълъг коридор, застлан с дебел и скъп вълнен килим в морскосиньо; бледите стени бяха украсени с различни мрачни картини на коне и сцени от лов на лисици. Обстановката бе типично английска, по-традиционна и от Бъкингамския дворец. На етажа имаше само още една врата, освен тази на Франсен, на която имаше дискретна месингова табелка с надпис „Г-н и г-жа Франсен“. Джоуи се развесели. Какво ли разбираше от изисканост Бабет Делор? Но явно бе научила доста.

Щеше да е интересно да види как се справя с този повей от миналото, помисли си той.

Натисна звънеца и чу как вътре в апартамента отекнаха няколко кратки мелодични трели.

Вратата се отвори веднага. Пред него стоеше млада жена, която бе истинско олицетворение на стилна нюйоркска съпруга, облечена в елегантен тъмнозелен костюм и с тънка огърлица от изумруди, които проблясваха върху бялата й шия. Едва ли бе на повече от двайсет и седем или двайсет и осем, предположи той, и бе изключително привлекателна с гъстата си червена коса, подстригана късо в строга прическа в стила на „Видал Сасун“, с искрящите си сини очи и дълги, стройни крака. Всичко в нея говореше, че разполага с пари и привилегии — от меката тъкан на костюма й, до големия тъмносин сапфир на годежния й пръстен. Но тя го гледаше с омраза и от нея струеше толкова силен страх, че той направо можеше да го подуши с носа си.

— Мадмоазел Делор? — спокойно попита той.

— Казвам се Барбара Франсен — изсъска тя. — Какво искате?

Дювал вдигна куфарчето си.

— Информация, госпожо Франсен. Нищо повече. Мога ли да вляза?

Тя безмълвно разтвори вратата и Дювал влезе в дневната на великолепен мезонет. Обзаведен в бледобежови и карамелени тонове, той разполагаше с прекрасна гледка към града, старинни махагонови мебели, ваза, която приличаше на произведенията на династията Мин на етажерката над камината и супермодерна озвучителна система. Погледът му се спря на няколко кристални чаши, всяка от които струваше колкото едномесечната му заплата преди около година, когато работеше денонощно за полицията в Ню Йорк. В частния бизнес нещата стояха съвсем иначе, но пък и той бе извадил късмет. Обаче винаги щеше да осъзнава цената на хубавите неща, промяната, която можеха да предизвикат парите в живота на човека. Вярваше, че трябва сам да си се издигнал от нищетата, за да можеш истински да оцениш богатството. И да се боиш до смърт да не ти бъде отнето.

Затова бе толкова добър в работата си. И именно затова госпожа Дейвид Франсен щеше да отвори красиво изрисуваната си устица и да запее като канарче. Защото Дювал можеше да се закълне, че няма никаква вероятност тази дама да е готова да замени кристала „Бакара“ за мръсните задни улички. Бе застанала по средата на персийския си килим, нервно сплиташе ръце и мълчеше.

— Мога ли да седна, госпожо? — попита той, като кимна към абаносовите столове с висока облегалка, наредени около една от масите от изрисувано стъкло.

— Ако се налага — не особено любезно отвърна тя и добави: — Не знам какво искате. Ако са пари, не мога да изтегля много от сметката на Дейвид, без той да разбере, а аз самата имам малко…

— Сигурен съм, че е така — уверено се намеси Дювал и я прекъсна. Не искаше жената да изпадне в истерия и да направи някоя глупост. — Както вече казах, госпожо Франсен, това не е изнудване. Не се интересуваме от вас. Само от онова, което можете да ни кажете.

Той постави куфарчето на лъскавия стъклен плот на масата и отвори капака му. Вътре, прилежно подредени по важност, бяха напечатаните му бележки от всеки обект на разследване, когото бе разпитвал по света. Една парижка домакиня. Любимата жена на един шейх, която бе прекарала последните десет години изолирана на сигурно място в луксозен мансарден апартамент в Кайро — модерен вариант на харема, вероятно. Беден полицай от Канзас Сити, който вече не бе чак толкова беден. Пенсионирана социална работничка, която също вече не бе чак толкова бедна. Стенографка в съда. Няколко бивши красавици модели, всички настоящи съпруги на богати и влиятелни мъже. Странна колекция, но много полезна — като чудновато оформените парченца от пъзел, които съставяха много ясна картина, когато ги подредиш едно до друго. Джоуи Дювал бе детективът, отговорен за откриването на три от тези извънредно важни парчета. А мадмоазел Делор щеше да е четвъртото.

