Луиз Бегшоу
Филмът (34)

Тридесет и четвърта глава

Елинор Маршал изкачи пъргаво огрените от слънце стъпала пред болницата „Виктория“, следвана от Фред Флореску, а възбудата й издаваше колко е напрегната. Зак Мейсън и Мегън Силвър бяха намерени живи малко след изгрев-слънце от един туристически водач, който претърсвал местността Анс Ясмин в най-северната част на джунглата. Той довел помощ и двамата американци били закарани до най-близкото село, където някой извикал линейка. Не знаеше почти нищо друго.

— Госпожа Маршал и господин Флореску — представи се Елинор на набитата жена зад рецепцията. — Тук сме, за да видим двамата намерени в джунглата тази сутрин. Те добре ли са?

Жената на рецепцията потърси имената им в списъка пред себе си и кимна, като им се усмихна топло.

— Стая дванайсет и стая тринайсет надолу по коридора. — Тя посочи напред. — Господинът ни каза да се обадим на господин Флореску. Вие с него ли сте?

— Да. Благодаря — отвърна Елинор и тръгна по коридора, който им бе посочила жената.

— Господи, мислиш ли, че са добре? — попита Флореску с мрачно лице.

— Поне знаем, че са живи — отвърна му Елинор, като търсеше с поглед номера на стаята.

— Да. Но са паднали от много високо — каза режисьорът.

Спогледаха се, никой от двамата не искаше да го изрече на глас. Ами ако си бяха разбили главите или счупили вратовете? Ако бяха парализирани? Или се бяха порязали лошо и раните им бяха гангренясали?

— Дванайсет — каза Елинор и спря пред една синя врата. Отвътре не се чуваше нищо. Тя се поколеба.

— Трябва да ги видим — тихо се обади Флореску. Елинор кимна, сърцето й биеше силно.

„Ами ако са парализирани — мислеше си тя ужасена. — Аз съм виновна, че са снимали по време на мусон. Не проверих достатъчно внимателно собствените си проучвания на терена, защото бях толкова погълната от новината за бебето на Джордан Голдмън. Ако си бях свършила работата, Джейк Келър никога нямаше да успее с коварния си план. И това нямаше да се случи“.

Флореску погледна към Елинор Маршал, застанала пред него, със стиснати ръце и бяло като тебешир лице. И той беше уплашен; Зак и Мегън бяха толкова талантливи хлапета и толкова млади, страх го бе да си представи какво би могло да се е случило.

Бавно завъртя дръжката на вратата и я отвори.

Зак Мейсън седеше, облегнат в леглото, на масичката до него имаше празна купичка, пиеше мляко от висока чаша, а голите му гърди бяха превързани с чисти бели бинтове. Мегън Силвър, със зелена болнична пижама и халат, се бе излегнала в един фотьойл до него, хапваше вкусно изглеждащ кроасан и четеше „Хералд Трибюн“, десният й крак бе обут в кариран мек чехъл, а левият бе превързан и вдигнат високо. И двамата вдигнаха очи и се усмихнаха, когато Фред и Елинор влязоха в стаята.

— Здравейте, радваме се да ви видим — обади се Зак Мейсън.

— Добре ли сте? — попита Флореску, който не смееше да повярва на очите си.

— Бяхме малко гладни, но вече сме добре — увери го Зак и добави: — Много се надявам, че онези панорамни снимки са си стрували мъките.

Елинор усети, че й прималява от облекчение.

— Елинор! Какво правиш тук? — възкликна Мегън.

— Дойдох да търся вас — отвърна тя.

— Наистина ли? Чудехме се дали онези хеликоптери снощи са били заради нас — каза Мегън. Вдигна вестника, който четеше. — А каква е тази история с Роксана Феликс?

Когато таксито най-сетне стигна до дома й, Елинор се чувстваше замаяна от пътя и напълно изтощена. Остави двайсет долара бакшиш на шофьора и пренесе малката си пътна чанта „Луи Вюитон“ до верандата, където потърси ключовете в портмонето си. Порови известно време, докато ги открие и най-сетне успя да влезе; толкова бе уморена, че се опита да отключи входната врата с ключа за задния вход.

„Ще подремна няколко часа, преди да се върна в студията — каза си тя. — Няма да съм полезна нито на Том, нито на който и да било друг в това състояние“.