Той се усмихна широко, когато извади ясните черно-бели снимки, избра нужните и й ги подаде. Това щеше да му донесе нещо повече от потупване по рамото. Ако правилно бе подразбрал вълнението в централата, премията от тази задача щеше да се окаже най-тлъстият чек в кариерата му.

— Познавате ли тази жена?

Тя го погледна, после кимна.

— Да.

— Имали ли сте някакви взаимоотношения с нея в Париж преди осем години?

Отговорът бе толкова тих, че той едва го долови.

— Да. — Жената хапеше устните си и в ъгълчетата на очите й се оформяха сълзи.

— Не се разстройвайте, госпожо Франсен, моята фирма е изключително дискретна — тихо я увери Дювал. — Само ще ви помоля да изясним още няколко подробности, вие ще ми отговорите и след това ще изчезна от живота ви и никога повече няма да ме видите или чуете. Разбрахме ли се?

— Да — отвърна тя нервно и с благодарност.

Дювал измъкна копринена кърпичка от джоба на сакото си и й я подаде усмихнат.

— Всичко ще бъде наред, госпожо Франсен. Не се безпокойте.

Осем часът и Том Голдмън се въртеше на стола си, потиснат от отчаяние и съмнения.

„Дали аз трябва да ида при нея? — питаше се той. — Обикновено така правя сутрин. Но за нещо такова, дали е разумно? Трябва да я викна тук. Но пък не толкова официално — просто предупреждение…“

Нещастно прокара ръка през косата си. „Не искам да го правя“, отчаяно си каза той. Но се налагаше. Трябваше да стане сега или по-късно, а тогава щеше да е още по-лошо. Просто не можеше да я остави да се появи на съвещанието неподготвена и да се изправи срещу формулираното точка по точка обвинение, разнищващо работата й по „Виж светлината“ пред всички присъстващи. Елинор трябваше да има време да подготви добра реч за оттеглянето си, нещо, което да й позволи да си тръгне с достойнство. Келър щеше да го намрази, задето го е направил, но той можеше да върви по дяволите.

„Ще я предупредя — реши Голдмън. — Поне това й дължа“.

Неохотно вдигна телефонната слушалка и набра номера на Елинор Маршал.

Елинор пристигна в офиса си в шест часа и във вените й препускаше адреналин. Зърна отражението си в стъклената врата на секретарката си; въпреки липсата на сън тя изглеждаше по-добре, отколкото от много време насам, косата й бе току-що изсушена и с чудесен обем, гримът й бе смел и уверен — господи, кога за последен път си бе слагала спирала, — а очите й блестяха, оживени и напрегнати.

„След разговора, който проведох с Алекс, така и трябва да бъде“, каза си тя. Включи компютъра си, отвори текстов документ и започна да набира списъка с инструкции, които й бе дал Розен. После включи принтера, намери файловете от архива, в който пазеше бележките си за „Виж светлината“, и започна да разпечатва датираните и прилежно отбелязани копия.

Пръстите й сякаш летяха по клавишите, бързаше да свърши всичко навреме. Елинор нямаше нужда от кафе, вече бе напълно будна и готова за действие. Следва електронната поща, каза си тя, докато набираше поредицата от команди и различни кодове за достъп. На екрана се появи списък с бележки и писма, сортирани по дата и тема. Мислено благослови Бил Бъртън, системния администратор на „Артемис“, задето я бе накарал да изкара курса по компютърна грамотност миналата година. Тя искаше да откаже — откъде време, — но Бил строго й бе заявил, че висшите ръководители трябва да дават пример на останалите служители. Така че му бе позволила да я отвлече за два дни и да й покаже основните неща. „Готово, принцесо, вече никога няма да ти се налага да разчиташ изцяло на секретарката си“, с гордост я бе уверил Бил. Елинор само бе поклатила глава — хлапетата от техно поколението живееха в някакъв собствен свят, — но той бе настоял: „Някой ден ще си ми много благодарна за това, Маршал, сериозно ти го казвам“.

„Господи. Трябва да изпратя цветя на това момче“, помисли си тя с благодарност, докато набираше кодовете за достъп на Джейк Келър и караше компютъра му да издири и разпечата всички несъответствия, които можеше да намери там с нейните собствени оригинални бележки.

„Разполагам с кодовете на Келър, но той няма достъп до моите — радваше се Елинор. — Привилегия на властта! Чети това и плачи, негодник такъв. Все още съм президентът тук. И каквото и да си си въобразявал, така и ще си остане“.

Телефонът на бюрото й звънна. Елинор го вдигна с лявата си ръка, докато дясната продължаваше да препуска по клавиатурата, а очите й бяха вперени в екрана. Господи, това бе невероятно. Именно Келър стоеше зад всичко… и доказателствата се разкриваха пред очите й и излизаха разпечатани на цветния й принтер със скорост от четири страници в минута. Елинор стисна устни. Може би трябваше да измислят нова поговорка — няма по-голяма ярост от тази на мъжа на ръководен пост, който е бил пренебрегнат. Особено в полза на някоя жена.

— Маршал — каза тя в слушалката.

— Елинор, обажда се Том.

— Здрасти, Том. Може ли да почака? Сега съм заета с нещо.

— Не. Трябва да те видя веднага.

В гласа му се долавяше някаква настоятелност, която Елинор веднага усети.

— Добре, идвам след пет минутки — отвърна тя и затвори. После извади малката позлатена пудриера от чантичката си, за да провери грима си и оправи червилото, докато принтерът разпечатваше последните страници от файловете. След като свърши, тя взе всичко, прибра го в куфарчето си и го заключи. Грабна прилежно подредения списък с възраженията по договора й на Алекс Розън, пръсна малко парфюм по шията си — „Шанел номер пет“, тази сутрин бе в настроение за класика — и отривисто закрачи към кабинета на Том Голдмън.

„Не е ли странно? — помисли си Елинор. — Боря се за кариерата си и след няколко часа трябва да летя за Сейшелските острови. Би трябвало да съм се поболяла от тревога, но не е така. Честно казано, чувствам се страхотно!“

Докато влизаше в офиса на Голдмън, Елинор изпита лека вина заради въодушевлението, което кипеше във вените й. В крайна сметка канеше се да съсипе напълно Джейк Келър. С кариерата му щеше да бъде свършено, когато приключеше с него, и то не само в „Артемис“, но и където и да било другаде. И ако на Том това не му харесаше, толкова по-зле. Беше го хванала натясно и го знаеше. Питаше се дали не беше прекалено неженствено да изпитва такова вълнение от представата за отмъщението. Но какво от това? Подобни мисли не бяха спрели кралица Боадицея.

— Елинор, заповядай — каза Том Голдмън и стана да я посрещне. Пристъпи неловко от крак на крак, явно бе притеснен. — Как е Пол?

— Спи — непочтително отвърна Елинор, като се чудеше какво й става. И каква е тази размяна на лични любезности? Том никога преди не бе си губил времето в учтиви предисловия.

— Изглеждаш страхотно — каза искрено Голдмън, като гледаше аленочервения й костюм на „Дона Карън“ и яркото й червило. — Явно животът на омъжена жена ти се отразява добре.

Елинор се приближи до бюрото му и се настани на стола пред него, уверена и спокойна.

— Не смятам, че е така — с равен глас отвърна тя. — Но можеш да престанеш с празните приказки, Том. Каза, че трябва да ме видиш. Какво искаш да обсъдим?

Той седна тежко.

— Не искам да го обсъждаме, Елинор, повярвай ми. Но се налага. Ние… работим заедно от много време, достатъчно дълго, за да ти дължа едно предупреждение. — Голдмън въздъхна тежко и се насили да каже онова, което бе принуден да изрече. — Джейк Келър се кани да изложи всички катастрофални решения, които си взела относно кинотерените, подбора на актьорския състав, профсъюзните неприятности и всичко останало, свързано с продукцията на „Виж светлината“, и да ги съпостави с възраженията, които е отразил в онзи меморандум, който ти го накара да напише.

Чака ни кървава баня по отношение на този филм, Елинор, и ако се разчуе, това може да се отрази на акциите ни. А това би бил краят на студията. — Погледна към нея, после отново извърна очи. — Келър твърди, че има подробен план за завършването на филма при минимални допълнителни разходи, но цената, която поиска, за да ми го представи, е да поставя него на твоето място като ръководител на проекта и да го обявя публично. Иска да го направя на съвещанието този следобед.

Голдмън замълча, пое си дъх. Защо го бе представил по този начин? Канеше се да каже: Ще го направя на съвещанието този следобед. Съжалявам… нямам друг избор. Канеше се да седне и да го съобщи на Елинор възможно най-меко; щеше да я уволни.