Бе прекарала безсънна нощ само на кафе и понички в един хотелски апартамент в „Меридиан“, докато ръководеше издирването от въздуха и приемаше безброй телефонни обаждания — някой бе намерил ивица плат от ризата на Мейсън, друг бе забелязал следи от стъпки, — но нямаше нищо съществено и въпреки всичките си усилия да остане будна, на зазоряване Елинор се бе унесла в неспокоен сън. Когато телефонът на нощното й шкафче позвъни, за да й съобщят, че са ги намерили, оказа се, че е спала само три часа. Облекчението от факта, че Зак и Мегън са живи и почти невредими, бе достатъчно, за да я държи бодра цяла сутрин, докато се разплати с местните жители, които се бяха включили в издирването, докато опакова малкото си дрехи и се качи на първия полет от острова. Но еуфорията не можеше да продължи дълго и когато самолетът се откъсна от пистата и се издигна в синьото небе над Индийския океан, Елинор Маршал трябваше да се изправи лице в лице с останалите си проблеми.

Том Голдмън й се бе обадил в осем часа предната вечер — осем сутринта в Лос Анджелис. Роксана Феликс бе новият водач в листата на лошите момичета — скандалът с миналото й бе съсипал напълно кариерата й само за няколко часа. Той изобщо не преувеличаваше: едно натискане на копчето на дистанционното и CNN потвърди всичко още там, в хотелската й стая.

— Анализаторите на пазара смятат, че това ще е краят на филма — бе й съобщил Голдмън с напрегнат и скован глас. — Знаят, че е скъп проект. На всички им е ясно, че отчаяно се нуждаем от хит.

— Какво става с акциите?

Голдмън се засмя горчиво.

— Шегуваш ли се? Какви акции? Сриват се по-бързо и от лавина! При това темпо Агенцията по сигурността ще спре търгуването им, преди да са стигнали до нулата.

— Господи — промълви Елинор. — Имам акции за два милиона долара!

— Е, сега струват около четирийсет хиляди. Ако това е някаква утеха за теб, аз имам много повече. Искаш ли да се обадя на брокера ти и да му дам телефонния ти номер там? Може би още можеш да се отървеш от част от тях.

— Не. Не, благодаря — отвърна тя. Два милиона долара се бяха изпарили като дим! — Аз съм президентът, не искам всички да видят, че продавам акции от собствената си компания.

На другия край на света Том Голдмън се усмихна и усети горещ прилив на обич към нея.

— Знаеш ли, и аз казах съвсем същото.

— Великите умове мислят еднакво — отвърна му Елинор.

— И глупаците рядко са на различно мнение.

Тя се засмя.

— Тук ме хвана. Слушай, само се дръж. Веднага щом разбера какво е станало със Зак и Мегън, се връщам у дома. Ще измислим нещо.

— Наистина ли? — Том бе скептично настроен. — Обадих ти се само за да знаеш какво става, Елинор. Не мисля, че ще съм тук, когато се върнеш. Пред себе си имам шестнайсет съобщения от различни членове на борда и не бих казал, че искат да си бъбрят с мен за времето.

— Не говори така, Том. Никъде няма да ходиш. Не могат да те уволнят заради нещо, което Роксана Феликс е направила, а ако се опитат, можеш да им погодиш същия номер, който приложих ги на теб. Обади се на личния си адвокат и прегледай договора си. Кажи им, че ще ги съдиш. Сигурна съм, че няма да искат нов скандал точно сега.

Пауза, а след това:

— Може и да си права.

— Знаеш, че съм права. И сам би се сетил за това, ако имаше време да помислиш — каза Елинор. — Кажи на всички да запазят акциите си. Ако цената им е паднала толкова, бездруго няма смисъл да продават в този момент, нали така?

— Вярно е. Може би трябва да погледнем на ситуацията откъм добрата й страна — на този етап няма накъде да вървим, освен нагоре.

— Браво на теб! — зарадва се Елинор.

Тя погледна надолу и забеляза, че бе сложила ръце върху корема си, закрила бе утробата си с длани. Осъзна, без дори да го е обмисляла съзнателно, че ще каже на Том истината за това дете, когато се прибере у дома. Какво щеше да каже той? А какво щеше да каже тя на Пол? И кое би било най-добре за бебето й? Всички тези тревожни мисли я притиснаха, смазаха я под тежестта си. Елинор се чувстваше така, сякаш бе повлечена от страховито силно течение и с всички сили плуваше срещу него, бореше се, за да не бъде отнесена от поредната беда. Нейното бебе й даваше сили, онова вътрешно дълбоко осъзнаване на наистина важните неща в живота. Можеха да я лишат от репутацията, богатството и работата й, но не можеха да й отнемат това. А и тя щеше да се бори с всичките си сили, преди да успеят да й отнемат каквото и да било.

— Има и още едно предимство, за което не си се сетил — добави тя. — Сега, когато акциите са паднали до най-ниската си точка, Джейк Келър няма с какво да те заплашва. Така че можеш да го уволниш още тази сутрин.