Това бе негов дълг като главен изпълнителен директор.

Нямаше друг изход.

Нямаше да е нищо лично. Нали така?

Тя отвърна на погледа му, очите й искряха спокойни и ясни. Том усети как сърцето му се свива от любов и уважение към нея. Елинор и сега бе толкова смела, колкото и когато я бе срещнал за пръв път преди петнайсет години. За миг си спомни същите тези очи, топли и блеснали, загледани в него от леглото в Ню Йорк, изпълнени с нежна любов и страстно желание.

Сега той трябваше да погледне същите тези очи, същата тази жена, която бе негов приятел и партньор от петнайсет години, и да й каже, че е уволнена.

— Ще го направиш ли, Том? — тихо попита Елинор.

За миг тя престана да диша. Значи това беше. Щеше да скъса отношенията си с нея заради бизнеса, заради работата си. И макар да знаеше, че Алекс Розън може да спаси поста й в студията, нямаше да има никакво спасение за любовта й към Том Голдмън. Не и след това.

След като изречеше думите, всичко щеше да свърши.

Том Голдмън погледна Елинор Маршал и внезапно, необяснимо как, усети огромен товар да пада от плещите му. Не можеше да го направи. Беше съвсем просто.

— Не — каза той. — Не, няма. Не мога да ти причиня това, хлапе. Не че това би ти помогнало; бордът на директорите на „Артемис“ ще те изхвърли на секундата. Но аз няма да ти посоча вратата. Най-напред сам ще си подам оставката. — Той сви рамене. — Какво пък? Заедно дойдохме, заедно ще си тръгнем.

Елинор го зяпна втренчено и усети тръпка на всепоглъщаща любов. „Господи — помисли си тя. — Ако бях изчакала само още един ден, щеше да стане прекалено късно“.

Голдмън изтълкува погрешно мълчанието й и изпита болка и състрадание към нея.

— Виж, знам колко трудно е това за теб. Ако има нещо, което бих могъл да направя, каквото и да било, само кажи.

Елинор поклати глава, усмихната.

— Том, извинявай. Мислех си за нещо друго. — Тя се прокашля, вдигна пред себе си списъка на Алекс Розън и спокойно заяви: — Така, нека ти кажа точно какво ще се случи. Адвокатът ми ще хване първия самолет от Ню Йорк и би трябвало да е тук около обяд, така че би могъл да ти обясни всичко тогава. Но реших, че мога предварително да ти кажа някои неща. Първо, в договора ми като президент на „Артемис“ е записано, че никой не може да бъде назначаван на по-висш или по-нисш от моя пост без моето одобрение, освен ако компанията не бъде продадена. Ще считам поставянето на Джейк Келър начело на продукцията на моя филм от страна на „Артемис“ като назначаване на по-висш от моя пост. Така биха сметнали и в съда. Студията ще наруши договора, Том, и аз още днес ще заведа дело срещу нея. И ще го обявя на специална пресконференция.

— Елинор…

Тя вдигна ръка.

— Не съм свършила. Освен това не мога да бъда освободена от поста си без три писмени предупреждения, а не съм получила нито едно такова, и без среща с борда в Ню Йорк. Повтарям, ако „Артемис“ наруши тези условия, ще съдя студията. И имам гарантираното право да видя първия си одобрен проект, завършен и пуснат на пазара. — Тя се усмихна нежно. — Ако си спомняш, Том, ти ме посъветва да включа тази клауза в договора, така че да не могат да постъпят с мен така, както се опитаха да направят с Мартин Вебер. И Алекс Розън, моят адвокат, много държи на тази клауза. Твърди, че ако „Артемис“ се опита да се измъкне от нея, ще заведем дело за милиони. При това тя задължава и всеки бъдещ собственик на студията. Така че Хауърд и приятелчетата му не могат да ме прехвърлят на японците и да оставят в техни ръце уволнението ми.

Елинор потропа с дългите си, елегантно оформени нокти по списъка на Розен.

— Тук имаме три сериозни нарушения на условията в договора, Том. И процесът ще бъде скандален. Ще го превърна във феминистка кауза и цялата нация може да обърне поглед и да види как се отнасят в Холивуд към жените — към всички жени, не само към малкото от нас, които сме успели да стигнем до висши ръководни постове. Помниш ли, когато Доун Стийл бе шеф на отдел „Продукция“ в „Парамаунт“ и те я изгониха, докато тя раждаше малкото си момиченце? Чудесна постъпка, нали? Е, не бива да си правят илюзии, че ще ми погодят подобен номер и на мен. Иначе ще накарам всеки притежател на акции в „Артемис“ да проклина деня, в който се е родил.