— Не искаш ли да изчакам, докато се върнеш?

— Не — отвърна Елинор. — Сам Кендрик вече е отзовал Дейвид Тобър. Мисля, че е най-добре веднага да го уволниш — без никакви препоръки, никакви компенсации. Направи го възможно най-публично. Постарай се да унизиш този негодник.

— Дадено — съгласи се Голдмън и затвори.

Е, вече си бе у дома, уморено си помисли Елинор. Обратно при една компания в криза, медийна истерия, дискредитирана актриса в главната роля и…

— Къде, по дяволите, се губиш?

Пол стоеше на прага на спалнята им, скръстил ръце, и я гледаше гневно. Беше с тъмносин костюм и ухаеше прекалено силно на афтършейв. Носеше ярка вратовръзка и косата му бе прецизно разделена на път. Мразеше тази страна от характера му: надут като паун, истинско конте. Струваше й се толкова суетен, някак женствен. Том Голдмън за нищо на света не би се наконтил така, каза си Елинор.

— Знаеш къде бях, Пол. Оставих съобщения и тук, и в офиса ти.

— Прелетяла си половината свят, за да ръководиш някаква жалка спасителна акция — ядосано каза той. — За кого се мислиш? За Рамбо ли?

— Не ставай глупав, Пол. Двама от хората ни бяха изчезнали и бяха в опасност.

— И ти трябваше да отидеш да ги търсиш.

Беше прекалено уморена за всичко това.

— Точно така. Защото това не е задължение, което бих искала да възложа на друг. Сега ако ме извиниш, изтощена съм и имам нужда от малко сън.

Пол не помръдна.

— Осъзнаваш ли, че пропусна тринайсетия, четиринайсетия и петнайсетия ден от менструалния си цикъл, Елинор? — ядосано попита той. — Беше длъжна да си тук.

Тя прехапа устни, за да не изкрещи истината. Ако трябваше да я научи, не биваше да стане по този начин, не биваше да я изтърси посред глупав спор.

— Е, бях длъжна да се опитам да спася живота на Зак и Мегън — заяви тя възможно най-спокойно. — Хайде да поговорим после, а? Моментът не е подходящ. Наистина съм уморена.

— Аз съм уморен! — сприхаво се сопна Пол. — От небрежното ти отношение към този брак! Чу ли за Роксана Феликс?

— Да, аз…

Той не я слушаше.

— Знаеш ли какво трябваше да преживея днес в офиса? Всички анализатори се подсмихваха зад бюрата си. Хората се смълчаваха, когато минавах край тях. Не правите ли някаква проверка на хората, преди да ги назначите?

— Тя не е наш служител. Актриса е — отвърна Елинор, като се опитваше да сдържа възмущението си. — А и „Артемис“ е филмова студия, а не федералното правителство. Ние нямаме навик да викаме ФБР.

— Мисля, че искаше да кажеш, че „Артемис“ беше филмова студия. — В тона на съпруга й се долавяше някаква странна нотка на задоволство. — Акциите ви се сринаха. Направо бихте рекорда за най-голяма загуба в рамките на един ден, Елинор. Изгубила си милиони.

Тя забеляза, че той говори само за нея.

— Е, добре, че има кой да носи хляба вкъщи — саркастично отвърна тя.

— Не е време за шеги! — направо изкрещя Пол Халфин. Беше почервенял от възмущение. — Докато ти си играеше на Рамбо на онзи проклет тропически остров, студията ти се разпадаше! И акциите ви изгубиха всякаква стойност! Обзалагам се, че дори не си успяла да ги продадеш навреме! Не разбираш ли как ще се отрази това на репутацията ни?

— Имаш предвид, че вече не съм авторитетният президент на студия, за когото се ожени ли? — тихо го попита Елинор.

— Да! — каза Пол. Беше направо хленч.

— Обичаш ли ме, Пол?

Той си пое въздух, отстъпи леко.

— Разбира се, че те обичам. Но не бих търпял подобно поведение.

Елинор кимна.

— Прав си. Искам развод.

— Не говориш сериозно. — Той я погледна невярващо. — Ти искаш да се разведеш с мен? Не разбираш ли, че с теб е свършено в този град? Изгуби и работата, и парите си! Какво друго имаш?

— Достойнство — простичко му отвърна Елинор. После, докато Пол я зяпаше смаяно, тя взе чантата си, влезе в спалнята за гости и залости вратата след себе си.

Том Голдмън бе изглеждал и по-добре. Кожата му бе бледа от недоспиване, под очите му имаше тъмни кръгове и не му бе останало време да се обръсне. И по-рано му се бе случвало да действа в стресови ситуации, но никога досега не му се бе случвало подобно нещо. Телефонът звънеше неспирно: разпространители, които гневно настояваха да разберат дали студията е банкрутирала; режисьори, продуценти и актьори, изпаднали в паника за проектите си в „Артемис“; репортери, които някак успяваха да заблудят секретарките му и да се доберат до него; агенти, които истерично твърдяха, че клиентите им имат предимство при изплащането на дълговете, ако компанията фалира; и отчаяни акционери, които крещяха и проклинаха. Вратът го болеше от всички телефонни разговори, които бе провел, а те сякаш нямаха край, шест-седем линии звъняха едновременно. Марша му бе донесла пица за обяд, но той не намери пауза между разговорите, за да я изяде, и в четири следобед тя все още изстиваше на бюрото му.

Елинор стоеше на прага на кабинета му и наблюдаваше шефа си, докато той произнасяше утешителни уверения в слушалката, главата му бе отпусната уморено на облегалката на креслото, очите му бяха затворени, сякаш изпитваше болка.

— Не можах да му звънна, за да го предупредя, че сте тук, госпожо Маршал — през сълзи обясни Марша Хърн. — Не успях да се свържа. На всички линии чака някой.

— Няма нищо, Марша. Забрави — тихо каза Елинор.

Секретарката му изглеждаше силно притеснена и направо съсипана; непрекъснато кършеше ръце и сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. На бюрото зад гърба й четири различни телефонни линии звъняха настоятелно и от факс апарата се сипеха листове, старите съобщения бавно се изсипваха над ръба на поставката и падаха на пода, където се смесваха с бялата и тонираната хартия, разпиляна навсякъде. Марша бе педантично подреден човек и Елинор се сепна, когато осъзна, че дори не й бе останало време да вдигне факсовете.

— Добре. Ето какво ще направим — каза й тя. — Прехвърли всички телефонни обаждания за господин Голдмън на телефонния секретар. От този момент той е на съвещание и не бива да бъде безпокоен.

Марша погледна колебливо към Том, който седеше зад бюрото си със затворени очи.

— Но…

— Има съвещание с мен — твърдо заяви Елинор. — Само за висшите ръководители. А ти си вземи почивка до края на деня, Марша. Това е заповед.

— Да, госпожо Маршал — с благодарност промълви тя и побърза да се върне зад бюрото си.

Елинор тихо затвори вратата на кабинета, отиде на пръсти до бюрото на Том, грабна слушалката от ръката му, каза в нея: „Ще ви се обадим по-късно“ и затвори.

— Елинор! — не повярва на очите си Голдмън. — Какво правиш тук? Не те очаквах по-рано от утре.

— Гледай ти, всички толкова се радват да ме видят! — иронично отбеляза Елинор.

— Радвам се да те видя. Представа нямаш колко много — усмихна й се безсилно Голдмън.

— Толкова ли е зле?

Той повдигна вежда.

— Дори няма да си направя труда да отговоря на това.

— Казах на Марша да изключи телефоните — каза му Елинор. — Трябва да поговорим.

— Искаш ли студена, мазна пица? — предложи й Том, откъсна не особено апетитно на вид парче и го натъпка в устата си.

— Изкушаваш ме, но не. Говори ли вече с борда?

Той кимна.

— Да. Казах им онова, което ти ми подсказа. Никак не им хареса, но се държаха мъжки. Настоящото ръководство остава засега на мястото си и ще се постараят да уредят каквото могат с банките, за да закрепят акциите. Предполагам, че нямат избор; иначе ще изгубят всичките си инвестиции.

Елинор крачеше напред-назад из стаята, съобразявайки светкавично.

— Добре. Говори ли с Роксана Феликс?

— Оставих й съобщение. Никакъв отговор. Не съм изненадан — отвърна Голдмън, като си мислеше колко добре изглежда Елинор. Дори и насред опустошителна и пълна катастрофа, тя успяваше да не губи самообладание, беше овладяна и елегантна. Беше с аления костюм на „Дона Карън“, който бе носила при разговора им преди няколко дни; смел и самоуверен цвят, безукорна кройка — тоалетът подчертаваше стройната й фигура и тя изглеждаше зашеметяващо.

Тя притежаваше стил, който успяваше да запази, независимо от обстоятелствата. Голдмън се опитваше да забрави образа на съпругата си предната вечер; тя бе хленчила безсилно, бе крещяла от яд, че той не иска да продаде акциите си, а спиралата се бе разтекла по силно гримираното й лице, докато вдигаше олелия като разглезено хлапе. Как можа да ми причиниш това! Сякаш той се бе разорил и бе съсипал кариерата си само за да я ядоса. И всичко, за което можеше да мисли, бе този глупав търг, за който се вайкаше, че никой нямало да иска да отиде.