Том Голдмън се облегна назад и се вгледа в нея напълно потресен. Отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе нито дума.

— Ами планът на Джейк за „Виж светлината“? — успя да промълви той най-сетне. — Трябва да спасим този филм, Елинор. Чака ни загуба от сто и петдесет милиона долара! Не можем да я понесем!

— Не можем да понесем подобна загуба, вярно е. Но няма да сме на загуба. Тази сутрин говорих с Фред Флореску и той ме увери, че до месец ще приключат с всичко и че това, което вече имат, е невероятно добро. Сега да поговорим за господин Келър. Тя посегна за куфарчето си, отключи го, извади купчината бележки и разпечатани имейли и ги подаде над бюрото на шефа си.

— Какво е това? — озадачи се Голдмън.

— Това са копия на оригиналните ми бележки, в които са посочени всички терени за снимки и подробности относно продукцията, които бяхме уточнили, след като бях прегледала докладите на специалистите, натоварени със съответните проучвания. — Том кимна. — А това са копия на файлове от компютъра на Джейк Келър, на които личи къде той ги е променял. Разликите са подчертани с удебелен шрифт. Ще забележиш, че повечето от промените са дребни — един плаж вместо друг, подобен род поправки, — макар че тези корекции водят до загуба на работни часове и до скъпи повторни снимки. Келър е сменял определените вече места в защитени природни паркове с опасни зони или плажове, където приливът настъпва прекалено бързо и би довел до принудително спиране на снимките.

— Но как е могло всичко това да стане, без да го забележиш?

Тя кимна.

— Прав си. И това е грешката ми; няма да се повтори. Бях прекалено доверчива, никога не би ми хрумнало, че човек от висшето ръководство в тази студия може да се принизи до използването на саботаж. Но Джейк Келър ме помоли да подпиша документи с някои „незначителни промени“, както той ги нарече. Важното, което съм пропуснала да забележа, е предупреждението за времето на Сейшелските острови. Бях посъветвала екипа да се премести на Хаваите, ако не са приключили до определена дата, за да избегнат дъждовния сезон. А Джейк е изтрил това предупреждение от инструкциите ми.

— Не го вярвам — каза Том втрещен.

— Нито пък аз, но ето ти доказателството. Ако сега влезеш в компютъра му, преди да е дошъл на работа, сам можеш да видиш същото. А има и още нещо — подборът на актьорите. Джейк ме заклейми, че съм взела Роксана, а после искаше да подсилим ролята й.

— Имахме големи неприятности с Роксана, Елинор. Още е така — отбеляза Голдмън, почувствал, че трябва да защити донякъде позицията на студията. Документите, които стискаше, направо пареха дланите му. „Исусе Христе! Защо изобщо не ми е минало през ума да разследвам какво става?“, питаше се той абсолютно потресен.

— Да. И вероятно тези документи ще обяснят донякъде това — отговори Елинор и му подаде нов куп листове. — Изтеглих ги от файловете с личната кореспонденция на Джейк Келър. Факсове, изпратени до Дейвид Тобър в хотел „Меридиан“, Анс Полит, Сейшелски острови, в които се обсъжда преднамереното саботиране на снимките от страна на Роксана Феликс и кога тя трябва да започне да работи истински — след като бъда уволнена.

Том Голдмън ги взе и прегледа набързо, докато лицето му потъмняваше все повече.

— Отмени съвещанието, Том. Можеш да го насрочиш за след седмица. Така ще има време да обсъдиш ситуацията с адвокатите ни.

— Много добре — тихо каза той. — Какво извинение да изтъкна?

— За съжаление не се налага да измисляш извинение — заяви Елинор. — Основната причина за обаждането на Флореску тази сутрин бе, че Зак Мейсън и Мегън Силвър са изчезнали. — Тя го осведоми накратко за разговора. — Можеш да им кажеш, че се е наложило да отлетя за Махе рано сутринта, за да ръководя спасителната акция. В мое отсъствие ти поемаш моите задължения. Нали така?

— Точно така. — Голдмън замълча и се наведе към нея. — Елинор, аз…

— Запази го за по-късно. — Тя му се усмихна за миг. — Можем да поговорим, когато се върна.