— Новини от Сам? — попита Елинор.

— Сам се обади, за да каже, че СКИ вече не представлява Роксана.

— Това не е в стила на Сам, да изостави така свой клиент.

— Не пожела да ми обясни. Всъщност видя ми се много разстроен — каза Том. — Но сигурно е заради това, че се развежда.

— И Сам ли?

— Какво?

Тя тръсна глава.

— Ще ти кажа после. Най-напред искам да знаеш какво ще направя.

Голдмън се облегна назад и се усмихна.

— Давай. Кълна ти се, Елинор, ти си единственият човек тук, у когото е останала някаква борбеност. Не знам какво е станало с теб миналата седмица, но определено бих искал да ми се случи и на мен.

— Искам да поговоря с Роксана Феликс и да я убедя да се върне и да довърши филма.

— Готова си за освидетелстване — дружелюбно отбеляза Голдмън.

— Изслушай ме, Том. Зак и Мегън са в добро здраве и лекарите ме увериха, че той може да се върне на снимачната площадка до ден-два. Накарах Фред да продължи да снима, докато ги издирвахме. Видях част от необработения материал, Том. „Виж светлината“ е невероятен филм и е почти завършен. Трябва им само Роксана за около седмица, за да приключат снимките окончателно, а ти добре знаеш колко бързо работи Флореску. — Тя вдигна ръка. — Не, моля те, остави ме да довърша. Знам какво се каниш да кажеш: Роксана няма да го направи, а дори и да го направи, никой няма да иска да разпространява филма.

— Точно така.

— Грешиш. Сигурна съм, че мога да убедя Роксана да се върне на снимачната площадка. Тя няма какво да губи, а и точно защото се държа като истинска кучка, сега няма да иска светът да я види как бяга с подвита опашка. Ще ида да поговоря с нея още тази вечер. А колкото до разпространителите — след като всички се успокоят, хората направо ще се избият за филма. В момента получаваме безплатна реклама за милиарди долари.

— Дори и да си права за Роксана, казвам ти, Елинор, големите разпространителски вериги няма да искат да се занимават с банкрутирала компания. А ако акциите се сринат…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Акциите няма да се сринат. След ден-два хората ще осъзнаят, че имаме определена минимална стойност заради големия фонд и недвижимата собственост.

— Вярно е.

— И единственото, което може да ги накара да ни отпишат напълно, е, ако ние се откажем от „Виж светлината“. Но аз няма да го допусна. — Елинор се приближи до стария си приятел, очите й блестяха от възбуда, тя опря длани на бюрото му и се наведе към него. — Виж, Том. Нямаме какво да губим. Всичко вече се изпари във въздуха — кариерата ни, банковите сметки, всичко. Но искам поне нещо да остане от времето, когато съм била президент на тази студия. Да мога да посоча филма и да кажа: „Аз имам заслуга да бъде направен“. Влязох в този бизнес преди петнайсет години, за да правя филми, Том. А „Виж светлината“ е наистина чудесен. Повярвах в него, когато за пръв път прочетох сценария, и все още вярвам. Ако успее, печелим. Ако не — нямаме какво повече да губим. Но аз трябва да го завърша. Това е моят филм.

Том Голдмън погледна Елинор. В очите й имаше сълзи.

— Иди да говориш с Роксана — тихо каза той. — Аз отново ще се обадя на адвокатите си. Ще направим твоя филм, преди да се предадем.

— Благодаря ти. — Само това можеше да каже. — Благодаря ти, Том.

Голдмън се пресегна и покри дланите й със своите.

— Започнахме заедно и явно ще си идем заедно. Съжалявам само, че трябваше да стане по този начин.

— Аз също — прошепна Елинор и за миг затвори очи. Трябваше да го каже сега, знаеше го. Том имаше право да научи и тя трябваше да му го каже. Ако чакаше подходящия момент, щеше да чака вечно. Нямаше подходящ момент. Тя дръпна ръцете си.

— Трябва да ти кажа и още нещо, Том. Развеждам се. И съм бременна.

Той я зяпна, объркан.

— Така ли? Не разбирам. Какво мисли Пол?

— Не знам как да ти го кажа — продължи тя. — Но винаги съм използвала диафрагма с Пол. Не сме се любили без предпазни средства преди сватбата. А аз съм бременна в третия месец.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Голдмън.

Елинор го погледна спокойно.

— Бебето е от теб, Том — каза тя.